За малко повече от седмица след излизането си романът „Ти, подобие мое“ от Радослав Бимбалов светкавично се превърна в предпочитан избор на българските читатели и покори редица книжни класации в страната.
Книгата отпразнува своята поява сред света с официална премиера, която се проведе на 25 септември 2024 г. малко след 19:30 ч. на голямата сцена на Регионален център за съвременни изкуства „Топлоцентрала“ отекна кадифеното слово на самия Създател, а тъмнината прегърна феерията от емоции, предизвикана от нестандартната презентация за начало на събитието, в която картини, слово и звук се сляха в едно.
Щом имате право да присъствате на тази премиера, значи все още сте в жизнена категория „А“, съобщи анонимен глас, а самият Радослав Бимбалов се появи на сцената и призна: „Ще ми се тази история да се стори на моето собствено подобие – дъщеря ми – невярна, невъзможна, неслучваема… Ще ми се моето собствено подобие да не познае никога злата страна на хората, все по-малко прикрита зад някакви благоверни гримаси.“
Малко след това към него на сцената се присъединиха две изключителни жени, които са пример за фини душевност и професионализъм – уважаваната българистка, преводач и преподавател Мари Врина-Николов и прецизната водеща и журналистка Десислава Стоянова. А тримата се опитаха да намерят отговор как и защо се случи така, че оцеляването започна да минава през липсата на каквато и да е емпатия.
„Антиутопичното в моята книга е промяната, която се е случила в душите на хората – започнали сме да изпитваме все по-малко състрадание по обясними, напълно логични причини. За да оцелеем. Тази моя измислица звучи притеснително, неприятно, отблъскващо сигурно. Затова и съм я разположил в сегашното време, за да не я припиша на бъдещето.“, сподели Радослав в отговор на констатацията на Деси, че „Ти, подобие мое“ така реалистично описва процеси, които наблюдаваме и днес – естественият отбор поощрява дебелокожите.
„Вярата да отприщим доброто в нас” – това е Бог според Мари Врина-Николов и допълни, че именно този Създател е открила в книгата на Радослав, която „я е призовала за превод още на третата си страница“.
Като пречистващо преживяване – така определи един от посетителите вечерта, а опашката за автографи се извива дълго след края на разговора.
Плашещо близък, мълчалив и ярък в елегантната си директност, „Ти, подобие мое“ преплита историите на петимата главни персонажи в романа в една обща и драматична история – оплетена заедно с историите на съвременните хора, но и с историите на човеците назад във времето.
В едно плашещо познато общество най-ценното човешко откритие – думите – биват използвани за шумна омраза. Чуждите страдания са просто повод за лицемерна или откровено никаква съпричастност. А всяка постъпка може да бъде лесно проследена и вписанa в старателно поддържано досие.
И точно в това общество един почти обикновен учител се оказва на грешното място в грешния момент. А съдбата на петима души се оказва фатално преплетена и разказана през погледа на не кого да е, а самия Създател.
Със своя графитен, плътен стил Радослав Бимбалов рисува смазващ портрет на съвременното общество, поело по пътя на собственото си отрицание. А физическите отклонения в романа обагрят до кървава наситеност метафизичните болки на света ни.
Смел, гъвкав, мащабен в своето послание, „Ти, подобие мое“ е оригинален летопис на човешкия път от първата разказана история до днес. Антиутопичен в рамките си и дълбоко хуманен в своята същност, това е роман, който търси отговори на въпроси отвъд видимото и крепи на страниците си тонове човешко минало, настояще и бъдеще.
Из „Ти, подобие мое“ от Радослав Бимбалов
Tрябва да започна тази история отнякъде.
Както се досещаш, мога да се върна, където си поискам. С едно ветровито движение на паметта да издухам праха на времето, да разчопля всички пластове исторически отпадъци, да извадя на повърхността дори измрели народи, градовете и езиците им.
Но ако отида толкова назад, няма да те има точно теб, дето сега си седнал на пода, събираш дъха си и с лишени от сили ръце стискаш за дългия хобот този слон от дърво, облян в прясна чужда кръв.
Теб лично, Тийч,
ще те върна
само
малко назад.
Беше станал на трийсет и три.
Да, и това е ирония.
Работеше в гимназията с големия асфалтиран двор, в който кънтеше ехо от обичайна глъч. Забелязал си – хлапетата крещят, докато тичат, скачат, вървят, споделят, обичат се. Крещят, за да дишат. Беше средата на лятото, скоро щяха да нахлуят отново, но сега дворът стоеше прегрял и пуст, достатъчно огромен за трите котки, които държаха да се излежават на почтително разстояние една от друга.
