Париж, 1936 г. Когато Дора Маар, талантлива френска фотографка, художничка и поетеса, е представена на Пабло Пикасо, тя мигновено е запленена от неговия гений. Привлечена от вулканичната му креативност, младата жена скоро започва страстна връзка с него, белязана от редица изпитания, които в крайна сметка я докарват до ръба. Тази епична и разтърсваща любовна история е разгърната в романа „Музата на Пикасо“ от английската писателка Луиза Трегър. Книгата, издавана от „Ентусиаст“, пренася читателите дълбоко в сърцето на тези бурни отношения, разказани през погледа на Дора.
Луиза Трегър е автор на четири романа. Нейно вдъхновение са неразказаните истории на жени, които са оспорили очакванията на своето време – забележителни дами, бунтарки, артистки и онези, осмелили се да живеят по свои собствени правила. Книгите ѝ се задълбочават в реалния житейски път и емоциите на тези сложни, но силни жени, като вдъхват живот на техните дълбоки противоречия. Писателката има докторска степен по английска литература от Юнивърсити Колидж Лондон и е сътрудничила на издания като The Times, Telegraph, Tatler, BBC History Magazine и English Heritage.
Най-популярният роман на Трегър, „Музата на Пикасо“, разгръща една токсична любовна история, която проследява Дора Маар в пътуването ѝ към самопознание и себеизява. Страстната ѝ, обсесивна връзка с Пабло Пикасо почти я унищожава. „Животът с него действително носеше усещането, че си в центъра на Вселената. Беше едновременно наелектризиращ и смиряващ, върховен и разрушителен.“ Така самата Дора описва връзката си с художника, който я превръща в своя муза, любовница и жертва. Въвлечена в орбитата на магнетичния творец, фотографката е искрата зад едни от най-ярките му произведения начело с емблематичната поредица „Плачещата жена“.
Пикасо е представен като контролиращ, садистичен мъж, за когото изкуството винаги е на първо място. Испанската гражданска война го прави депресиран и агресивен, а тази тревога достига връхната си точка в прочутата му картина „Герника“, чието създаване Дора документира.
„Музата на Пикасо“ потапя в магнетичната атмосфера на Париж и на Френската ривиера, за да разкрие истински драматична история и да представи тази талантлива, често пренебрегвана жена, посветила живота си на Пикасо и превърнала се в негово неизчерпаемо вдъхновение.
1913–1936 г.
11
ЕДНО
РОДЕНА СЪМ С ИМЕТО Хенриета Теодора Маркович.
Израснах във вила в колониален стил в Буенос Айрес: бе-
ли стени, подове, настлани с паркет, масивни махаго-
нови мебели, всичко огряно от слънчева светлина. Един
от най-ранните ми спомени – трябва да съм била на
седем – беше как лежа на леглото и гледам белите мре-
жести завеси на вратата да се развяват от вятъра.
Вратата зад завесите беше остъклена, за да могат ро-
дителите ми по всяко време да надзъртат и да виждат
какво правя. Нощем чуваха равномерното ми дишане и
заспиваха спокойно. Били са на по трийсет и няколко
години, когато съм се родила. Изгубили били надежда,
че някога ще имат дете, и бдяха твърде много над мен.
От другата страна на вратата различавах силуе-
та на спалнята им. Едва ли им бе хрумвало, че и аз мога
да ги наблюдавам, както те наблюдаваха мен, но това
беше неизбежно.
Отново се караха. Гласът на мама беше писклив от
гняв.
– Не издържам да живея в Буенос Айрес. Толкова е
примитивно, всичко тъне в прах и мръсотия. Съмни-
телни типове, които ме зяпат всеки път, щом изля-
за от къщата. Дърдорят на испански. Толкова груб и
мръсен език.
Единствената причина мама да се съгласи да напус-
не Париж, бе работата на татко като архитект и
обещанието му, че така ще забогатеят.
12
– Ще трябва да потърпиш, докато можем да си поз-
волим да се върнем във Франция – гласът на татко бе-
ше тих, но заплашителен.
Сковах се, когато усетих колко много му се иска да
ѝ се разкрещи, но не можеше заради мен. Баща ми беше
едър красив мъж с тъмни очи и гъста тъмнокафява
коса, но беше много избухлив.
Говореше с мама на нейния език, френски, на който
говорехме у дома, но аз разбирах и неговия език – хър-
ватския. На мен той ми се струваше нежен и любящ.
Баща ми ме наричаше Tatina curica – момиченцето на
татко, и moja slatka Dorita – моя сладка Дорита. Веч-
но се чувствах раздвоена между родителите си, меж-
ду френския на мама и хърватския на татко. А сега
имаше и нов – испански, който се опитвах да науча, но
мама настояваше, че е мръсен език. Имах чувството,
че съм направена от стари и нови, от чисти и мръсни
части. Теодора, Дора, Дорица.
