С величествения роман „Благородството задължава“ младата българска писателка Ангелина Ангелова покани читателите в пищен свят на изтънчени обноски и вълнения на висшето общество.
Сега виртуозното ѝ перо се насочва към Царска България с майсторския исторически роман – „Корона за княгинята“. В него читателите са поканени на тайнствено приключение от Ватикана през Стара София до някои от най-мистичните кътчета на Странджа.
В центъра на това шеметно пътуване стои забравената история на една от най-енигматичните фигури на Второто българско царство – сестрата на Иван Шишман Кера Тамара. С „Корона за княгинята“ впечатляващият живот на жената, която става съпруга на султан Мурад I, заема достойно мястото си в съкровищницата на българската история и вдъхновява разказ за любовта, мечтите и смелостта да последваш свитъка на собственото си сърце.
Рим, 1897 г. Вихра Манова получава възможността на живота си, когато заминава да учи в университета в Рим. Ала никога, дори и в най-големите си мечти, младата жена не си е представяла, че ще получи достъп до архивите на Ватикана. И ето, че сред многовековните лавици Вихра намира единствен по рода си средновековен ръкопис, посветен на съдбата на Кера Тамара – сестра на последните български царе и вдовица на султан Мурад I.
Повече от всичко Вихра мечтае да се завърне в родната си България и да заслужи мястото си сред историците в София. Ала когато се прибира у дома, откритието ѝ е посрещнато с присмех, а колегите ѝ не взимат на сериозно изследванията на една жена.
Докато един ден мълвата за изгубеното съкровище на Кера Тамара не достига до двора на цар Фердинанд. И тогава съдбата преплита пътя на Вихра с този на офицер Константин Соколов. Изпратен специално от княгинята майка, Константин се нуждае от Вихра, за да изпълни мисията си. А Вихра най-после вижда възможност да докаже, че отпечатъкът на Кера Тамара в историята се простира много по-далеч от ролята ѝ на съпруга и сестра.
Докато преминават през безброй загадки и предания, закътани манастири, тайни пътеки и забравени гробници, Вихра и Константин ще открият и неочаквана близост помежду си. Ала двамата не са единствените, тръгнали по следите на Кера Тамара, а съперниците им са готови на всичко, за да ги изпреварят…
Базирайки проучванията си на многобройни исторически изследвания, Ангелина Ангелова създава ефирен разказ, който обвива човешкото сърце с дантелена прегръдка. Пищна история за онези читатели, които са приютили в душата си жаждата за знания, приключения и обичта към Нейно величество – книгата.
Дързък и смел, съхранил в себе си си живота, ритъма, обноските и усещането на едно отминало време, „Корона за княгинята“ е исторически роман на световно ниво, който дава глас на забравените женски персонажи от родното минало.
Появата на книгата ще отпразнуваме на вълнуващо тържество в Централен военен клуб София, зала „Музикална“ на 22 октомври от 19:00 ч. Носете си короните и заповядайте на литературен валс!
Из „Корона за княгинята“ от Ангелина Ангелова
Двадесета глава
Беше петък вечер и облечена в любимата си прасковена рокля, вдигнала косата си в семпла прическа, Вихра пристигна пред дома на семейство Пиперкови. С трепереща ръка подръпна въжето на звънеца. Преди да успее да си поеме дъх, млада прислужница отвори и с интерес я огледа:
– Добър вечер – поздрави момичето.
– Добър вечер – отвърна Вихра. – Тук съм по покана на госпожа Пиперкова. – Заповядайте – прислужницата ѝ направи път да влезе. Фасадата на къщата ясно говореше за богатството на семейството, но вътрешността го представяше в неочаквани детайли. Стените, облечени в тапети от фин плат на цветя, се осветяваха от изящно изработени газени лампи, най-вероятно внесени от Виена. Стъклените абажури бяха майсторски изработени и на Вихра ѝ се прииска да има време да ги огледа. Дори древногръцките статуетки, артистично подредени на малка масичка до входната врата, бяха от мрамор и порцелан. Едната представляваше почти идеално копие на скулптурата на Бернини „Похищението на Прозерпина“. Вихра се присети как със Смарайда бяха видели скулптурата в реален размер в Рим и колко много се кискаха на страстта, изписана по лицето на Плутон.
Салонът, в който я въведоха, беше не по-малко елегантен. Подът бе застлан с пухкав килим, а огромен полилей осветяваше красиво стаята. Няколко по-малки дивани и единични кресла бяха артистично подредени, така че да обособят отделни зони за разговор. В стаята имаше дузина мъже, но шумът беше като от университетска аула. Господата говореха, махаха с ръце и се тупаха по гърбовете. Абсолютно никой не ѝ обърна внимание.
