Огромен интерес сред софийската публика предизвика новото мащабно изследване на проф. Вили Лилков „Атентатът в храм „Света Неделя“ и пътят към злодеянието на БКП“, чиято премиера се състоя на 29 май 2024 г. в Централния дом на архитекта – София.
Над двеста души уважиха появата на стойностното заглавие, което излиза 99 години след най-кървавия атентат, познат на Европа в рамките на целия XX век.
В разговора за изданието, базирано на стотици архивни документи и спомени, се включиха историците и преподаватели в Софийски университет „Св. Климент Охридски“ – проф. д-р Веселин Янчев и доц. д-р Светослав Живков.
Тримата учени обсъдиха колко ключово за разбирането ни за събитията от 16 април 1925 г. е разбиването на „мита, че атентатът е дело на едни отчаяни хора, а не на организацията БКП”, както сподели доц. д-р Светослав Живков.
Атентата в контекста на по-широкия коварен и мащабен план, целящ подчиняването на България на Съветския съюз, разгледа и проф. Веселин Янчев в речта си по повод изданието, като историкът посочи, че е „убеден, че книгата съдържа факти и аргументи, които, сложени на историческата везна, ще я наклонят в полза на истината и справедливостта”.
Участващите в дискусията подчертаха колко важно за колективната ни памет е и решението на проф. Лилков да възкреси спомена за главния инспектор Пане Бичев и неговата книга „Надвечерието на атентата – Велики четвъртъкъ 1925 год.“, която изчезва заедно с автора си след „Девети септември“. В нея „Кошмарът на червените терористи“, както е наричан Бичев, споделя своите впечатления за терористичния акт, поставени от гледна точка на държавата. 
Пред присъстващите Вили Лилков разкри пълния мащаб на планиране на атентата, за чиято първа локация е планиран храм „Св. Александър Невски“ на датата на откриването му, после е имало осуетен опит във Военния клуб на Нова година и план за хвърляне на бомби по присъстващите на погребение на гробищата.
„Тази книга е в памет на всички загинали и в атентата в „Св. Неделя“, и след това, по време на Червения терор, който България трябваше да изтърпи след 1944 година“, сподели още проф. Вили Лилков и допълни, че единственият начин да се борим с дезинформацията и лъжата е да се вслушваме в документите и фактите.
А пространната дискусия с присъстващите в публиката и едночасовата опашка за автографи доказаха, че „Атентатът в храм „Света Неделя“ и пътят към злодеянието на БКП“ е тема от изключителна важност, чийто обществен отзвук тепърва предстои да бъде обсъждан и проучван.
В изследването си проф. Лилков проследява връзките на БКП с Коминтерна в периода 1919–1925 г., когато българските комунисти се въоръжават и подготвят Септемврийския метеж, шпионират в полза на Съветска Русия, организират терористични акции и убийства и създават разбойнически чети заедно с дружбаши, анархисти и криминални престъпници. Всичко това те извършват в името на световната болшевишка революция срещу щедро заплащане от Москва.
Базирано на документи и свидетелства на съвременниците, както и материалите от съдебното дело „Фридман – Задгорски – Коев – Грънчаров – Петрини – Косовски и други“, изданието разгромява опита на комунистите да скрият истината и да представят „Кървавият четвъртък“ като дело на отделни „луди глави“ от тяхната партия.
Благодарение на задълбочения анализ и цитираните самопризнания на комунисти като Цола Драгойчева читателят ще се запознае от първо лице с организацията на атентата, разкриването на конспирацията и заплащането на злодеите.
„Атентатът в храм Св. Неделя“ от проф. Вили Лилков
БКП по пътя към „Кървавия
Великден“ (1919–1925)
1.1. Подчиняване на Коминтерна
На ХХII конгрес на БРСДП(т.с.) (25–27 май 1919 г.) българските тесни социалисти се преименуват на комунисти, партията приема името БКП(т.с.) и се превръща в секция на Третия комунистически интернационал (Коминтерн)[1]. Българските комунисти заявяват, че ще следват примера на болшевиките в Русия и техните средства за революционна борба са „от масовата политическа стачка до въоръжено въстание“, а за осъществяване на своите цели „ние вземаме икономическа и друга взаимна подкрепа“ от Коминтерна и пролетариата в други страни[2].
