След излизането на „Пътешествайки“, книгата, която срещна българските читатели с пътеписното наследство на Никос Казандзакис, поредицата продължава с непубликувани до момента у нас текстове, посветени на Англия и Испания. Вторият том, част от луксозната колекция на издателство „Ентусиаст“ с най-значимите произведения на световноизвестния писател, събира проникновени мисли за двете страни и за пореден път откроява философската дълбочина на Казандзакис и непримиримия му стремеж към духовна свобода. Селекцията на текстовете и преводът от гръцки език са дело на Николай Костов, а оформлението на изданието – на арт директора Яна Аргиропулос.
„Сънищата и пътешествията оказват най-голямо влияние върху живота ми“, признава Никос Казандзакис. Неслучайно от Kirkus Review отбелязват, че „вероятно затова и пътеписите му са така удивително възторжени, сетивни, блестящо и с любов написани, жизнеутвърждаващи и философски“.
В продължение на 40 години писателят пътува из Европа, Азия и Африка и не само посещава многократно Испания и Англия, но навлиза в сърцевината на тези две нации с богата история и сложна духовна идентичност. Англия е видяна през погледа на проницателен наблюдател на модерния свят – със своите социални контрасти, индустриален ритъм и морални дилеми. Испания е разкрита като земя на крайности, страст и трагична красота – пространство, в което историята, религията и бунтът се преплитат неразделно.
Казандзакис разгръща жива картина на градовете, изкуството, обществата и суровата необикновена енергия на двете държави, като не пропуска да открои и литературните емблеми на страните – Сервантес и Шекспир. Свидетелските си разкази писателят допълва с лирични прозрения за екзистенциалния смисъл на пътуването, пътуванията, които за него са „духовни пиратства, изблици на изтерзаното сърце, ненаситност на окото, копнеещо и бързащо, преди да угасне, да види колкото е възможно повече вода и земя“.
„В онзи ден сърцето ми изригна и вече бе сигурно: животът е любовна, смъртна борба, едно страшно, без надежда и без малодушие, донкихотовско приключение“, пише Казандзакис в очерка „Бикоборството“ от 1936 г. Дръзкият му вик „VIVA LA MUERTE!“ е не само кулминацията на неговата испанска експедиция, но е апотеозът на философските му размишления за свободата, вярата, изкуството и светлата трагичност на човешката съдба.
За автора
Никос Казандзакис е роден на 18 февруари 1883 г. в Мегалокастро (днешен Ираклион, о. Крит) в Османската империя, в семейството на Михалис Казандзакис, фермер и търговец на фураж, и съпругата му Мария. След едно от поредните критски въстания семейството му бяга в Пирея, където намира убежище за шест месеца. На шест години Казандзакис е принуден да води живот на бежанец. Писателят е отгледан сред селяни и въпреки че съвсем млад напуска Крит, в своите произведения той често се връща към бащината си земя. Посещава Францисканското училище на Свещения кръст в Нахос, където учи френски и италиански. След възстановяването на мира през 1899 г. Казандзакис се връща в родния си град и завършва гимназия в Ираклион (1899–1902). През есента на 1902 г. заминава за Атина, където се записва да следва право. Учи четири години в Атинския университет. През 1906 г. завършва и става доктор по право. Същата година излиза и първата му книга „Змия и лилия“.
През октомври 1907 г. Казандзакис заминава за Париж, където продължава юридическото си образование, а до 1909 г. следва и философия в небезизвестния „Колеж дъо Франс“ в Париж при Анри Бергсон. Тук Казандзакис развива и задълбочава ницшеанските си възгледи. През периода 1910–1930 пише пиеси и стихове. Пътува често до Китай, Япония, Русия, Англия и Испания. През 1919 г. става директор на гръцкото министерство на социалните грижи. Подава оставка през 1927 г.
Преди Втората световна война се установява на о. Егина, а през 1948 г. се премества на Антибите, Южна Франция. След войната работи като министър в Гръцкото правителство на Егина, а през периода 1947–1948 работи за ЮНЕСКО. Казандзакис умира от левкемия на 26 октомври 1957 г. във Фрайбург, Германия. Гробът му е в родния му Крит, близо до църквата „Св. Мина“ в Ираклион.