На другата сутрин мама ме заведе в парка в края на
нашата улица. Минахме по тучни, обрамчени от дър-
вета пътеки, които лъкатушеха около лехи с рози, и
стигнахме до малката детска площадка. Въртележ-
ката и пързалката искряха в червено и жълто на слън-
чевата светлина, но аз отидох направо на люлките и
скоро се издигах в лепкавия въздух, който се преобрази
в свеж ветрец, повяващ около мен. Забравих за всичко
останало и се почувствах свободна. Когато забавих
скоростта, забелязах, че момиченцето на съседната
люлка ме оглежда с любопитство. То имаше млечнобя-
ла кожа, тъмни очи и дълга тъмна коса, сплетена на
плитки.
– Аз съм Росита. Ти как се казваш? – попита то на
испански.
– Аз съм Дора – казах свенливо и стъпих с крак на зе-
мята, за да спра люлката.
13
Росита се усмихна и забърбори на испански, от
който не разбрах почти нищо, но нямаше значение. За-
почнахме да се люлеем все по-високо, в пълен синхрон,
като акробати или танцьори, докато мама нe извика
разтревожено да спрем.
Росита беше на люлките и на следващия ден, и на
по-следващия. Дотогава не общувах с другите деца за-
ради езиковата бариера, заради колосаните роклички,
с които мама ме обличаше, и защото тя странеше от
другите хора – често бях чувала да промърморват ду-
мата „надменна“, когато преминавахме. Росита беше
първата ми приятелка и близостта ни, затвърдена
от общата ни любов към люлките, ми се струваше не-
измеримо сладка. Но след като ни гледа как си играем
цяла седмица, мама прошепна:
– Не ми харесва, че говориш испански.
– Какво искаш да кажеш, мамо?
Тя стисна устни.
– Това е езикът на прислугата, на моряците и гове-
дарите.
Аз тръснах глава и отвърнах:
– Не те разбирам.
Но от думите ѝ стомахът ми се сви.
Следващия път, когато Росита дотича при нас,
майка ми я изгледа свирепо и не я поздрави. Лицето на
Росита посърна и тя ми хвърли озадачен поглед, но аз
бях като вкаменена и не можах да продумам. Майка ми
се отнесе студено с нея и на другия ден, тъй че на тре-
тия ден Росита дори не погледна към нас. Аз я гледах
как си играе, пламнала от безпомощен гняв и дълбоко
усещане за загуба.
Когато се прибрахме, мама ме изпрати да се измия
от праха и аз зажулих ръцете си до раменете, докато
се зачервиха. Банята беше огряна от слънцето и вода-
та шуртеше от кранчетата на искрящи като пайе-
14
ти струи. Погледнах навън към градината с пухкави-
те облаци от цветчетата на алисума, със сенките на
дърветата, танцуващи по тревата, после избърсах
ръце и спуснах щората. Градината изчезна и водата
от крановете се преобрази – отново стана обикнове-
на вода. Вдигах и спусках щората няколко пъти, раз-
сеяна от мъката си поради трансформацията, която
светлината предизвикваше.
Отидох да извикам мама.
– Аз съм вълшебница! Мога да превръщам едно нещо
в друго. Виж! – Показах ѝ колко лесно мога да превърна
водата в пайети с помощта единствено на слънчева
светлина.
– Глупаво дете – каза мама. – Не виждам нищо особено.
Осъзнах, че тя не разбира магията на светлината.
Това обаче не ме смути, защото поне имах нещо свое,
лична наслада.
Същата вечер от стаята на родителите ми до-
литаха шумове, които ме накараха да си запуша уши-
те. Мама звучеше така, сякаш я боли, и когато всич-
ко приключи, тя захлипа. У мен се надигна неясното
чувство на тих ужас и усещането, че съм хваната
в капан. Но докато минутите се изнизваха, открих
друго. Ако се съсредоточех достатъчно силно, можех
в ума си да отделя родителите си зад параван, а оста-
налата част от съзнанието си да насоча към играта
на светлината и силата ѝ да преобразява. Това беше
друг, по-безопасен свят, в който можех да се потопя.
Годините минаваха без следа от богатството,
което татко обещаваше, и майка ми се изнервяше
все повече. Караниците на родителите ми късно ве-
чер ставаха все по-жлъчни, а приглушените звуци от
любенето им окончателно изчезнаха. Колкото повече
растях, толкова по-силно усещах липсата на уедине-
15
ние. Накрая започнах да се обличам в банята, един-
ственото място, на което можех да остана сама. То-
гава мама започна да идва при мен и да ми се оплаква
след кавгите им, като очакваше да застана на нейна
страна.
– Не издържам повече. Не знам какво да правя. Тряб-
ва да се върна в Париж – казваше тя със зачервен нос и
със сълзи, стичащи се от очите ѝ, с натежали клепа-
чи, които толкова приличаха на моите.