Коминтернът е основният инструмент за налагане на болшевишката идеология и политика в целия свят чрез пропаганда, разузнаване, революция и всички форми на тероризъм. Той има строго централизирана структура като единна комунистическа партия в целия свят „за организиране общи акции на пролетариите от различните страни, които акции преследват една цел: събаряне на капитализма, издигане диктатурата на пролетариата и на една интернационална съветска република за пълното премахване на класите и за осъществяването на социализма, който е първи стадий на комунистическото общество“[3].
Руската болшевишка партия РКП(б) има ръководна роля в дейността на Коминтерна. Той се ръководи от Изпълнителен комитет (ИККИ), който назначава и сваля хора от ръководни длъжности в компартиите членки, изключва членове, дори цели партии, разполага със задгранични отделения и негови представители са прикрепени към националните компартии. Те имат право да участват в заседанията на централните им органи и на местните им организации. Получава се така, че по-голямата част от ръководствата на комунистическите партии, в т.ч. и БКП, се посочват от Москва. Към ЦК на всяка компартия се назначава и резервно ръководство, в случай че тя излезе в нелегалност, и кадровите материали се предават в Москва.
Централните ръководства на компартиите членки представят в ИККИ копия от протоколите от своите заседания и от отчетите за извър-шената работа. Те са задължени да създадат в съответната държава въоръжени терористични крила, които да работят в нелегалност паралелно с легалните им структури. Секретният отдел на Коминтерна, наречен „Отдел за международни връзки“, организира и ръководи мрежата от нелегални центрове в най-важните градове в света[4].
За връзка между БКП и Коминтерна е определен Владимир Милютин*, който посещава България, контактува с ръководството на ЦК на БКП, участва в заседанията му и дава мнения пред РКП(б) и Коминтерна за поведението на партията[5].
С влизането на БКП в Коминтерна за първи път българска партия сама се поставя в зависимост от чужда политическа партия и държава. Българските комунисти приемат програмните цели на болшевиките в Русия: 1. Насилствено сваляне на буржоазията от власт чрез въоръжено въстание; 2. Създаване на всенародна милиция и Червена армия; 3. Установяване на съветска власт под формата на диктатура на пролетариата; 4. Разрушаване на капиталистическата държава, експроприация и социализация на средствата за производство; 5. Създаване на социалистическа република като част от световната социалистическа държава[6].
Налагането на съветска власт в България е в ума на болшевиките от БРСДП още по време на Войнишкия метеж. По спомени на генерал Иван Винаров* през 1918 г. партията приема, че е незадоволителен лозунгът на въстанието за сваляне на монархизма и установяване на република: „Партията беше готова да оглави въстанието само ако то би си поставило за цел установяването на съветска република“[7]. На ХХII конгрес на БРСДП(т.с.) Димитър Благоев*, основател и лидер на БРСДП(т.с.) и на БКП, завършва речта си с думите: „Довиждане до следващия конгрес в съветската социалистическа република!“. Няколко месеца по-късно, на 8 ноември 1919 г., той агитира в Народното събрание: „Само по пътя на болшевизма ние ще имаме обединение, ще имаме в Балканския полуостров условия за траен мир, ще имаме съветска балканска федерация“[8]. Идеята за България в състава на голямата съветска държава, начело с Русия, става водеща за българските комунисти![9]
Ръководителите на Коминтерна са наясно, че поставените революционни цели не може да се постигнат чрез легална дейност, а е необходима сериозна професионална и нелегална работа. На XI конгрес на болшевишката партия през 1922 г. Ленин заявява: „Несериозно е да се уповаваме в политиката на убеденост, преданост и прочие душевни качества“. Според него членовете и симпатизантите на партията трябва да следват професионалните революционери, които знаят как се работи. „Професионалният революционер не трябва да работи във фабриката по 11 часа на ден. Ние трябва да се погрижим той да живее от партийни средства!“[10] Според Ленин в средите на професионалните революционери „демократизмът“ е изключен, т.е. не става въпрос за „демократичен авангард на работниците“, а за платена от партията „гвардия“, в основата на която са конспирацията и взаимното поръчителство, а предателството и несъгласието с „вярната“ политическа линия се наказват със смърт. Професионалните революционери и в Русия, и в другите страни след Октомврийската революция или не са работили, или малко време са били работници, а между тях има и много декласирани и криминални типове.