В класната стая на първия етаж беше тихо. Като в главата на ученик, си мислеше ти, докато стоеше зад катедрата, загледан мрачно в празните, олющени чинове – инвалидизирани ветерани, татуирани завинаги от неизвестни мислители. Ученическият чин е общуване между поколенията – всеки нов випуск може да отрече идеологията на предишния с пергела си и после да напише своето верую отгоре. Преплитането на издълбани мъдрости прави бръчки по меламиновото чело на чина, а залепените дъвки с времето изсъхват и се втвърдяват – като печати, узаконяващи прехвърлянето на собствеността над седалките.
Внезапен ветрец се блъсна в един от открехнатите прозорци на стаята. Изправи се и отиде да уловиш прохладата, загледан в празния двор. Едната котка демонстративно се събуди, протегна предните лапи напред, изпъна измършавял гръб назад и разтвори остри зъбки в прозявка. За разлика от нея, училището щеше да поспи още, но ти трябваше да се подготвиш за новия сезон. Обичаше да го правиш в празната класна стая. Сядаше зад лепнещата по лактите ти катедра, разтваряше разпечатаната програма от министерството, драскаше с молив отстрани. Въпреки вида си на учител по физическо преподаваше английски. След годините, прекарани в посрещане и изпращане на деца, които искат просто да се разкараш от главата им, разбра, че не бива да ги оставяш те да диктуват играта. Беше сътворил свой начин за справяне с безразличието, което те блъскаше в гърдите всеки път, щом влезеш за първи час с нов випуск. Пробва това още като начинаещ учител. Изправи се пред трийсетина чифта очи и само два-три от тях те видяха наистина. Но ти не повиши тон, не поиска непременно да изгасят телефоните или да спрат да се надвикват. Не, просто седна зад катедрата и извади стария сребрист касетофон, твой набор. Половината клас притихна още при вида на старинната машина, а останалата част прекрати всички разговори и се облегна в ступор в чиновете в мига, в който пъхна касетката и я пусна. С пукане, кривене, но и със зверска мощ през двулентовите колонки тръгна това:
I am an antichrist
I am an anarchist
Don’t know what I want
But I know how to get it
I wanna destroy passer by
Cause I
Wanna be
Anarchy1
Хлапетата нямаха никаква идея каква е тая дяволска музика от миналия век, но глътнаха рязко цялата си граматика (честно казано, нямаше как да се задавят с такова количество), докато ти за някакви разточителни две минути разполагаше с цялото им внимание. Напълно достатъчно, че да им обясниш кой си – Your English teacher2 – и как в твоя час се говори only in English3. Ако някой иска да се надвиква с теб или пък просто да си шушука със съседите по чин, трябва да го прави only in English. Всеки, който по време на час говори на различен език от този, ще получава неизвинено отсъствие дори и да се намира физически в стаята. Това хладно въведение имаше удивителен ефект върху хлапетата, вкарваше ги в авариен режим.
„Дяволска“ музика? Повярвай ми – историята за някакъв суперзлодей, отпаднал от моята схема ангел,
зъл блюстител на небесния ред, е детска приказка. Не казвам, че това, което наричаш „дявол“, не съществува, напротив – върховното зло е напълно реално и аз го зная отдавна. Обаче не е голям, опърлен крилат козел с огнени очи и тризъбец за лов на рибки.
Напротив, то –
Сатаната,
Лукавият,
Шейтан,
Луцифер –
е миниатюрна, хлъзгава,
прозрачна,
почти незабележима твар,
противен и зверски опасен
червей,
приспособил се за живот
в онази слузеста ядка,
разположена в черепа ти.
Ще преодолея погнусата си и ще се върна при теб, в празната класна стая, където в този горещ августовски делник си мислеше за предстоящата порция високомерни хлапета, които ще спрат да те приемат за археологическа находка чак когато ги зашлевиш със Sex Pistols. Естествено, имаше и такива, които дори един касетофон от миналия век не можеше да спаси. Едно беше разбрал за всички тези години: идиотите са като идиоми – непоклатими, непреводими и незаобиколими. Във всеки нов випуск имаше такива.
Въпросът е дали не ставаха все повече?
Този въпрос те затормози съвсем, след като предишната година училището задълго затвори врати заради онзи проклет вирус. Виртуалните часове бяха мъчение за теб и облекчение за учениците – за пръв път не им се налагаше да се правят, че присъстват в час. Когато се върнаха обратно в класната стая, бяха затвърдили убеждението си, че това не им е особено необходимо. И без това повечето не си даваха много зор, а и защо? За света, притежание на възрастните, не беше особено важно какви искат да станат хлапетата, какво умеят, кое ги влече, кое отблъсква. В търбуха на образователната система различността им бързо се стапяше. Това беше идеята все пак.
Публикувай коментар