Жал ми беше за нея, но не знаех как да постъпя. Как-
вото и да очакваше от мен, аз не можех да ѝ го дам.
След като мама излезеше от банята, си лягах и усе-
щах как нещастието ѝ прониква в мен – черна трескà,
забила се дълбоко в гърдите ми. Копнеех да порасна и
да избягам, но оставаха още много години, докато на-
върша пълнолетие.
И тогава за четиринайсетия ми рожден ден татко
ми подари фотоапарат.
– Знам, че ще го използваш добре. Ти си артистична
като мен – каза той и ме целуна по челото.
В мига, в който взех апарата в ръце, знаех, че това
е идеалният щит срещу него и срещу мама, тъй като
никой не гледа човека зад обектива. Изпитах силна
признателност към татко за това, че ме познава по-
добре, отколкото предполагах.
Мама ме докосна по рамото и попита:
– Искаш ли да го изпробваш?
– Ще снимам вас – казах им и излязохме на двора.
Двамата застанаха пред все още цъфтящите рози,
а лъчите на есенното слънце се процеждаха през кло-
ните на дърветата.
Вдигнах апарата и за няколко секунди просто гле-
дах родителите си през обектива. Бях запленена. Об-
разите им бяха забележително точни и в същото вре-
ме напълно променени; изглеждаха по-малки и напълно
16
отделни от мен, лишени от силата си. Беше неземно –
като в „Алиса в страната на чудесата“, – реалност и
една по-дълбока реалност, за която повечето хора не
подозират, съществуваха рамо до рамо. Аз определях
правилата, аз избирах темата, аз ръководех всичко. И
тогава мама каза:
– Побързай, става студено.
През следващите дни понякога изваждах фотоа-
парата просто за да наблюдавам света по този на-
чин. Разбира се, правех снимки. Татко ми показа как да
проявявам филма. Направихме импровизирана тъмна
стаичка в килера и на безопасната светлина се взи-
рахме мълчаливо в хартията, потопена в прозрачния
разтвор. Постепенно образът на татко се появяваше
върху хартията, сякаш дотогава е бил скрит в тъкан-
та ѝ, а аз го изваждах на показ. В черно-бяло чертите
му изглеждаха по-ясни и след като цветове липсваха,
виждах само форми, линии и светлосенки. В този мо-
мент изпитвах радост, както никога преди – радост-
та да създадеш нещо, без да разчиташ на другиго, и
знаех, че до края на живота си ще търся именно това.
Татко каза:
– Имаш вродена дарба. Виж, уловила си нещо у мен,
което убягва на повечето хора, една тъга. – И аз ви-
дях, че е прав. Осъзнах, че знам всичко за мечтите на
мама, но не знам нищо за неговите и се запитах какви
ли са те.
Годините минаваха неусетно. Аржентина запази
неутралитет по време на Първата световна война
и Буенос Айрес се напълни с травмирани европейци.
Имаше протести и паради, и ужасяващи новинарски
бюлетини от окопите. Дори мама призна, че имаме
късмет, задето не живеем във Франция. Когато вой-
ната свърши, работата на татко потръгна и той
17
спечели няколко поръчки, включително за проекти-
рането на посолството на Австро-Унгария. Това му
донесе невиждано дотогава спокойствие и аз разбрах,
че неговата мечта е да стане бележит архитект. Та-
ка изкара достатъчно пари и през 1926 г. успяхме да се
върнем в Париж.
Пътуването с кораба беше безконечно. Мама стра-
даше от морска болест и почти не излизаше от каю-
тата, но ние с татко се разхождахме на палубата при
всяка възможност, за да мога да уловя морето с всич-
ките му лица – блещукащо на слънчевите лъчи или бу-
шуващо и клокочещо като тенджера с вряща вода.
През всичките тези години продължавах да снимам,
а страстта ми към фотографията само се разпалва-
ше още повече, докато развивах уменията си, като
фотографирах съученичките си и живота по улиците
на Буенос Айрес. Когато бях зад обектива, се чувствах
ловка и прецизна, владееща напълно себе си и решени-
ята си. Харесваше ми и как хората се отнасят към ра-
ботата ми – с уважение и изненада.
Мама не одобряваше да се разхождам насам-натам
без придружител. Тя искаше да поема по по-традицио-
нен път и се страхуваше, че поведението ми ще от-
блъсква ухажорите ми, но татко неизменно насърча-
ваше таланта ми. По време на дългото пътуване към
Европа обсъждахме дали бих могла да се занимавам
професионално с фотография, или с живопис.
Най-накрая стъпих на френска земя, в небето кряс-
каха чайки, а земята под краката ми продължаваше да
се люлее. Мама се смееше през сълзи. Татко я прегърна.
Пооправих косата си. За ужас на родителите ми нас-
коро я бях подстригала късо, ала гарсон, за да изглеж-
дам шик за новия си живот в Париж, и възнамерявах да
продължа в същия дух.