В Русия още в началото на ХХ век се появява нов вид терористи, наречени „идеологически разбойници“[11]. Мартин Лацис, масов убиец и заместник на Феликс Дзержински на поста председател на ЧК, обяснява същността на методите за борба:
„Ние не водим война срещу отделни лица, а изтребваме буржоазията като класа. Не търсете в следствието материали и доказателства за това, че обвиняемият е действал със слово или дело против съветската власт. Първият въпрос, който сме длъжни да му зададем, е: към коя класа принадлежи, какъв е произходът му, образованието, възпитанието или професията. Тези въпроси трябва да решат съдбата на обвиняемия. В това е същността на червения терор“[12].
„За нас няма и не може да съществуват старите устои на морала и хуманността… Нашият морал е нов, нашата хуманност е абсолютна… На нас всичко ни е разрешено… Само пълната смърт на стария свят ще ни избави от възраждането на старите чакали, с които ние сантименталничим и не можем да свършим с тях веднъж завинаги.“[13]
„ЧК е боеви орган на комунистическата партия. Тя унищожава без съд или изолира от обществото, заключвайки в концлагер. Ние през цялото време бяхме прекалено меки, великодушни към победените врагове и недооценявахме тяхната жизнеспособност и подлост… Работата на ЧК трябва да се разпространи във всички области на обществения живот, където се корени контрареволюцията.“[14]
Специалните служби на руската държава обслужват дейността на Коминтерна. Изградена е мрежа от секретни лаборатории, радиос-танции, печатници за фалшиви документи за поддръжка на световната комунистическа конспирация. Коминтернът използва собствени учебни заведения и специални школи, в които подготвя кадри за политическа, пропагандна, военна и терористична дейност. Чрез тайни куриери компартиите и техните звена се снабдяват от Коминтерна с пари, оръжие, фалшиви документи, пропагандни материали и др.[15] С пари от Москва се заплаща на медии, журналисти, писатели и политици, осигуряват се командировъчни, изкупуват се тиражи на определени книги, вестници, списания и др.[16] В много европейски страни са създадени интернационални „партийни групи за съдействие“, които са готови да действат в случай на нападение срещу Съветска Русия, а в останалото време изпълняват поръчки на съветското разузнаване и Коминтерна[17].
Болшевизмът бързо прониква в България и привлича много хора. Те имат примера на Русия, където победата на революцията осигурява на прости и бедни хора, на крадци, терористи и убийци имунитет срещу търсене на отговорност за престъпленията. Нещо повече, тя извежда някои от тях по върховете на властта и обществото. Начело на комунистическото движение в Царство България застават платени професионални революционери, част от които са идейно и технически подготвени в болшевишките школи в Русия. Те се различават от обикновените партийни членове и на практика не представляват работническата класа, а само се окичват с лозунга, че са неин „авангард“. Васил Коларов* заявява през 1925 г.: „Преминавайки през огъня, ние станахме смели до безразсъдство. Бомба, отрова, разстрел – ето нашата нова психология!“. Според БКП промяната на обществото е допустимо да се извърши при пълно незачитане на законността, правилата и етичните норми и чрез освобождаване на съвестта от всякакви задръжки.
Коминтернът определя България като много подходяща точка за запалване на революционния пожар на Балканите, откъдето той да обхване други европейски държави. Причината е, че след Първата световна война страната е в стопанска и политическа криза, а БКП, която е секция на Коминтерна, има сериозна членска маса и е представена в законодателната и местната власт. Органът на българските комунисти „Работнически вестник“ изобщо не крие техните цели. В броя от 14 август 1920 г. е заявено: „Комунизмът си поставя за цел разрушението на парламентаризма. Заради това може да става дума за използване на буржоазните държавни учреждения с цел те да бъдат разрушени“[18]. Почти всеки ден от страниците му се отправят призиви за революционно завземане на властта от работниците и трудещите се маси, които „с оръжие в ръка да смажат главата на буржоазията“. Според вестника „за да се извоюва съветската власт, трябва да има готови хора, които да се справят в първия момент с буржоазията“[19].
