Проф. Николай Овчаров издава „Аристокрацията на Второто българско царство“ (ОТКЪС)

След като разкри пред читателите нови факти за „Великите владетели на Второто българско царство“ проф. Николай Овчаров се завръща с логичното продължение на изследванията си за средновековна България – луксозното издание „Аристокрацията на Второто българско царство“ (ИК „Сиела“).

Книгата на популярния археолог, известен със своите проучвания в Перперикон, Татул, Велико Търново, Мисионис, Урвич и Велики Преслав, ще се появи на пазара на 10 април 2025 г.

Само дни по-късно – на 15 април от 18:00 ч. в Sofia Hotel Balkan (пл. „Света Неделя“ 5) – ще се състои и тържествената премиера на изданието. Модератор на събитието ще бъде уважаваният журналист Бойко Василев, а в разговора ще се включи и историкът проф. Пламен Павлов.

Повече информация може да откриете в линка към събитието. Повече информация може да откриете в линка към събитието тук.

С „Аристокрацията на Второто българско царство“ проф. Овчаров хвърля светлина върху слабо проучвани, но ключови за историята ни въпроси като:

• устройството на обществото по време на Второто българско царство;
• йерархията в българската аристокрация и дали и у нас е имало феодализъм, подобен на западноевропейския;
• феодалните замъци, хералдиката и облеклото на българските боляри;
• правата, задълженията и ритуалите им.

Поднесено на достъпен за широката аудитория език, пространното и задълбочено изследване на проф. Овчаров е резултат от дългогодишен труд и проучвания – както на археологически обекти, така и на писмени източници – български, византийски, сръбски, влашки, молдовски, западноевропейски.

Изданието е допълнено и с близо 40 страници цветни изображения, които разкриват пред читателя ескизи от бита и ежедневието на българската аристокрация, ключови архитектурни паметници от периода, икони, миниатюри и гербове.

От огромното количество информация, която проучва, проф. Овчаров достига до категорично заключение, че „Аристокрацията на Второто българско царство“ е била не по-малко бляскава и горда от великолепните благородници – херцози, градове и барони на Франция, Англия и Свещената Римска империя на германския народ.

*Книгата е издадена с подкрепата на „Клийнтех България“ ООД. 

Професор доктор на историческите науки Николай Овчаров е археолог, известен със своите проучвания в Перперикон, Татул, Велико Търново, Велики Преслав, Мисионис и Урвич. Автор е на десетки книги и стотици публикации на тема средновековна история и е преподавал в редица български и чужди университети. Кавалер е на орден „Св. св. Кирил и Методий“ с огърлие за изключителни заслуги в областта на културата и е носител на най-високото отличие на Министерството на културата – „Златен век“ с огърлие. През 2024 г. става почетен професор на Стопанска академия „Димитър А. Ценов”.

С книгата „Великите владетели на Второто българско царство“ проф. Овчаров стана „Най-четен автор на нехудожествена литература“ за 2024 г. на Столична библиотека.

 

Из „Великите владетели на Второто българско царство“ от проф. Николай Овчаров

ПРОЛОГ

Началото

През 1930 г. в Лондон излиза книгата на известния британ­ски историк сър Стивън Рънсиман The History of the First Bulgarian Empire („История на Първата българска империя“). Вероятно за мнозина такова понятие звучи необичайно и твърде предизвикателно. Защото хората са свикнали с този термин да се определят могъщите империи на римляните, на французите при Наполеон Бонапарт, на британците в периода на кралица Вик­тория или на русите по времето на Пьотр I и Екатерина Велика. Някак си политическата съдба и границите на днешна България не отговарят на подобно понятие. Тук се забравя, че в Европа има и по-малки държави, които са наследници на велики империи. Ав­стрия например притежава днес по-незначителна територия от България, а от нейната имперска история е минал едва век.

Ако се погледне дори само титлата на българските владете­ли, ще се види, че тя коренно се отличава от тази на другите ев­ропейски господари. Върху пъстрата политическа карта на Ста­рия континент през Средновековието се откриват безброй крале, князе, херцози, войводи, банове. На Изток и на Запад се открояват две империи – Източната Римска империя, или Византия, и тази на франките, която ще бъде наследена от Свещената Римска им­перияI

I Пълното име е Свещена Римска империя на германския народ. Това е феодална държава с много сложна структура, съществувала между 962 – 1806 г. – Б.а.. На Балканите през повечето време до ХIV в. водещ фактор е една държава и това е Българското царство. Едва в средата на това столетие и в епохата на най-голямата мощ в цялата си ис­тория сръбските владетели приемат царска титла, която само след няколко години им е отнета. Когато в ХIХ в. двете държа­ви най-сетне се освобождават от турска власт, Сърбия остава кралство, докато едно от най-големите постижения за младата българска държава е възвръщането на царското достойнство през 1908 г. Русите достигат до царската титла чак в ХVI в. и за цяла Европа тя е равносилна на императорската.