Прислужницата поведе Вихра покрай останалите гости, докато не стигна до отворените прозорци. До един от тях беше застанала госпожа Пиперкова сам-самичка, ако не се броеше чашата ликьор, която ѝ правеше компания. Домакинята бе облечена в тъмночервена рокля със скромно деколте. Беше комбинирала роклята с кремавия чифт ръкавици, които ѝ бе избрала Вихра.
– А, каква изненада. Добре сте дошли, госпожице… – понечи да я поздрави домакинята.
– Манова – побърза да добави Вихра, – Вихра Манова. – И двете си дадоха сметка, че едва сега се запознават официално.
– Драго ми е, госпожице Манова. Както виждате, разговорите са в разгара си, а дори не сме започнали вечерята. Надявам се, че нямате нищо против да ви представя, когато седнем на масата. Не мисля, че мога да надвикам тази шумотевица, за да привлека вниманието на господата.
– Ни най-малко – отвърна Вихра и отново огледа стаята. Съвсем очаквано не разпозна никого, въпреки че покрай баща си беше чувала за повечето видни историци в България. Надяваше се, че ще ги разпознае, щом чуе имената им.
– Познавате ли някого? – попита я госпожа Пиперкова, сякаш бе прочела мислите ѝ. Вихра поклати глава. – Спокойно, те така или иначе нямат никакви очаквания към вас. Подозирам, че каквото и да кажете, ще ги изненада просто защото сте жена.
– Надявам се да се случат интересни дискусии – опита се да отклони темата Вихра.
– В момента се случват – госпожа Пиперкова направи неопределен жест към господата. – На масата се храним в пълно мълчание. Всички ядат, сякаш храна не са виждали. Сама ще се уверите след малко.
Настъпи мълчание, което Вихра не знаеше как да запълни. Не познаваше тези хора и не се чувстваше удобно да коментира навиците им. Тя дискретно се огледа. Многократно си беше представяла, че това ще бъде животът ѝ, след като се върне в България. Да присъства на исторически сказки, да обсъжда и да спори с други учени, може би да се увлече по някой млад господин, който също като нея обича историята. Сърцето ѝ се сви – колко наивни са били мечтите ѝ. Вместо да води интелектуални разговори, беше принудена да прави компания на домакинята и да слуша киселите ѝ коментари.
– Като стана дума, разкажете ми за Рим – подкани я Пиперкова с по-ласкав глас. – Но не искам скучна археологическа обиколка. Разкажете ми за живия град, за модата, за жените, които живеят там, и туристите, които го посещават.
– Аххх – въздъхна Вихра и се замисли, а после започна плахо: – Рим… мисля, че това е най-впечатляващият град на света.
Госпожа Пиперкова леко се подсмихна, но Вихра продължи, без да ѝ обърне внимание:
– Той впечатлява с архитектурата и мащабите си, но тръгнеш ли по улиците, видиш ли хората, които живеят и дишат в този град, забравяш, че стъпваш по стъпките на древните римски сенатори. Че Цезар е дишал същия въздух. Оставяш се на топлината да те отпусне, да приспи възхищението ти и малко по малко Рим се намества в съществото ти, заема една невидима частица, която никога няма да си върнеш… Рим не е наперен като Лондон или артистичен като Париж. Не му е нужно да си придава такива пози. Рим е като една зряла жена, която не се срамува да се наслаждава на живота. Рим ходи на църква в неделя и покрива косата си, но през останалите дни е с леки прохладни дрехи, усмихва се широко и флиртува с мъжете по пътя си. Рим е страст – дълбока и непризнаваща логика. Рим е съблазън и власт и сякаш постоянно ври и кипи в борба за надмощие. Рим е като муза, която може да вдъхнови всеки артист, да засрами историците със знанията си и любовниците с извивките си. Рим наистина е вечен, защото е многолик и умее да задържа живота в улиците си и сградите… – Вихра усети, че се е разбъбрила, и рязко спря да говори.
– Модата различна ли е от тукашната? – попита госпожа Пиперкова и Вихра поклати глава.
– Не, силуетът на роклите е същият като нашенските. Но в Италия носят по-светли цветове. И шапките са с по-широка периферия от нашата.
– Интересно – замислено рече госпожа Пиперкова. – А дълги ли са шлейфовете на роклите?
– Стигат до земята, но Рим е прекалено прашен, за да влачат дълги шлейфове.
– А корсетите?
– Ами… те са си нормални – засрами се Вихра, – не съм… не съм виждала дама по долно бельо – смутолеви тя.
