Четири години след като за пръв път почитателите на популярната създателка на съдържание и писателка Изабел Овчарова – Изи се докоснаха до магията на дебютния ѝ роман „Причината“, книгата, накарала хиляди деца и възрастни да открият любовта към четенето, се появява в ново допълнено издание (ИК „Сиела“).
Сега вече 24-годишната авторка на бестселъри като отличения в конкурса „Бисерче вълшебно“ с „Слънчеви лъчи в мрака“ с почти половин милион последователи в TikTok и над 370 хиляди в Instagram допълва сюжета с 11 нови глави от гледните точки на различни персонажи и добавя отзиви на свои почитатели, открили себе си сред страниците на романа.
В луксозно издание с твърди корици и над 20 невероятни илюстрации на художничката Цвета Петрова „Причината“ подканва нова вълна читатели да съпреживеят историята на Леон и Леа. Две деца, които на пръв поглед никак не си приличат, а всъщност се допълват така, както слънцето допълва месечинката на луната.
В духа на обичани романи за израстването като „Предимствата да бъдеш аутсайдер“ на Стивън Чбоски, „Причината“ смело засяга теми от изключителна важност като депресията, психичното здраве и ураганите от мрачни мисли, в чиито капан всеки понякога се озовава.
Проследявайки живота на главния герой Леон от детството с мирис на палачинки в двора на баба до тийнейджърските години, когато ръбовете на света сякаш оставят отворени рани в душата, Изабел Овчарова създава пристан в морето от притеснения. Разказ, който ни припомня, че за всичко има Причина – и за доброто, и за лошото, и за всички онези „сиви“ моменти помежду им, които тепърва ще разцъфнат в най-красиви цветове.
Допълнителните глави от гледните точки на майката, бащата и бабата на Леон, Леа, а дори и учителя господин Зорев добавят нови пластове към историята и надникват в света на отделните персонажи. Техните чувства и спомени доказват, че добри и лоши герои няма. Само истински деца и възрастни, които имат нужда да бъдат видяни, разбрани, оценени и обичани.
Хвърляйки спасителен пояс към всеки, който плува сред бурните вълни на тъгата и депресията, Изабел подтиква читателите свободно да говорят за емоциите си, да поглеждат през очите на другия, да бъдат честни на първо място със себе си, а после и с околните.
Топла като прегръдка с аромат на шоколадови бисквити, „Причината“ е книга за малките вселени, които оставяме зад себе си с всяко ново начало, и големите вселени, които ни предстоят. Само трябва да имаме смелостта да преследваме мечтите си с отворени сърца без да се страхуваме, че те могат да бъдат разбити. Защото „шансът мечтите да се сбъднат е толкова безкраен, колкото е и небето.“
Из „Причината“ на Изабел Овчарова
Глава 32
Животът ти има смисъл
Блуждаех в тъмно пространство. Освободих се от всички страхове и си пожелах да видя всичко през любов. Не знаех какво точно значи това, но си го пожелах. Видях как всичко, което съм срещнал по пътя си, е било там, за да ми даде нещо хубаво. Видях как съм се гневил на неща, които са ми помагали, но просто не съм искал да ги видя. Видях всички пъти, в които съм имал конфликт с някого и не съм извличал нищо добро от него, защото съм избирал да се ядосвам. Целият ми фокус е бил върху това да отхвърлям всичко, което е различно за мен. И съм се чудил защо не изпитвах щастие…
Видях как всичко, което родителите ми са правили, добро или лошо, е било, за да ми помогне аз самият да бъда по-добър родител, приятел и човек изобщо. Виждал съм какво ми харесва, и съм си го присвоявал. Виждал съм и това, което не ми харесва, но съм го отхвърлял, вместо да видя, че ми показва как да не правя, за да не се чувстват останалите като мен.
Хиляди хора отнемаха живота си, а пред тях стояха красиви неща, които предстоеше да изпитат, ако бяха пожелали да видят красотата в света. Аз бях един от тях. Избрах да отнема живота си, защото не виждах красотата в него. Не виждах доброто.
Видях причината зад толкова много неща и все още не взимах решението дали да се върна, или не. Усетих как всичко около мен започва да се разпада буквално, и разбрах, че е редно да взема решение. Пространството ставаше ту бяло, ту черно, докато в един момент не пожелах да се събудя.