Сър Стивън Рънсиман не допуска грешката, правена често при преводите на чужди езици. Там титлата цар се предава със съответното понятие за „крал“ в различните страни – rex, roi, king, König. Учените отдавна са отбелязали, че правилният превод е imperator, empereur, Kaiser. Впрочем в кратки периоди българските владетели са били и крале, което ясно е отбелязвано в изворите. Така след освобождението от византийска власт в края на ХII в. Калоян първо получава кралската титла от Рим, а после светът признава и царското достойнство на българските монарси.

Понятието „цар“ е пославянчена и съкратена форма от при­етата от латински титла цезар, цесар. Тя е един от главните епитети, обозначаващи достойнството и самодържавието на римските императори. Според арабския автор от Х в. Ибн Хор­дадбех с гръцката транскрипция „кесар“ във Византия народът наричал императорите. Тук е интересно да се отбележи, че при германците също се съхранява титлата кайзер за представяне на императорската власт. В славянската литературна традиция римският и византийският император са означавани като цезари или царе. Ето защо създадената от българите титла цар означава пряко император. Но тя се появява в официалната документация едва в ХII – ХIII в. През Х в. могъщите български владетели приемат направо титлата василевс, главното византийско понятие за единния и самодържавен римски император.

Имперското самосъзнание не се ограничава само с титлата. За да се определи една държава като империя, са необходими мно­жество икономически, политически и културни показатели. Не­случайно империите загиват не толкова от вражеско нападение, колкото когато са изчерпили цялостно своя потенциал. С всички условности обаче тези периоди несъмнено са ярки еманации на един народ. При цялото си понижено самочувствие в последните години българите трябва да знаят славната история на своята средновековна империя. А нейното начало се губи във вековете, много преди повечето европейски народи въобще да са се появили на картата.

В първите столетия на новата ера Старият континент пос-

тепенно започва да прилича на врящ котел. Римляните като че ли са изградили една непоклатима и вечна империя, пазена от укре­пени с хиляди крепости граници. Още във II в. обаче тези защит­ни линии са пробити от идващите от изток германски племена на маркомани и квади. През III – V в. североизточните граници на Римската империя са буквално пометени от прииждащите на вълни вандали, свеви, алани, гепиди. Особено страшни са ударите на готи и хуни, вследствие на които през 476 г. западната поло­вина на държавата престава да съществува. Източната част, из­вестна по-често под името Византия, продължава да живее още хилядолетие. За да оцелее през VI – VII в., тя трябва да се справи с нахлуващите от север славяни и авари, както и с напиращите от изток перси и араби. В последната четвърт на VII в. обаче Източ­ната Римска империя е принудена да отстъпи пред един народ, образувал на нейната снага първата нова държава. Това е племето на българите.

Българите, или прабългарите, както са наричани днес, за да се отличат от своите съвременни наследници, следват в продължение на столетия своя път към Европа. Те са част от Великото преселе­ние на народите, започнало след разгрома на хуните от китайците в I в. Вероятно първоначално прабългарите населяват земи около р. Иртиш в Западен Сибир. Тласнати в общото движение на запад, те преминават планината Тяншан и се насочват към Урал. Там усядат за близо век и половина край реките Амударя и Сърдаря заедно с угорските племена. За втори път те се задържат за едно столетие в степите на Казахстан, където има обилна паша за техните коне и стада. Най-сетне към V в. се установяват в удобните за живот равнини на Предкавказието и Северното Черноморие. В този район те влизат в контакт с народа на иранокултурните алани, които били от сарматски произход. Това е поредният допир с високата персийска цивилизация, оказала важна роля във формирането им. Така се създава салтово-маяцката култура, съчетала номадските традиции на прабългарите с уседналия бит на сармато-аланските племена.