– Не, момиче – перна я шеговито госпожа Пиперкова по ръката, – имам предвид много ли са стегнати?
– Не – отдъхна си Вихра. – В Рим тачат класическата фигура с пищни форми. Не е толкова важно дамата да е слаба, колкото да стои изправена, да се движи грациозно, да има хубава, лъскава коса.
– О, косата! – възкликна госпожа Пиперкова и Вихра вътрешно се сви пред мисълта, че ще трябва да говори и за косата на римлянките, когато непознат мъжки глас се намеси в разговора им:
– Вихра? Вихра Манова?
До тях се беше приближил господин на възрастта на баща ѝ, който ѝ се струваше смътно познат. Вихра примига няколко пъти, но така и не можа да свърже лицето му с име.
– Да, аз съм – усмихна се широко тя с надеждата непознатият да ѝ се представи.
– Професор Тимофеев – отвърна мъжът и вместо да целуне ръката ѝ, я стисна енергично.
Професор Тимофеев, разбира се! Преди десетина години баща ѝ беше работил за професора и му беше асистирал при някакво археологическо проучване. Вихра помнеше как година по-късно татко ѝ я заведе на терен и това разпали в нея любовта ѝ към историята. Ясно помнеше горещината и полето, което сякаш бе разкопано от огромни къртици. Помнеше и всички археолози и помощници, които приведени чоплеха с дребни инструменти камъните и пръстта.
„Пресява се планината за едно парче керамика – беше ѝ казал баща ѝ. – Тежък труд е това, много неблагодарен, но как храни душата само!“
А после я беше разходил по нестабилните планкове, беше ѝ показал как дълбаят земята и след това я укрепват, за да могат спокойно да разкрият какви тайни крие. Вихра се чувстваше, сякаш беше пристъпила в света на приказките, всичко ѝ се струваше така, сякаш някоя добра орисница беше спряла времето и покрила миналото с похлупак, за да остане непроменено. Искаше ѝ се още тогава да се втурне да помага, да описва, да подрежда, каквото и да е, само да бъде част от разкопките, но баща ѝ каза, че е прекалено малка.
Тя помнеше смътно, че след онова посещение баща ѝ никога повече не се включи в археологическа сбирка. Нито пък продължи да говори за професор Тимофеев. Вихра се зачуди какво ли всъщност се е случило.
– Приятно ми е да ви видя, професоре – отвърна Вихра, стори ѝ се, че професорът я гледа с необяснима неприязън.
– Дочух, че Манов те е пратил да учиш история в Рим – отвърна той и госпожа Пиперкова изсумтя недоволно. Без съмнение домакинята ѝ беше разочарована, че не е могла сама да представи Вихра и необичайното ѝ образование. – Ех, помня те като едно малко момиченце, когато дойде до Карлово, и как се дивеше на всичко, а виж се сега! Да не повярва човек, че наистина си тръгнала по този път.
– Така е, дължа всичко на татко – отвърна момичето с гордост, пренебрегвайки леката подигравка в думите му.
Професорът се усмихна услужливо, но не каза нищо. Продължаваше да я гледа настойчиво и накрая добави:
– Може би на вечеря би могла да разкажеш на мен и моите колеги – и той махна с ръка към останалите мъжа в салона – какви интересни неща сте учили в чужбина.
– С удоволствие. – Искаше ѝ се да се отдалечи от него, но си наложи да не помръдва. Усмихна се дружелюбно, за да прикрие неудобството от близостта му. – Значи ще говорим отново малко по-късно – отвърна професорът и без да отрони дори една дума към госпожа Пиперкова, се завъртя и се върна при своите събеседници.
– Дърт мазник – просъска недоволно госпожа Пиперкова. – Как не го е срам да те гледа така, все едно е забравил годините си – продължи да нарежда тихо госпожа Пиперкова.
Когато вдигна поглед към Вихра и видя как лицето ѝ се бе обагрило от смущение, я тупна недоволно с ветрилото си по коляното.
– Стига си се червила, не си дете, не може да си толкова сляпа за мъжкото внимание.
Вихра прехапа устни и отпи голяма глътка вода, с надеждата госпожа Пиперкова да смени темата. Не беше убедена, че домакинята ѝ е права, и киселите ѝ думи само накараха Вихра да се почувства още по-неудобно. Вече горчиво съжаляваше, че е приела поканата.
– След малко, като се разполагаме на масата, ще седнеш от другата страна на съпруга ми – вече се запозна с него. Само две жени сме и не върви да седнем една до друга, но поне съпругът ми знае да се държи възпитано. Ако трябва, се забави, за да видиш къде ще се разположи Тимофеев и да си възможно по-далеч от него.