Отворих очи. Беше тъмно и усетих как цялото ми тяло е изтръпнало. Имаше хора в стаята, но всички спяха. Баща ми спеше на стола до мен, а майка ми и дядо спяха на дивана. Видях, че навън е тъмно, а по цялото ми тяло имаше жици и кабели. Не знаех кое време е, но знаех, че съм в болница, и определено знаех, че съм жив. Отварях и затварях очи и пред леглото си видях малка светлина. Не знаех дали ми се привижда, но я усещах. Тази светлина премигваше съвсем леко. Беше много бледа, едва се виждаше и все още виждах леко размазано. Леа постоянно беше в мислите ми и усетих, че по лицето ми се стичат сълзи. Нещо ме накара да погледна наляво към нощното шкафче. На него беше поставена фигурката, която тя ми подари. Затворих очи и усетих любов. Почувствах надежда, че всичко ще бъде наред. Отворих очи и сякаш стаята се изпразни. Олекна.
Сякаш това се усети и от спящите, защото дядо отвори очи. Малко се изплаших, но видях, че всичко е наред, когато се изправи и видя, че съм буден. Той заплака. За пръв път го виждах да плаче.
– Леон, момчето ми – шепнеше той и се приближи до мен.
Всички се разбутаха и видяха, че съм буден.
– Леон! – Майка ми скочи и също започна да плаче. Погледнах към баща ми и видях, че всички в стаята плачем. За миг погледнах през щората и видях луната. Беше точно на нивото на очите ми. Ако беше малко по-ниско или по-високо, нямаше да я видя.
В стаята влезе някаква жена, която се оказа сестрата, и помоли да се отдръпнат. Зададе ми някакви въпроси, на които се изненадах, че отговорих трудно, но мисълта ми течеше лесно. Трудно говорех все още.
– Какво си мислеше, Леон? – каза майка ми и постави лицето си на леглото ми. Не сдържаше сълзите си. Съжалих, че им причиних това, и се почувствах щастлив, че съм жив.
Баща ми просто хвана ръката ми и виждах как стиска зъби, за да не заплаче с глас. Наистина ги бях уплашил. Баба влезе в стаята с Анна. И те също заплакаха. Оказа се, че всички бяха в болницата с мен, но повечето чакаха отвън. Дори Марто беше тук. Не знаех колко време е минало, но ми се струваше като миг. Когато ми казаха, че съм бил в безсъзнание два дни, не можах да повярвам. Всичко, което виждах и чувах, е било в продължение на два дни? Явно времето тече различно там…
Молили са се да се събудя. Бил съм в нещо като кома. По-късно сестрите казаха, че е било цяло чудо, че съм оцелял. Гледаха ме лошо, когато ме изписваха от болницата, защото съм бил поредният хлапак, който не цени живота си. Чух ги как го казват, когато в някакъв момент се събудих от всичко. Разбирам ги. Не им се ядосах. Бяха прави.
На изписването ми видях човек, който никога не бих очаквал да видя в болницата. Господин Зорев. Той стоеше до изхода и изглеждаше притеснен. За пръв път в живота си го виждах така и си спомних за всичко, което видях, когато бях в безсъзнание. Домъчня ми и се зачудих заради кого ли е тук. Не знаех дали това, което съм видял, е било истина… Изобщо не знаех дали има син, или дали някога е имал. Когато ме видя, тръгна към мен. Изненадах се и не можах да реагирам, когато ме прегърна. За щастие, успях да отвърна на прегръдката му, преди да ме е пуснал, и не можах да скрия изненадата си. Денят очевидно си беше ревлив, защото всички плачехме. Очите му бяха пълни със сълзи.
– Не прави така, момче – каза той и докосна рамото ми с показалец. Стисна зъби, за да не заплаче. Пое си въздух и продължи: – Животът ти е даден, за да го живееш. Знаеш ли колко хора те обичат и на колко хора правиш живота щастлив? Може да си мислиш, че не е така, но е. И само за кучето ти да е, пак е много. Разбираш ли? – каза той и стисна зъби още по-силно.
– Да, господине. Разбирам – казах аз и кимнах. Тъкмо щях да се извиня, когато отново ме прегърна и ме потупа по гърба.
– Аз имах син като теб. И всичко бих дал пак да е тук – каза той и избърса една част на лицето си с длан. – Цени всичко, което имаш. Всичко. И най-лошото се оправя. Само живота не можеш да си го върнеш. Разбираш ли ме, момче? – подсмъркна той.