Българските комунисти са едни от най-верните сътрудници на Коминтерна. През 1924–1925 г. българите политически емигранти са 17% от всички политемигранти в Русия и по абсолютен брой са вторият по големина такъв контингент след поляците[20]. Виктор Серж* казва, че „извън Русия и може би България, никъде по света няма истински комунисти“. Димитър Талев*, който добре познава българските комунисти, пише в романа си „На завой“: „…последният правоверен комунист ще умре в България. И тогава, когато никъде по света няма да има правоверни комунисти, нито дори в болшевишка Русия, тук, у нас, все ще се намери някой“[21].
1.2. В услуга на съветското разузнаване
През м. октомври 1918 г. българските комунисти – емигранти в Русия, които дотогава членуват в т.нар. южнославянска комунистическа емигрантска група, създават самостоятелна група. Част от тях, както и някои от българите военнопленици в Русия, се присъединяват към Червената армия и към новосъздадените структури на военното и външнополитическото разузнаване на Съветска Русия.
ЦК на РКП(б) изгражда център за ръководство на нелегалната работа на Балканите и от 1918 г. ръководството на Централното бюро на българските комунистически групи в Съветска Русия организира разузнавателна дейност в България в полза на болшевишката държава. По тайни канали платени куриери, членове на БКП и на РКП(б), пренасят писма и нелегална литература, предават секретни сведения на болшевиките, започва и прехвърляне от Русия в България на терористи, нелегални и оръжие[22].
През август 1919 г. от Одеса в България е изпратена група съветски военни разузнавачи, в която влизат Георги Портнов, Ради Брезов, а по-късно към тях се присъединява Стоян Джоров*.
Около Варна са създадени тайни складове за оръжие и литература. Българските комунисти използват моторни лодки и кораби за проучване на крайбрежието на Черно море и минните полета, работата на граничните постове и движението на военните кораби. В основата на тази мрежа са българи – съветски агенти Григор Чочев*, Димитър Кондов* и Благой Касабов*. Като куриери по канала, създаден от Чочев, действат Боян Папанчев*, Жечо Гюмюшев*, Койчо Касапов*, Каприел Каприелов* и др.[23], [24]
Нелегални групи от българи, работещи за разузнаването на Съветска Русия, са създадени на много места в страната. Срещу зап-лащане те събират сведения за архивите на руските белоемигрантски армейски корпуси; в Софийската телеграфо-пощенска станция от 1920 г. е организирана нелегална група, която поддържа връзка с Коминтерна и саботира телефонните и телеграфните връзки, които армията на барон Врангел поддържа с Европа; комунистическа мрежа работи за съветското разузнаване в 1-ви и 6-и пехотен полк в София. Комунистите нямат никакви скрупули да рушат българските институции. Йордан Панов (Шемшето)*, който също е в разузнавателната мрежа на комунистите, пише в спомените си, че през 20-те години в София тя обхваща „Обществената безопасност, Вътрешното м-ство, Военното м-ство и другите министерства, председателя на Народното събрание, чуждите легации, полицейските участъци, военните казарми, Военното училище, Съюза на запасните офицери, Съюза на запасните подофицери, Радиотелеграфа, Дирекция на пощите, щабовете на буржоазните партии, Столичната община, Университета, театрите, по-главните хотели и ресторанти, както и някои по-големи индустриални предприятия“, а секретният списък съдържа „над 200 имена на партийци и съчувственици непартийци, които бяха на разположение на нашето разузнаване“[25].
Христо Боев*, резидент на военното разузнаване на Съветска Русия, създава нелегална разузнавателна организация в България на основата на членове на Военната организация на БКП, работещи в „Обществена безопасност“, МВР, Военното министерство, чуждите посолства, полицейските участъци и други учреждения. Агентите му, сред които е и Тома Измирлиев* (брат на Христо Смирненски), събират информация от правителствените среди и от депутати, от партийни дейци и офицери, както и от средите на белогвардейската емиграция[26],[27].
