Съдбата на онези близо половин милион жени, мъже и деца, дамгосани, прогонени и системно декласирани след 9 септември 1944 г. от комунистическите власти, е подробно изследвана в приносното издание „Бившите хора“ на концлагерна България“ от доц. д.н. Мартин Иванов.
Този впечатляващ в детайлите и прецизността си научен обзор се старае да даде думата на свидетелства от оцелелите „бивши хора“, огласявайки колкото се може по-пълно техните насилствено заглушавани досега гласове.
В изданието е отразен периодът на половин век гонения и дискриминация, в който по различни методи се отнема социалният, икономически и политически статус на поколения „недоубити буржоа“. Половин век, в който държавата се превръща в истински затвор за стотици хиляди наши сънародници.
С помощта на триста и девет интервюта и мемоарни разкази, шестдесет и две ex-post биографични реконструкции, излъчени в предаването „Джинс“ по БНТ и работа с документите на архивите на ДС, изследователят проследява веригата от събития по изкореняване в социален, а до голяма степен и в чисто физически смисъл на додеветосептемврийските елити и последвалата тяхна трудна адаптация в рамките на Народната република България (НРБ).
„Бившите хора“ на концлагерна България“ от доц. д.н. Мартин Иванов е безпощадна хроника на времена, в които неизброими животи се оказват в железния и безмилостен юмрук на властта, и разглежда в дълбочина и аналитично една от най-травматичните и дълго премълчавани теми в българската история.
Доц. д.н. Мартин Иванов е доцент в катедра „Социология“ на СУ „Св. Кл. Охридски“. Специализирал е в Кеймбридж, Единбург и в Националния университет на Ирландия. Автор е на над двеста научни публикации и десет монографични изследвания върху социалната и стопанска история на България от Възраждането до наши дни.
Из „Бившите хора“ на концлагерна България“ на Мартин Иванов
„Бивши хора“:
към унищожението на една класа
„Бивши хора“, „буржоазни отрепки“, „недоубити буржоа“. Така като с нажежено желязо народнодемократичната власт дамгосва след 9 септември 1944 г. близо половин милион жени, мъже и деца, принадлежали или просто обвинени, че са били част от стария „монархофашистки“ режим[1]. В рамките на няколко апокалиптични за тях години всички те са насилствено изтръгнати от своите социално-културни и професионални ниши, лишени от относителното си материално благополучие, от почти цялата си собственост, изгубвайки своя „социален и обществен статус след революцията“[2]. Като къща от карти пред техните очи се разпада целият им досегашен живот, с рутинната му подреденост, с установените социални връзки, начина на живот и правила на поведение[3]. Както по-късно ще признае Стоян Бочев, „бивш“ банкер, инквизиран от Държавна сигурност (ДС), за да даде показания по процеса срещу протестантските пастори:
Девети септември катури цялата постановка на моите разбирания: идеи, дейност, идеология, мироглед – всичко. Гледах това, което става, виждах възторжените множества да посрещат и създават новия строй… и всичко ми се виеше като лош сън. Като при земетресение[4].
Преминали през кошмара на чистките, „дивото правосъдие“[5], екс-проприациите, изселванията и пулсиращите една след друга вълни на дискриминация, „остатъците на недоубитата буржоазия“ са „заключени“ зад телените ограждения на една нова, концлагерна България, по блестящото определение на Стефан Груев, което аз с благодарност заимствам.[6] С течение на времето „бившите“ вече хора са принудени да се адаптират към новите условия, да изградят върху руините на предишния си живот своите нови биографии, да оцелеят. В зависимост от твърдостта на характера си, но и на щастливата или нещастна случайност да попаднат или не сред физически репресираните те са изправени пред избор, сведен от видния икономист и политически философ Алберт О. Хиршман до „бягство, съпротива и лоялност“[7], към които възможности по-късно Ги Бажуа ще добави и апатията[8]. Както ще видим във втора глава, тези четири житейски стратегии, всъщност три, защото първата – да се напусне страната, в българския случай е изключително трудна, са с десетки подварианти, размиващи ясните очертания между тях.