В началото на VII в. е основана държавата, известна от ис­торическите източници като Стара Велика България. Неин съз­дател е хан Кубрат, успял да се справи със заплахата от племето на аварите. Границите º затварят огромни територии между реките Кубан, Днепър, Донец, Азовско и Черно море. Български­ят владетел е високопросветен за епохата си човек, живял дълго в столицата на Византия – Константинопол. В 635 г. той получава от император Ираклий високото звание „патриций“. Според ня­кои източници хан Кубрат приема там и християнството, но не го налага сред своя народ. Без съмнение, това представлява първа стъпка към интеграцията на българите в Европа.

Българският владетел умира около 660 г. Смъртта му съвпа­да с мощното настъпление срещу държавата на племето на хаза­рите. Скоро Велика България се разпада, а синовете на хан Кубрат повеждат в различни посоки части на своя народ. Според бащината повеля на място остава само старшият син – Батбаян, посрещнал хазарското нашествие. Котраг тръгва на север към р. Волга, къде­то създава голяма българска държава. Третият син – Аспарух, поема през реките Днепър и Днестър към обширната делта на Дунав и земите във Византийската империя на юг от великата река.

През това време територията на Балканския полуостров е буквално залята от многобройния народ на славяните. Те са позна­ти на римските автори от I – II в., които ги наричат „венеди“ и определят прародината им зад Карпатите. В продължение на няколко столетия славяните са се придвижили от север и северо­изток дълбоко на юг. Без особени трудности са преминали стара­та римска граница на Дунав, защото някога мощните крепости са изоставени и тънат в развалини. Не успяват да ги спрат и хилядите твърдини, построени от император Юстиниан I Ве­лики (527 – 565) по възвишенията и проходите на Стара планина. Опитите на император Маврикий Тиберий (582 – 602) да изтласка славяните на север от Дунав, остават безуспешни. Новодошли­те варвари разграбват доста селища и дори правят опити да об­саждат големи градове като Солун. Скоро обаче те се заселват на обезлюдените територии и започват да се занимават със земеде­лие. Византийските историци отбелязват, че цялата европейска част на империята… се пославянчила.

Особено плътно е била населена със славяни днешна Северна Бъл­гария, където след многобройните варварски нашествия от IV – VI в.  почти не остават местни жители. За опитната и добре въоръ­жена конница на хан Аспарух не представлявало трудност да ги подчини. Византийските гарнизони в малкото функциониращи крепости не могат да окажат съпротива и прабългарите успяват да се укрепят. С разумна политика те привличат на своя стра­на славянските князе и ги правят съюзници срещу предстоящата офанзива на Източната Римска империя.

А отговорът на Византия не закъснява. През пролетта на 680 г. император Константин IV Погонат (668 – 685) събира огром-

на армия край Константинопол и поема на север. Някои от войски­те се придвижват по суша, докато елитните части, начело с им­ператора, са прехвърлени от византийския флот направо в дел­тата на Дунав. Воините на Аспарух и съюзните славянски отря­ди приемат битката и се затварят в укреплението Онглос. Те успяват да отблъснат опитите на ромеите да превземат твър­дината и ги принуждават да започнат планомерна обсада в настъ­пилите горещини. Хан Аспарух умело използва спада в бойния дух на противника, след като император Константин напуска ар­мията поради пристъп на подагра. Той контраатакува и нанася на врага катастрофално поражение, в което загиват повечето от византийците. Разбитите войски са преследвани чак до Оде­сос (Варна). Българският вожд не губи време и през следващите месеци няколко пъти нахлува на юг от Стара планина.

През 60 – 70-те години на VII в. Източната Римска империя е вплетена в смъртоносна схватка със страшните пълчища на арабите. Същевременно текат поредните религиозни междуосо­бици, този път с ереста на монофизитите. Всичко това принуж­дава император Константин IV Погонат да сключи набързо мир с прабългарите и дори да се задължи да им плаща годишен данък. Много по-важно обаче е, че с договора от 681 г. официално е призна­та българската държава. За разлика от отдавна загиналата запад­на половина на Римската империя, чиито земи са разпределени от различни варварски кралства, Византия още не е допускала такъв компромис.

Така България става първата нова държава върху снагата на Източната Римска империя. Столица става Плиска, намираща се в североизточната област. Дълго време България се управлява

от прабългарския елит, но постепенно в народа º се вливат мно­гобройни славянски племена, населяващи Балканския полуостров. Така започва дългият път към статута на голяма християнска империя, която векове наред ще се бори със своя велик съсед за вър­ховенство в европейския югоизток.

Публикувай коментар