Тома Измирлиев изпълнява ролята на свръзка с агенти от мрежата на Христо Боев и сам вербува поручика от 2-ра велосипедна дружина в София Радослав Цветков, чичо си – запасния поручик Иван Филков от Русе, запасния майор Иван Станчев от Кюстендил, Георги Арнаудов (той по нареждане на Христо Боев напуска БКП и се внед-рява в младежката организация на Демократическата партия), актьора Цено Кандов, келнерът Иван Ганчев.
Христо Боев, заедно с Никола Трайчев, създават за прикритие в Бургас дружество за мореплаване и търговия „Матеев, Кремаков и сие“ и купуват от Истанбул френски кораб, който именуват „Иван Вазов“. С него болшевишките агенти изпълняват нелегални мисии срещу българската държава. Куриозното е, че с разпореждане на цар Борис ІІІ, който не подозира ролята на дружеството, собствениците му получават възможност за безплатен ремонт на кораба във военния арсенал и след това царят присъства на пускането му на вода. След метежа през 1923 г. дружеството преустановява дейността си[28].
[1] Създадената през 1891 г. БСДП (преименувана през 1894 г. на БРСДП) се разцепва през 1903 г. на „тесни“ (т.с.) и „широки“ (ш.с.) социалисти. До 1919 г. тесните социалисти участват свободно в парламентарния живот на Царство България и имат свои представители в управлението на местно и национално ниво. БРСДП (т.с.) е съоснователка на Комунистическия интернационал, учреден в Москва (2–6 март 1919 г.).
[2] Нелегалните действия на Българската комунистическа партия. Реч, произнесена от министъра на МВР Иван Русев на публично събрание в Градското казино на 11 май 1924 г., София, Народна печатница „Витоша“, 1924, с. 11–12.
[3] Чл. 1 от устава на Коминтерна. – В: Коммунистический интернационал, М., 1920, №15, Тезиси и статути на Комунистическия интернационал, С., 1921, с. 5. Александър Ликов* пише, че новият свят, който болшевиките и фашистите предлагат, „никога досега не е бил подготвян с толкова малко интелигентност и с толкова много арогантност“. – В: Ликов, Александър. Неизбежният съюз Берлин – Рим – Москва. Рива, 2023, с. 22.
[4] Стоянов, Лъчезар. СССР и Коминтернът (Към въпроса за закриването на Третия интернационал). – В: Нация, държава, институции – студии и статии. Гутенберг, 2012, с. 78–79.
[5] Пак там, с. 80. От началото на 1923 г. той ръководи центъра на Коминтерна във Виена, създаден през 1919 г. за връзка и контрол на компартиите в Средна и Югоизточна Европа.
(*) За означените с този символ имена виж „Биографични бележки“.
[6] Програмна декларация на БКП(т.с.), приета на Първия конгрес на БКП(т.с.), май 1919 г. – В: Коминтернът и България (март 1919 – септември 1944). Т. I. Документи. Главно управление на архивите при МС на РБ, 2005, с. 40–43.
[7] Винаров, Иван. Бойци на тихия фронт. Изд. на БКП, 1969, с. 41, 57.
[8] Гърдев, Борислав. Последните пет години на Благоев, bsdp.bg/document/?document_id=695. Болшевиките възприемат Международната съветска република като преход към пълно унищожаване на държавата. За осъществяване на целите си Коминтернът се стреми да привлече като съюзници ВМРО, ВТРО и ВДРО. Чрез платената си агентура той разцепва организациите и подменя основната им цел за присъединяване на Македония, Тракия и Доб-руджа към българската държава.
[9] След 9 септември 1944 г. върхушката на БКП обмисля възможността за присъединяване на НРБ към СССР. Защитниците на БКП/БСП отричат този срамен акт или го представят като ловък политически маньовър на Тодор Живков за спечелване благоразположението на съветските лидери и получаване на икономически облаги, без да е имал намерение да стигне докрай. Документите от пленумите на ЦК на БКП и протоколите от срещите на Живков със съветските лидери, на които този въпрос се обсъжда, показват, че готовността за предателство на националния суверенитет от страна на членовете на ЦК на БКП и Политбюро е безусловна! Вж.: Пленумите на националното предателство, или „как за малко щеше да ни няма“. – В: Лилков, Вили. Наши хора. Сиела, 2023, с. 460–470.
[10] Восленски, Михаил. Номенклатурата. Т. 1. Христо Ботев, 1993, с. 56.