Именно тази адаптация на отломките от старите декласирани елити и вписването им в новата комунистическа държава ще бъдат в центъра на настоящето изследване. С помощта на триста и девет интервюта и мемоарни разкази, шестдесет и две ex-post биографични реконструкции[9], излъчени в предаването „Джинс“ по БНТ, но и на огромна колекция от официални свидетелства, съхранявани в архива на Комисията за разкриване на документите и за обявяване на принадлежност на български граждани към Държавна сигурност и разузнавателните служби на Българската народна армия (КРДОПБГДСРСБНА или за кратко – Комисия по досиетата), ще се опитам да проследя веригата от събития по изкореняване в социален, а до голяма степен и в чисто физически смисъл на додеветосептемврийските елити и последвалата тяхна реконверсия в рамките на Народната република България (НРБ).
Понятията: „бивши хора“
И тук стигаме до второто ключово понятие за настоящето изследване. По-внимателният читател може би вече е забелязал известната терминологична „неувереност“ на първите страници от този текст. Разхвърлени, тук-таме из него вече срещнахме: „бивши хора“, „стари елити“, „буржоазни елементи“, „остатъците на недоубитата буржоазия“ и пр. Този понятиен плурализъм съвсем не е случаен и фактичес-ки отразява липсващото единство в названията – собствени и привнесени, официални и ежедневни, които се използват за наименуване и самонаименуване на социалната група, предмет на това изследване.
Терминологичната пъстрота неминуемо говори за отсъстваща хомогенност сред, нека тук ги наричаме – „бившите хора“. Без съмнение те са един повече политически, отколкото реален социален конструкт, именно чиято неопределеност и както предстои след малко да видим – пропускливост на границите, го прави особено зловещ. Инструмент на произволната власт на партия с претенции след Девети септември да бъде с голямо „П“, удобна „яма“, в която да бъдат запратени всички неудобни на режима противници, но също така и хора, които пречат или биха могли в бъдеще да попречат на конкретни користни лични интереси на някой от властимащите. Именно тази лекота, с която БКП напълно фриволно приписва идентичности, според точното наблюдение на Росица Любенова, допринася съществено за социалното страдание на „бившите“[10].
Още преди двадесетина години американската социална историчка Шийла Фицпатрик забеляза тази „всеядност“ на конструираните след 1917 г. в СССР социални категории. Ако според класическото разбиране на Карл Маркс класата е онази обществена група, „към която човек принадлежи по силата на своето социално-икономическо положение и отношение към средствата за производство“, то в ленинско-сталинска Съветска Русия класовата принадлежност се приписва от държавата, като до голяма степен, твърди Фицпатрик, се следва старата имперска традиция на закрепените отгоре съсловия[11]. Американската изследователка дори говори за „съсловия-класи“[12], декретирани, често съвсем произволно, по административен път въз основа на предреволюционния статус на лицето.
„Произходът – пише Асен Игнатов в своята „Психология на комунизма“ – е една биологична даденост, предопределяща по фатален начин поведението на личността.“[13] В това философът дисидент открива първичната примитивност на комунистическите представи за пълно унаследяване, но не само в телесно, а и в духовно отношение. По подобие на първобитните племена, и тук се мисли по един изцяло биологичен начин: „Бащата, синът, внукът са идентични, те имат фактически обща душа, която преминава от единия към другия. Всички членове на примитивното племе се чувстват идентични с предците си“[14].
Веднъж приписана, идентичността на хората, и още по-страшно – на техните деца и внуци, остава според комунистическото разбиране завинаги „закрепостена“ към дадената социална категория. Особено ревностно този, както го нарича Фицпатрик, „генеалогичен принцип“ е следван спрямо членовете на стигматизираните „бивши хора“: „синът на свещеник остава завинаги „от духовенството“, независимо от неговата професия; синът на благородника завинаги е „от дворянството“[15]. И докато след смъртта на Сталин на „враговете с партиен билет“ може да бъде „простено“, дори да им се извинят с половин уста за „грешката“, а предишният им статус да бъде възстановен, то на „бившите“ класи подобна рекласация е възможна само чрез ритуален и показен отказ от своята приписана идентичност – чрез съгласие за доносничество на ДС и/или заявление за вливане в редовете на БКП.
