Днес пред паметника на Стефан Стамболов на едноименния площад, на който се намира и сградата на Община Пловдив, беше отбелязана 171-та годишнина от рождението на държавника. В тържественото честване участваха военен духов оркестър, представителен взвод, венценосци и представители на комитет „Родолюбие“. Строят прие подполковник Желязков от 110-ти логистичен полк.
На церемонията присъстваха, заместник-кметовете Иван Стоянов, Пламен Панов, Николай Бухалов, Ангел Славов, зам.-председателят на ОбС- Пловдив Стефан Послийски, кметовете на шестте района на Пловдив, общински съветници, директори на общински предприятия, представители на общинската и районните администрации, политически партии, обществени организации, медии и граждани. Както всяка година, сред присъстващите на честването бяха и Спас Гърневски – кмет на Пловдив (1995 – 1999) и Андон Андонов – областен управител (1997-2001). Площадът носи името на Стефан Стамболов от 1997г., когато по предложение на кмета на Пловдив Спас Гърневски е взето решение от Общински съвет – Пловдив за преименуване на пространството. Тогава е поставен и паметника на българския държавник, чийто автор е известният скулптор Красимир Русев (1944-2015).
Водещ на церемонията бе актьорът от Драматичен театър Пловдив – Ивайло Христов, който припомни в своето въведение, че: „..Стамболов с всички сили и средства (не винаги напълно коректни) воюва за модернизирането на новоучредената българска държава и е най-влиятелният мъж в България от края на XIX век. Той променя цялостния вътрешен и външен облик на страната, като този рискован акт му коства най-ценното – живота. Стефан Стамболов ни завеща да пазим независимостта на България, да разглеждаме всеки въпрос в неговото време, да бдим върху българското единство и да вярваме в силата на българския народ. И 171 години след неговото рождение и 130 години след неговата смърт, заветите на големия български държавник остават все така актуални.“.
Официално слово за държавника произнесе д-р Петко Георгиев – главен библиотекар и завеждащ отдел „Специални сбирки” в Народна библиотека “Иван Вазов” в Пловдив. „Въпреки различните мнения за Стамболовото управление, можем да кажем, че това е най-доброто нещо, което е могло да се случи на нашето Отечество. Един истински мъж с твърд характер и неугасващо родолюбие, появил се в точното време и на точното място. А твърдостта на характера му най-добре описва неговият биограф, британският журналист и дипломат Ардърн Биман: „Той беше млад човек, с почти абсолютна власт върху един млад народ. Във възраст, която нашите младежи прекарват в игра на крикет или в гребане, той е бил водител на един народ в безнадеждната му борба против Турция. Израснал в училището на нуждите и неволите, неговата натура е бодлива като планините, които са били негово жилище и прибежище в младостта му. Обвиняват го, че се отнасял с излишна строгост към противниците, но политиката в България не е каквато е в Западна Европа“, припомни в словото си д-р Петко Георгиев.
Церемонията завърши с полагане на венци и цветя на паметника на Стамболов и изпълнение на Химна на Република България и “Ботев Марш”.
Пълен текст на словото на д-р Петко Георгиев по повод 171 години от рождението на Стефан Стамболов:
Уважаеми г-н Кмет, уважаема г-жо Областен управител, уважаеми г-н Председател на Общински съвет Пловдив, уважаеми общински съветници, заместник- кметове и районни кметове, уважаеми офицери, сержанти и войници, скъпи съграждани,
Днес се изпълват 171 години от рождението на Стефан Николов – Стойко Мъглата, Стоян Колев, Кольо Стойнов, Стоян Янакиев, Никола Димов, Цеко Мравяка, Добревич, Чавдар войвода, Незлоблив поет, Възлюблин, Неумразний поет и Презрений Чавдар.
Да, това са прозвищата и псевдонимите на едно и също лице. Семинаристът, поетът, писателят, журналистът, редакторът, учителят, революционерът, Апостолът на българската национална революция, адвокатът, деецът на Съединението, доброволецът от две войни, политикът, депутатът, председателят на IV-то ОНС, превратаджията, министърът на вътрешните работи, регентът и четвърти министър председател на Княжество България – Стефан Николов Стамболов.
И всичко събрано в един човек и един кратък житейски път от четиридесет и една години. Път, който започва в средата 19 век, векът, в който империите умираха, а народите на Европа се възраждаха, векът на младите, на революциите и прогреса.
Стефан Стамболов се появява на сцената на историческите събития за пръв път през 1873 г. и то с една огромна и нелека задача. Младият търновец е посочен от БРЦК в Букурещ като главен апостол за вътрешността на Българи и заместник на самия Васил Левски. Двадесет годишният апостол на революцията идеално се вмества в изискванията на тази задача, той е конспиративен, деен, начетен, буден и най-важното изящен оратор, след когото всеки е готов да тръгне.