[11] Маев, Иво. Революцията ноември 1917: легитимация на престъпните кланове. – В: 100 години от болшевишкия преврат в Русия и влиянието му в България. Сб. доклади от научна конференция, Ловеч, 11–12 ноември 2017 г. Изток-Запад, 2019, с. 11–29.
[12] „Червен терор“ – седмичник на Всеруската ЧК, ноември 1918 г.
[13] „Червеният терор“: Изтребването на руския елит, thebulgariantimes.com, 3 януари 2020 г. Лацис е разстрелян от болшевишките си другари през 1938 г., а през 1956 г. е реабилитиран.
[14] Мартин Лацис, ru.wikipedia.org.
[15] Към 1 януари 1929 г. Коминтернът разполага с огромна пропагандна мрежа в целия свят от 18 издателства, които издават 445 издания на различни езици в тираж от 22,5 млн. екземпляра и тези бройки растат през следващите години.
[16] Минкова, Петя, Бутовски, Иван. Милиарди долари, опръскани с кръв, дава Москва на нашите комунисти за 9 септември. 19 август 2017 г., 168chasa.bg.
[17] Кочик, Валерий. Разведчики и резиденты ГРУ. За пределами отчизны. Алгоритм, 2022.
[18] Нелегалните действия на Българската комунистическа партия. Реч, произнесена от министъра на МВР Иван Русев на публично събрание в Градското казино на 11 май 1924 г. София. Народна печатница „Витоша“, 1924, с. 18. Същият текст фигурира в един от тезисите на ИККИ, приети през 1920 г.
[19] Бойните червени ядра. – В: Болшевишкият бунт в България. Разкрития преди и след 9 юни. С., Кооперативна печатница „Франклин“, 1923, с. 22.
[20] Алтънков, Никола. История на БКП (1919–1989). Факел, 2018, с. 40.
[21] Талев, Димитър. На завой. Стрелец, 1996.
[22] Тодоров, Антон. Съветският шпионаж в България, 1918–1944. – В: 100 години от болшевишкия преврат в Русия и влиянието му в България. Сб. доклади от научна конференция, Ловеч, 11–12 ноември 2017 г. Изток-Запад, 2019, с. 30–61.
[23] Тачев, Стоян. „Такава е съдбата на всеки предател“ – дейността на секретната Трета секция, bulgarianhistory.org и bg.wikipedia.org. Тодоров, Антон. Хиляди агенти на Болшевишка Москва водят терористична война срещу България в периода 1918–1944 г. Тодоров, Антон. Паноптикум на тайната съветска агентура в България преди 1944 г. Ч. І, 27 май 2016 г., faktor.bg. „Документите“ с Антон Тодоров, TV Европа, 24 февруари 2018 г.
[24] Тодоров, Антон. Съветският шпионаж в България, 1918–1944. – В: 100 години от болшевишкия преврат в Русия и влиянието му в България. Сб. доклади от научна конференция, Ловеч, 11 – 12 ноември 2017 г. Изток-Запад, 2019, с. 38–39. В полза на Съветска Русия работят и Карло Луканов, Петър Коларов, Димитър Гичев, Георги Зуйбаров, запасните майо-ри Христо Ботев, син на генерал Кирил Ботев и племенник на поета Христо Ботев, и Иван Николаев, бивш военен аташе в щабовете на генерал Деникин и генерал Врангел и доверено лице за деликатни мисии на министър-председателя Александър Стамболийски, в т.ч. по прис-вояването от Стамболийски на публични средства и изпирането им извън България.
[25] Панов, Йордан. Наричаха ни конспиратори. Партиздат, 1970.
[26] Винаров, Иван. Бойци на тихия фронт, с. 109. Кочик, Валерий, Разведчики и резиденты…
[27] Писмо от Тома Измирлиев до неговата годеница от 25 октомври 1922 г. – В: Нанчев, Йордан. Тома Измирлиев – хасковецът, родом от Кукуш, macedonia.kroraina.com, с. 181–208.
[28] Тодоров, Антон. Съветският шпионаж и терористична дейност в България в периода 1919–1944 г., zonanews.bg, 28 март 2021 г.
Публикувай коментар