ОТКЪС
ИСПАНИЯ
1 ПРЕДИСЛОВИЕ
Пътуването и изповедта (а съзиданието безспорно е най-висшата и истинска форма на изповедта) бяха две- те най-големи радости в живота ми.
Да обхождаш земята, да гледаш – да видиш и да не се наситиш на нови земи и морета, хора и идеи, и да виж- даш всичко като за първи път, да видиш всичко като за последно, веднъж с по-продължителен поглед, а после да затвориш клепачи и да усетиш как богатствата тихо и бурно, по собственото им желание, се избистрят в теб, докато времето ги прекара през собственото си фино сито, за да отсее отбраното от всички радости и горчивини – тази алхимия на сърцето, мисля, че е една велика, достойна за човека наслада.2
Защото така можеш не само да опознаеш себе си, а много по-важно: да превъзмогнеш безумната гордост на своето его, като го потопиш и хармонизираш с боре- щата се и странстваща човешка армия.
XVII. ПОКЛОНЕНИЕ В ГЪРЦИЯ в превод на Георги Куфов. – Бел. ред.
Направих няколко пътувания – духовни пиратства, изблици на изтерзаното сърце, ненаситност на окото, копнеещо и бързащо, преди да угасне, да види колкото е възможно повече вода и земя.
Ще се постарая да възпроизведа всички свои спомени, разбивайки твърдата черупка на логиката, обгърнала душата ми. Всяко мое пътуване маркираше – ту като причина, ту като следствие – вътрешното ми кри- тично състояние, изпълнено с неудържимо страдание и търсещо изход, като при обсадата на Месолонги3 . И смятам, че ако мога да го подкрепя с думи, ще помогна и на други души, вървели по моя път, със същото като мен добронамерено темпо, да направят по-безболезне- на собствената си агония.
Дано тази изповед има стойността на едно добро дело, от нея нищо друго по-голямо не се иска. Защото аз не правя изкуство, а оставям сърцето ми да крещи.
НА ВЛИЗАНЕ В ИСПАНИЯ
Лицето на Испания е двойно. От едната страна – издълженото пламтящо лице на Рицаря на печалния образ, а от другата – практичната квадратна глава на Санчо4.
Цялото бляскаво видение на Испания нахлува в ума ми: Високи равнини на Кастилия и Естремадура, без вода, без дървета, само камъни, усмихнати, топли долини на Андалусия и Валенсия, пълни с портокалови, лимонови и бананови дървета; съсухрени, буйни мъже, жени с високо затъкнати гребени в напарфюмирани- те коси, а върху тях вълнообразни черни кърпи, рев и тътен от пристанищата, от коридите и многоцвет- ните сергии; протяжна арабска музика, наситена със страст и смърт, идваща откъм сенчестите дворове и дървените решетки5 по прозорците на Кордоба и Севиля; аромати на жасмин, оборска тор и гнили пло- дове, джамии, прохладни църкви, мюсюлмански двор- ци, изображения на разпнатия Христос по шумните многоцветни улици, чернооки бездомници на Мурильо6, наскърбени и горди джуджета на Веласкес7, разбойни- ци, просяци и цигани на Гоя8, стройни, изправени, горя- щи като големите църковни свещи тела на Ел Греко9… Цяла Испания блести и се олюлява в ума ми подоб- но на мъжки паун, който с разперени криле се разхожда измежду две морета.
Затварям очи, за да си спомня по-добре. Тихо, но сладко ръми; Пиренеите са замъглени. Една радостна дъга виси във въздуха: единият ѝ крак стъпва върху сви- репите камъни на Испания, а другият се губи някъде в мъглата към Франция.