Неслучайно, за първата си среща с него видният революционер, съединист и обществен деец – Иван Андонов, пише: „Той беше съвършено млад човек, едвам бе навършил 20-годишна възраст…. В разговора си беше много тих, гласът му изразителен и приятен за слушане. След като разказа накратко цялото си житие, той почна да говори с живи ораторски изрази за миналото на България, за страданията на народа, и каза, че нам предстои сега да подготвим този народ към бунт, за да го освободим от тиранията. Със своята си пламенна реч, със своите бунтовнически жестове и обръщения, той ни учуди до такава степен, че ние останахме смаяни… Това бе пред нас не човек, който с такава възвишена жар пееше патриотически песни, но това ни се видя едно чудо. Това беше българският Омир на освободителната епоха на своя народ, това бе един исполин, за когото майка България 5 века се е мъчила додето го роди“.
За краткото време, в което отговаря за вътрешните дела на революционната организация, Стамболов успява да промени всеки, до който се докосне. От него са очаровани дори мъдреците на възрожденската ни епоха като дядо Петко Славейков, който споделя : „Дошло е от Търново едно момче на име Стефана Николова, по прякор се нарича Стамболова. Голям човек ще бъде това момче, кога говори, искри изскачат от очите му. Накара и мене да повярвам, че и аз ще видя България освободена“.
Неуспехите на Старозагорското въстание и пожарите на Април 1876 г., предателството, заговорите и отговорността да бъдеш глава на революция, вследствие на която има хиляди жертви, променят съзнанието на Стамболов завинаги. Той с огорчение се връща към онези години, споделяйки пред журналиста Водовозов: „ Аз падам не за първи път и може би не за последен път. В 1875 г. бях водител на Старозагорското въстание, формирах един отряд от хиляда души, които трябваше да се съберат в един определен ден на известно място и от тях дойдоха само 27 души…“.
След Освобождението Стамболов взима дейно участие във всяка инициатива и форма на обществено-политическия живот. Той е адвокат в родният си град, участва в учредителното събрание, като няколко пъти е и депутат и три пъти заместник- председател на Народното събрание. Ведно с това не загърбва научните си търсения, като е дописен и редовен член на Българското книжовно дружество – бъдещата Българска академия на науките.
Но, най-важни за него остават съдбините на българите в Османска Македония и Източна Румелия. Като деен привърженик на съединисткото движение на него са приписани думите към княз Александър Ι Батенберг, ден след съдбовният 6-ти септември 1885 г.: „ Господарю, Съединението е свършено дело. Пред Ваше Височество стоят два пътя – единият за Пловдив и до гдето Бог каже, другият за Свищов, Дунава и Дармщат. Аз ви съветвам да поемете короната, която народът ви предлага“.
Висшият държавен пост, който заема, не му позволява да участва във войната срещу вероломното настъпление на сръбската армия през ноември същата есен. Въпреки това, в момента в който научава, че тяхната армия е на километри от София, председателят на Народното събрание Стамболов се записва като доброволец в редиците на армията. В онези мрачни часове всички Велики сили, начело с Русия, са против Съединението. България няма съюзници и единствено Великобритания възпира Османската империя да окупира отново Румелия и да изпрати тук свои войски. А в Пловдив вече са се появили лица, които са готови да се върне старото положение и да приветстват новия паша. По този повод Стамболов избухва пред бойните си другари: „Нека Князът и министерският съвет ми дадат черезвичайна власт, да отида в Пловдив и да избеся 40 души и вече не ще има пречка пред Съединението“.
Тази острота и твърдост на характера, така типични за Стамболов, са в основата на всяко твърдение, че той е противоречива личност. А в него няма нищо противоречиво, той чистосърдечно, искрено и от сърце презира всеки предател на отечеството и всеки чуждопоклонник. Това е породено най-вече от факта, че младата българска държава от първия ден на своето съществуване е в подчинено положение. Всички обществени процеси са управлявани от чужденци. Чужденци са полицейските началници, чужденци са офицерите в армията, чужденци са директорите на културните институции, чужденец е и държавният глава. А довчерашните революционери? Онези, които копнееха за свободата, които проляха кръвта си във въстанията и ядяха шума по Балкана, са превърнати в лустросани изпълнители на чуждата воля, наемници в собствената си държава. Единствената разлика от преди била тази, че вместо фесове, вече носели фракове.