Вихра кимна притеснено и прехапа устни. Струваше ѝ се прекалено да сяда чак на срещуположния край на масата. Но трябваше да признае, че от двете госпожа Пиперкова със сигурност имаше по-голям опит със социални събития. И в комуникацията с господата. Затова, когато дойде време за вечеря, Вихра се направи, че оправя роклята си, и пристъпи предпоследна в салона за вечеря. Огледа се за съпруга на госпожа Пиперкова и откри, че мястото до него е свободно. За съжаление, от другата страна се беше разположил професорът. Когато я видя, Тимофеев ѝ махна свойски с ръка:
– Госпожице Манова, заповядайте. Запазихме за вас почетното място. Вихра хвърли поглед към Пиперкова и я видя да гледа недоволно професора. Младата жена послушно зае мястото. Тимофеев отново я заговори, докато сервираха супата – бистра зеленчукова, която ухаеше изключително апетитно:
– И така, госпожице, аз и моите колеги – говореше високо, така че всички на масата да го чуят – горим от нетърпение да ни разкажете какво се учи по история в Рим?
– Благодаря ви за интереса, професоре, но не вярвам, че искате да чуете учебния ми план за цели четири години – опита се да отбие въпроса му Вихра.
– Но защо не? Може пък да научим това-онова и да променим нашата учебна програма – настоя възрастният мъж. Мустакът му леко потреперваше, докато говореше, и Вихра се опитваше да не го поглежда. Не харесваше мъже с дълги мустаци. Винаги ѝ бяха изглеждали много нехигиенични. Ставаше ѝ все по-неудобно от близостта на професора. Коментарите на Пиперкова от по-рано така я бяха смутили, че ѝ идеше да се разреве. Тя отри изпотените си длани в полата и отпи от водата си, за да спечели малко време:
– Може би по-конкретни въпроси биха били по-интересни за останалите гости. Обучението започва от първите цивилизации – Месопотамия и Древен Египет, докато стигне до създаването на Вечния град и господството на Рим през вековете. Учебният план приключва с настъпването на Ренесанса.
– Любопитно – професорът подръпна мустака си и Вихра опита супата си с надеждата, че той ще насочи вниманието си към другиго. – А нещо за България споменава ли се?
– Спорадично – Вихра едва успя да преглътне. – Най-много информация имаше за Симеон и много любопитно, но си спомням как научих, че в опитите си да завладее Константинопол е опитал да се договори с предводителя на туниските араби Ал Махди…
– С египетските, госпожице – поправи я бързо един от мъжете, които седяха срещу Вихра. – Аз съм асистент Арнаудов – той побърза да се представи, – работя с професор Тимофеев.
– Съжалявам, но грешите – Вихра поклати глава. – Ал Махди завладява Египет чак през 934 година, по това време Симеон е покойник от седем години. Не, опитът за заговор се случва през 922 година, когато Ал Махди е владетел на Тунис. – Вихра се усмихна извинително на мъжа, сякаш тя беше виновна, че той е сгрешил.
Арнаудов стисна устни и отпи от чашата си.
Тимофеев се прокашля и захвана отново:
– Интересно – той приглади брадата си и хвърли кос поглед към Арнаудов, – а в каква светлина ни описват? Благосклонни ли са към нас? Величаят ли ни, или ни оплюват?
– Не бих казала, че има изразена оценка. – Вихра сви извинително рамене. – Макар и силна държава, България е била сравнително далеч от Свещената Римска империя. Повечето източници, които изучавахме, се съсредоточаваха върху кралствата и империите в Централна Европа.
– А, значи нищо интересно… – разочаровано махна с ръка Арнаудов.
– Не бих казала – контрира го за втори път Вихра. – Открих три свитъка от пътуващи монаси, които описват бита на обикновените българи.
– Момиче – прекъсна я на свой ред професор Тимофеев, – ние тия неща си ги знаем. Не ми трябва да знам какъв хляб са замесвали или с какво са се завивали.
– Професорите ни твърдо защитаваха тезата, че историята се пише от обикновения човек. Да знаем какъв е бил поминъкът му, помага много да разберем и самия него. – Вихра с гордост повтори думите, които беше чувала безброй пъти в студентската аула.
– Паниците не дърпат обикновения българин към музеите – каза Арнаудов с тон, сякаш говореше на малко дете.