Един изпънат гръб, кльощав, горд. Една плитка лук виси от гърба, една китара… Друг гръб… И друг… Про- трити работнически блузи, воня на пот, вино и чесън. Човешка миризма…
Всички вкупом, мъже, жени и монаси, се блъскаме по границите. Започва силно да вали. Една монахиня до мен, мълчалива и бледа, присвива устни, а колосаните бели криле на главата ѝ са се накиснали от дъжда и висят върху раменете ѝ като поразени гълъби. Танту- рест селянин с червен широк колан и широкопола шапка храчи и ругае за това, че вали.
Някакво дете до мен взе да вика и да плаче. Майка му извади от една червена торба зелево листо и му го подаде. Момченцето притихна и започна да дъвче бла- жено като заек. Един нисък работник с огнени очи се засмя и протегна ръка. Жената даде и на него голямо зелево листо и здраво завърза торбата.
Смеем се. Захващам приказка:
– Откъде идвате?
– От Франция. Обрахме френските лозя. Работ- ници… А ти?
– Работник съм и аз. От други лозя…
Той ми даде парче зелев лист. Започнах и аз да дъв- ча; сближихме се, олекна ми. Изолацията, която така ме плаши в присъствието на учени хора, болезнена- та и същевременно арогантна радост, която усещам при вида на бездната, разделяща човек от човека, тук изчезват спокойно, без никакво усилие. Един смях, една обичайна приказка, един никакъв зелев лист хвърли мост над бездната.
Работници, селяни, женици с шарени бохчи, мона- си, монахини. Дъждът се усилва и залива всички. Един нисък францискански монах каза:
– Земята ще се продъни, защото сме грешници!
А една жена се обърна, погледна го и се засмя. Той нещо отвърна, но аз не чух; мернах в дъжда единствено зъбите ѝ, които блеснаха.
Светлината става все по-обилна, лицата ни свет- ват. Шапките, косите, носовете и чадърите тихо капят, сякаш плачат. Но радостта от пристигането е голяма, радостта от това, че стъпихме на испанска земя, на която се избавихме от ироничните, остри, намръщени френски очи.
Една майка се е уморила. Тя седи насред гарата, изважда едната си гърда, за да нахрани сина си. Отваря кошницата, вади хляб, малко сирене, голям резен пъпеш. Яде ненаситно. Вените ѝ се изпълват наново, тя нано- во захранва празните си гърди, безмълвно и забързано превръща хляба, сиренето и пъпеша в мляко.
Дъждът вече спира. Чува се спускащата се ведно с камъните вода от околните планини. Жълтеникав, кален ден; планинските върхове се усмихват, птиците размахват криле, а ние, хората, долу в калта, се радваме, защото облаците се разпръсват и виждаме пред нас благоуханната, сияйна Испания със сурови- те си планински склонове, забулена в пàра от слън- чевите лъчи.
Радостта да видиш за първи път село, планина, камък! Вълнението да срещнеш по цялото лице на земя- та упоритото несломимо усилие на човека да укро- ти едно дърво, да построи колиба, да вземе жена и да напълни колибата с деца!
Мъча се да побера в ума си цялата опъната бича кожа, която представлява Испания на картата земя. Мислено очертавам нейните планински вериги, реки, високите плата, равнините, полетата. Опитвам се накратко да обобщя времето, всички племена, които векове наред са минавали през тези земи и са смесва- ли кръвта си. Всички те: иберийци, келти, финикийци, гърци, картагенци, римляни, вандали, вестготи, ара- би, евреи, набързо се изнизват пред мен, сякаш умът ми е задържал колелото на историята, за да му даде внезапен тласък. Народите са разбъркали кръвта си, прогонили са своите пламенни цветя – воини, мъдреци, поети, крале. Накрая е дошъл тайният плод, дълбоки- ят синтез, героят на цялата тази земя, смесила всички несъвместими, ефимерни лица, в един вечен човек, кой- то сега представлява Испания на великите форуми на времето и мястото: светия великомъченик Дон Кихот, а до него мистичната му съпруга – света Тереза – све- щената двойка на Испания.
Испания е Дон Кихот сред нациите.