– Извинявайте, че през всичките тези години така остро реагирах на всичко – смирено отвърнах аз и се изненадах от това колко добре се почувствах, че го казах.
Той кимна, стисна ръката ми и си тръгна. С мен бях останали майка ми, Анна и дядо. А баща ми, баба и другите ни чакаха у дома. Движех се малко по-бавно, но все пак се движех. По пътя към вкъщи гледах през прозореца към небето. Беше валяло цяла нощ и улиците още бяха мокри, но слънцето печеше много силно. Затварях очи и не спирах да благодаря за всичко, което виждах по пътя си. Радвах се на слънцето, на музиката, която върви в колата, на цветята, на зелените дървета, на скъсаните ми обувки…
Замислих се как някои хора влизат в тази болница, но никога не излизат. А аз бях един от тези, които имаха щастието да се приберат у дома и да прегърнат любимите си хора. Чувствах се като нов човек и тепърва започвах да разбирам защо хората се променят след голям катарзис в живота си. Преди ми се струваше толкова банално, но сега го усещах повече от всякога. Когато спряхме пред вкъщи, си спомних за Сали. Не бях питал за него. Не знаех дали това, което сякаш сънувах, беше истина. Ами ако го нямаше? За миг стомахът ми се сви на топка. Погледнах към майка ми и тя сякаш разбра какво мисля.
– Тук е, Леон. Марто го намери – каза тя и хвана ръката ми.
Скочих от колата и се затичах към къщата. Усетих, че от операцията, която ми бяха направили, все още ме боли стомахът, но не ми пукаше. Отворих вратата и той изскочи. Почти ме събори. Легнах в мократа трева и се смеех. Болеше ме, но не ми пукаше. Чувствах се жив. Смеех се, сякаш това е последното нещо, което мога да направя. Прегръщах го, милвах го, а опашката му не спираше да се върти заедно с него. Видях Алиса на входната врата и се изправих. Отново усетих болка, но я приех. Очите ѝ бяха пълни със сълзи и се затичах към нея, за да я прегърна. Стояхме така сигурно минута. И двамата плачехме.
– Съжалявам, че не бях там – започнах да се извинявам.
– Никога повече не прави такива неща. Моля те. Не причинявай такова нещо на себе си и на останалите – замоли се тя, което ме накара да заплача още повече.
Вкъщи бяха Лари, Оги, Вики, Анна и всички останали от компанията. Прекарахме целия ден заедно, а Алиса остана при нас известно време. Тя ме научи на толкова много. Всеки ден прекарвах часове с нея. Видях я в изцяло нова светлина. Преди също ме изумяваше с отношението си, но колкото повече я опознавах, толкова повече се възхищавах на начина, по който гледа на света. Тя много ми помагаше и не осъзнавах, че аз самият помагам на нея да се справи със загубата на Леа. Прекарах също много време с баба и дядо. Научавах нещо ново във всеки един момент. Разказах им всичко, което усетих, докато бях в безсъзнание. Самото място сякаш беше енергиен свят. Или така си го наричах аз. Отвъдното, подсъзнанието ми и т.н. Всички го наричаха по различен начин, но всички казаха, че са извлекли нещо добро от това, че съм споделил това, което чувствам, с тях. Всеки намери смисъл и ми повярва, а си помислих, че ще си кажат, че съм луд. Вече не ми пукаше кой какво ще си каже, защото се стараех да приемам всичко и да казвам истината.
Извиних се на всеки… дори на себе си. Простих също. Поправих грешките си. Оставих старото ми аз в миналото. Освободих се от него и му благодарих… Животът ми се промени коренно. Чувствах се напълно различен човек. Започнах да се интересувам от много неща, които преди не ме вълнуваха. Повярвах в това, в което преди не вярвах. Започнах да се интересувам от всичко, свързано с Вселената, медитацията, енергията в света… Изучавах всичко, което изникне на пътя ми, и избрах да превръщам болката във възможност. Възможност да се чувствам жив. Възможност да ценя щастието. Възможност да уча и да помагам на всеки, който е чувствал болката, която чувствах аз…
След всичко, което направих и преживях, реших, че е време да взема живота си в ръце. Беше време за промяна. Не ми трябваше причина да се променя. Вече знаех, че го искам, и просто го направих.
Публикувай коментар