В първия удобен момент, когато Стамболов се добира до най-висшата власт в държавата – тази на княжески регент, по негова инициатива започва създаването на национално-патриотичните дружества „България за себе си“. Целта на дружествата била да се ликвидира чуждото политическо и културно влияние в отечеството. „България за себе си“ не е просто дружествено име, а модел и линия на поведение през цялото близо седем годишно управление на Стамболовата Народнолиберална партия. Ако трябва да говоря за този период, ще бъде необходим цял лекционен курс и поне един семестър. И тъй като това не е нужно, ще се опитам да спомена само онези стъпки във вътрешната и външната му политика, които най-добре ни обясняват какво именно означава „България за себе си“.
Показателни за развитието на страната са темповете, с които се отваря българският пазар. Сключените митнически спогодби с Германия, Франция, Швейцария, Белгия, Австро-Унгария и Англия освобождават българската търговия от режима на капитулациите, а бързите темпове, с които се развиват съобщенията, железопътният транспорт и пристанищата, спомагат навлизането на чужди капитали. Изтеглените международни заеми не са прахосване за вътрешнополитически цели, а за откупване на съществуващите железопътни трасета и развитието на черноморските пристанища. С такъв заем е погасен и окупационният ни дълг към Руската империя, който към 1890 г. възлизал на 8 867 000 златни лева. Тъй като Руската империя не е очаквала, че младата страна има възможност за погаси задълженията си, приемайки паричния превод, де факто признава законността но българското правителство и новия княз. По този повод в европейската преса излизат хвалебствени статии за Стамболов, за този политик на Балканите, който е способен да спечели от всяко положение, в което е поставен. Ведно с това правителството взема законодателни мерки, с които се цели защита на родния производител – приети са законите „за задълженията и договорите“, „за държавните пътища“, „за покровителството на местната индустрия“ и т. н.
Седемте години на Стамболовото управление са необходими и за пълното държавно и административно обединение на Княжеството и Румелия. Недовършените дела на окръжните и върховни съдилища на Източна Румелия, уеднаквяването на паричните единици и редица други проблеми са само малка част от тежкото административно усвояване на българския юг. Без съмнение, този акт има свой връх и това е Първото земеделско-промишлено изложение, проведено именно тук в Пловдив през 1892 г. От една страна, това елитно събитие цели да покаже на Европа икономическото развитие на страна, а от друга – по-необратим начин доказва, че Пловдив е неделима част от Княжество България и не принадлежи другиму. По това време правителството успява да закрие и премести в София и някой чужди дипломатически мисии в Пловдив, които все още приемат тази част от страната за друга държава.
В просветно и културно направление Стамболовото управление се слави с откриването на десетки нови училища и читалища, с откриването на първия български университет, с изработването на специални нормативни уредби за описание и издирване на старини, с развитието на музейното и библиотечното дело. Дейности, които стават възможни благодарение на 100% увеличение на бюджета на Министерството на народното просвещение. По същото време са открити първите паметници на народните ни титани – Васил Левски и Христо Ботев.
Въпреки различните мнения за Стамболовото управление, можем да кажем, че това е най-доброто нещо, което е могло да се случи на нашето Отечество. Един истински мъж с твърд характер и неугасващо родолюбие, появил се в точното време и на точното място. А твърдостта на характера му най-добре описва неговият биограф, британският журналист и дипломат Ардърн Биман:
„Той беше млад човек, с почти абсолютна власт върху един млад народ. Във възраст, която нашите младежи прекарват в игра на крикет или в гребане, той е бил водител на един народ в безнадеждната му борба против Турция. Израснал в училището на нуждите и неволите, неговата натура е бодлива като планините, които са били негово жилище и прибежище в младостта му. Обвиняват го, че се отнасял с излишна строгост към противниците, но политиката в България не е каквато е в Западна Европа“.
Да, политиката в България не е била такава като в Западна Европа. Но не само политиката ни е различна! Нашите сламени паланки, калните ни градове с криви сокаци, задимени кафенета и старинни дюкяни, целият ни живот, облекло и манталитет е ориенталски. В онези часове на България ѝ е бил необходим човек, който да я преведе от Ориента към Запада. Това сторва Незлобливият Поет или Презреният Чавдар, нека всеки го нарече както сам желае, но да запомни, че това са двете лица на една и съща монета, двете лица на един и същ черен гологан, който трябваше да бъде похарчен, за да премине народът ни от Изток на Запад.
И народът премина, а той остана! Остана във века, на който принадлежеше …
Десет минути убийците на Стамболов са го секли с ятагани в центъра на „свободна и демократична“ София. Ятаганът, това най-страшно оръжие на Ориента, с което погиват голям брой съратници на Стамболов в борбата за Освобождение и хиляди невинни българи, най-накрая застига и него. Лекарите ампутират и двете му ръце и се опитват да зашият разцепената му глава. Стамболов умира в страшни мъки… също както в онази стара песен, увековечена от Пенчо Славейков: Даваш ли, даваш балканджи Йово… Море… глава си дава. България не дава!
Вечна Слава.
България за себе си.