Втурва се да спаси земята. Презира сигурните блага и преследва пъстроцветната, неуловима химера. Изто- щава се в този свой отвъд логиката донкихотовски поход. Градовете опустяват, нивите съхнат, задръст- ват се арабските ѝ канали, градините ѝ остават безплодни. Испания създава своята легенда. Какво да прави с щастието и благополучието, с разума и мира? Гла- сът на пламенния монах от Севиля, когато разисквали какъв храм, голям или малък, да съградят, векове наред е гласът на Испания: „Нека построим един такъв храм, че да ни вземат за луди!“.
Такъв винаги е бил викът на живота. Така от кал- та пораснали растенията, побеждавайки законите на логиката и гравитацията. Така от тревите са наизско- чили дивите зверове и птиците. Така сред животните се е появил и човекът, изправен на задните си крака, с една искра върху калния си череп. И така сред мъдри- те, практични хора се е възпламенил този донкихотов- ски крясък на лудост, сиреч, на най-дълбокия копнеж на разума.
Щастливо погълнат от тези размишления, аз гле- дах от вагона на влака как Испания криволичи вдясно и вляво от мен: камъните, нивите, бедните села, вкли- нени в скалите. Виждах ту камбанария, изправена да пази къщите, ту някой овчар, изнурен от слънцето и дъждовете, неподвижен, с брадичка, опряна на висока овчарска гега, да хвърля безкраен, вечен поглед към мър- шавите си кози, търсещи напразно храна сред сивите, кремъчни камъни.
Един млад испанец с малки искрящи очи, застанал срещу мен, гледа Испания от прозореца на вагона. Погле- дите ни се срещат върху едни и същи камъни и скали и върху едни и същи наранени от есента лозя. За кратко време станахме приятели. Дон Мануел е модерен испа- нец, страстен любител на машините. Неговата Мека е Ню Йорк. Небостъргачи, самолети, кина, джаз, спорт, любов, насилствен бърз ритъм, презрение към блянове- те и изкуството.
Радвам се да видя как новото поколение презира ста- рите ценности и изобретява нови. Радвам се, защото така чувствам осезаемо как животът е прекрачил пра- га и е преминал от моята младост направо към дру- гата, модерната. И на мен ми допада бързият ритъм, не понасям сигурното безлично люлеене, бих искал, пре- ди да умра, да видя живота в неговия ход да направи колкото е възможно повече. Каква радост е да говориш с по-млад от теб и да го гледаш как се смее и не при- ема всичко, което си обичал в своята младост! Каква радост е да чувстваш, че животът иска да те изоста- ви, вече не го е грижа за теб, скача върху други, мла- ди хора и е запленен от други, черни коси! Но ти не си победен, не си изоставен, защото не се гневиш, нито се тюхкаш, слушайки приказките на младите, а се смееш и приемаш всичко заедно с тях. Искам да предизвикам моя млад приятел и да го накарам да говори. Испанецът е мълчалив, като всички синове на пустинята. А за да проговори – и тогава не млъква лесно, – трябва да бъде раздразнен. Нека и ние раздразним дон Мануел:
– Ще видим ли Кармен?
– Коя Кармен? – отвръща той ядосано. – Тази, която танцува с болеро ли, с къса рокля, с кастанети, с една кървавочервена роза в косата? Тази, която подлудява срамежливите туристи ли? Тия свършиха! Кармен вече е станала учителка, труди се като работничка, про- кламира за гласове!
– А Дон Кихот?
– Той е инженер.
– Не е ли вечен?
– Е, вечен е. Но се променя. Тогава е бил рицар. Четял е стари книги, носел е ръждясал меч и бръснарски тас вместо шлем, яздел стара кобила и отивал да спаси све- та. Сега е инженер. Завършил е Политехниката, взел е диплома, упражнява професията си. Вижда вятърни мелници и ги събаря – с динамит. Гради парни мелни- ци, проправя пътища, жп гари, летища. Модерен е. Язди локомотиви, коли, самолети. Крантата Росинант умря. Тя вече е в кошчето за боклук на Рая.
– Дон Кихот се е вразумил! И колко струва той сега?