Вихра едва се сдържа да не скръсти ръце. Асистентът очевидно се опитваше да се хареса на Тимофеев и щом видя, че професорът е недоволен от отговора ѝ, сам я нападна:
– Богатства и съкровища ще накарат хората да влязат в музея и да доведат и други с тях. Това търсим ние – разпалено завърши той и само дето не тропна с юмрук.
Вихра беше готова да продължи спора, но ясно можеше да разчете настроението на масата. Всички мълчаха и ѝ хвърляха неодобрителни погледи, госпожа Пиперкова беше стиснала устни почти до черта и очите ѝ изразително опитваха да накарат Вихра да замълчи. Младата жена отпи от чашата си и бавно преглътна. Никой на тази маса не беше на нейна страна. Запита се как би реагирала Смарайда – сигурно щеше да отговори саркастично на нападките. Но Вихра не беше Смарайда, затова се насили да се усмихне. – Простете, увлякох се. Беше сам-сама насред цяла група учени. Нямаше как да излезе на глава с тях. Тя сведе поглед, за да прикрие неудобството си, и гребна от супата. Забеляза с периферното си зрение как Тимофеев махна с ръка и с далеч по-благ глас каза:
– Случва се на всекиго.
За да охлади нажежената обстановка, домакинята даде знак да се донесе следващото ястие. Сервираха им гълъби, пълнени с нежно пюре от грах и моркови, и Вихра се изненада от способностите на готвачката на госпожа Пиперкова. Месото беше сготвено отлично и вкусът на граха и морковите леко подслаждаше крехко приготвените птици. Хубавата храна разсея лошото настроение и не след дълго Вихра се заслуша в разговора, който Тимофеев водеше с няколко господа:
– Не, не, Арнаудов, няма смисъл да го обсъждаме.
– Професоре, с цялото ми уважение, не съм съгласен. Според мен, ако опитаме с дипломатически отношения да стигнем до някоя от библиотеките в Истанбул или Бурса… – опита Арнаудов, но Тимофеев го прекъсна, без изобщо да вземе казаното предвид.
– Няма никаква надежда да открием каквото и да било от Шишманово време, турците са разграбили каквото могат, а което е останало, е било изгорено или отнесено от обикновените хора. А и ти какво си представяш? Че ще откриеш сред турските хронисти как са написали, че са изнесли съкровището с три коли към Бурса ли? Хайде, стига си настоявал. Отписваме го този период и туй то. По-добре да търсим хански съкровища! – Тимофеев заключи с финален тон и се зае да погълне възможно най-бързо гълъба.
Вихра се сети за коментара на госпожа Пиперкова, че гостите ѝ тази вечер се хранят като невидели. Парче от хрупкавата кожа на гълъба се беше закачило за мустаците на Тимофеев и Вихра едва се сдържаше да не посегне да го махне със салфетката си. За да се разсее, погледна към госпожа Пиперкова и изражението ѝ „Аз ти казах!“ едва не я разсмя.
Прехапа устни и си отряза нова хапка. Знаеше, че трябва да мълчи, че не трябва да се обажда, но едно дяволче я закачаше и ръчкаше. Макар само преди минути Арнаудов да я бе нападнал, щом чу спора му с Тимофеев, ѝ се стори, че може да е склонен да я изслуша. Борейки се със себе си, Вихра нарочно дъвка по-дълго от нужното, но когато преглътна, вече нищо не я спираше да заговори. Баща ѝ щеше да е разочарован, че не го беше послушала и продължаваше да настоява, че текстът от Ватикана е истина. Но може би точно тези хора знаеха нещо, което да ѝ помогне в търсенето на истината за Кера Тамара.
– А ако се възползвате от източниците на Ватикана вместо от тези на Османската империя? Тимофеев рязко спря да се храни и вилицата замръзна на път към устата му.
– Моля?! – попита той с такова недоумение, че Вихра реши, че може би този път професорът ще я изслуша.
– Ако поискате достъп до Архивите на Ватикана, там ще може да намерите информация, свързана с България, която може да ви помогне. Тимофеев се изсмя. – Госпожице, вие да не си мислите, че току-така се дава достъп до архивите на Ватикана? – Арнаудов отново се включи в разговора.
– Не, разбира се – опита да обясни Вихра, но Тимофеев я прекъсна:
– Е, тогава, моля, въздържайте се от подобни безумни предложения. Вихра отвори уста, после я затвори. Но макар и дума да не каза, изглежда, изражението ѝ бе достатъчно красноречиво. – О, сега ще ни кажете, че вие вече сте били там? – Тимофеев говореше шеговито, но достатъчно високо, че отново да привлече вниманието към себе си.
– Всъщност наистина съм била там – отвърна Вихра през стиснати зъби.
Публикувай коментар