– Ами, вече не е така зрелищен и туристите, които идват да го видят, само си харчат парите. Но Испания не е театрална сцена, нито пък ние сме статисти със средновековни костюми. Ние сме живи, модерни хора. Модерна е нашата душа и самият Дон Кихот. Какъв е бил Дон Кихот ли? Един герой, тръгнал да спасява све- та, въоръжен с прастари оръжия: щитове и шлемове, все във времето, когато вече са били изобретени пър- вите пушки и оръдия; когато идеалите и фантазиите били рухнали и на тяхно място се възцарили интере- сът, грабителството, алчността. Но Дон Кихот се е вразумил. Станал е практичен. Сега той носи големи американски очила, широки удобни обувки, меки яки. Вярва в машините, в материята, в успеха и в бързи- те удоволствия. Участва в политиката, проповядва народни свободи, работлив е и си пада пацифист и мал- ко социалист, заради идеалите си жертва всичко – всич- ко, освен собствения си интерес. Много правилно. Ина- че щеше да си остане пак такъв стар, неприспособим, блуждаещ размирник!
– А Дулсинея?
– И тя се промени. Слезе от облаците на фантази- ята, напусна скромното си село. Сега живее в Мадрид, омъжи се за модерния Дон Кихот, стана домакиня. Гот- ви, пере, кара се, прави деца. Смени и името си.
– Как се казва сега?
– Демокрация.
Гледах дърветата, земята. Малки гари, внезапни гла- сове, жени с всякакви бохчи, старци с лица, набраздени дълбоко, като напуканата кора на маслиново дърво. Тук е много суров животът, цялата тази земя е напоена с пот и сълзи. Обърнах се към приятеля ми.
– В такъв случай да живее Дон Санчо!
– Тук е голямата грешка на всички чужденци. Кихот и Санчо са едно. Двамата заедно представляват един- ната душа на Испания. Сервантес раздели душата ни на две, за да я видим по-добре. Испанската душа е бога- та, защото в нашата суха, твърда черупка се прегръ- щат като бадеми близнаци две противоположни сили. Един и същи човек знае, че Дулсинея не съществува, освен единствено вътре в него. Той знае, че там в него съществуват само справедливост, свобода и идеали. Но размишлява: „Дали това, което е вътре в нас, не е един- ствено вярното? Единствената реалност? Нима всич- ко това, което практичният човек вижда и докосва, е измама и мечта?“. „Само нашето вътрешно желание е истина и живот!“, крещи единият връх на испанската душа – Дон Кихот. „Истина и живот е само това, което виждаме и докосваме!“, крещи другият връх на испанска- та душа – Санчо. „Това, което ти казваш, шефе, са глу- пости! “ Ето истинската дълбока драма на Дон Кихот, сиреч на Испания. Испанската душа е КихотоСанчо или СанчоКихот, в зависимост от времето. Веднъж надде- лява единият вечен елемент, а после другият. Но те винаги се бият и страдат заедно. Не се учудвай от небостъргачите, които ще видиш в Мадрид. Нито пък от нашите икономически и политически тревоги. Зад това синхронизирано дебело санчовско лице се появява, ако знаеш как да го видиш, святото, тъжно, изпълне- но с блясък и възвишеност лице на великия покровител на Испания – Дон Кихот. Вземи мен – прозаичния човек, инженера, модерния. Виждаш ли? Малко да поостържеш от лицето ми Санчо, и от него изскача Дон Кихот…
Не казах нищо. Спомних си мъдрия мюсюлмански математик и поет Абу Али, непрестанно влюбения. Всички жени му харесвали еднакво и не можел да взе- ме нито едно решение и да направи своя избор: „Всички жени, пише той в една своя песен, образуват кръг около мен. Сърцето ми е центърът и оттам се изстрелват винаги еднакви по дължина, право в целта, лъчите на моята любов“.
Подобно е и сърцето на свободния мислител: всич- ки страни на неговото съзерцание са еднакво любими, тъжни или щастливи маски на един и същи копнеж.
Публикувай коментар