Неотменимостта, като кръвната група или като ДНК, на произхода, определящ социалния статус дори на второто и третото, родено след революцията поколение, се оправдава с предаваното по нас-ледство антисъветско съзнание. „Дори след елиминирането на една класа… класовият враг оцелява … в лицето на живите нейни представители“, твърди през 1934 г. главният прокурор Николай Кириленко, цитирайки, както се предполага, непубликувано изказване на Сталин[16]. Оттук следва и преследването на „кръвта“ чак до „девето коляно“.
Единствената надежда да се заобиколят неотменимите „биологични закони“ за социална класификация (и декласиране), е те да бъдат заблудени чрез „изчезване“ и „скриване“ в друг регион и професия. „На всеки роднина на кулак, който е изпратен в трудов лагер – разказва Ш. Фицпатрик, – има няколко, избягали от село по време на колективизацията и започнали нов живот другаде“[17]. Както предстои да видим по-долу, заради по-бързото укрепване на комунистическия режим (отсъствието на проточила се гражданска война) и много по-тесните географски измерения на страната у нас възможността да прикриеш своя „класово чужд“ произход е много по-трудно, а от втората половина на 50-те години – фактически невъзможно[18].
В резултат на непрекъснатата конкуренция между произволност и „генеалогични принципи“ в България социалната категория на „бившите хора“ набъбва непропорционално, като обема както довоенните елити, така и големи части от „средната класа“ – интелигенция, свободни професии, чиновници от междинните нива на администрацията и дори съпротивляващи се бедни селяни, занаятчии и работници.
Макар да няма ясна нормативно-правна дефиниция[19], с навлязлото у нас след 1947 г.[20] клеймо на „бившите хора“ се маркират практически всички „класово чужди елементи“:
доскорошни индустриалци, банкери, финансисти, предприемачи, търговци;
членове на дореволюционните политически партии (с изключение, разбира се, на БКП и сателитното ѝ казионно крило на БЗНС);
патриотични и националистически организации (легионери, ратници, бранници, „Отец Паисий“, ВМРО и пр.);
чиновници от високите, средните, но често и от ниските нива на централната и местната администрация;
дипломати;
представители на свободните професии – лекари, юристи, инженери;
царски офицери, полицаи, служители в службите за сигурност;
„кулаци“[21] или просто нежелаещите да влязат в ТКЗС;
духовенството, и
голяма част от интелигенцията.
Сходен, разширен обхват на категорията на „бившите хора“ е възприет и от американската изследователка Шийла Фицпатрик[22], както и от руската ѝ колега Татяна Смирнова[23]. От своя страна Дъглас Смит, София Чуйкина и Агнйешка Левандовска-Какол разглеждат като „бивши“ единствено представителите на аристокрацията[24]. Както показват документите на Държавна сигурност в следдеветосептемврийска България, у нас режимът следва значително по-инклузивен подход[25]. „Бивши“, от гледна точка на българските служби за сигурност, са:
Уволнени офицери; бивши полицаи; царедворци; бивши индус-триалци; търговци и заличени адвокати; висши чиновници и изключени студенти… бившите притежатели на големи полски имоти, бившите собственици на едра покрита градска собственост, бившите притежатели на машинен земеделски инвентар – трактори, вършачки и др. … [както и] реакционното духовенство в църквите и манастирите[26].
В рамките на този „пъстър конгломерат от класи, слоеве и групи“, както показва руската историчка Татяна Смирнова[27], от гледна точка на комунистическата държава могат да се отчленят три основни подгрупи – „експлоататори“, „прислужници на експлоататорите“ и „лакеи на буржоазията“. Всъщност автор на тези етикети е Ленин, който в много популярното си писмо до Максим Горки от есента на 1919 г. настоява, че:
Интелектуалните сили на работниците и селяните растат и набират сила в борбата за сваляне на буржоазията и нейните съучастници, интелектуалци, лакеи на капитализма, които си представят, че са мозъкът на нацията. Всъщност това не е мозък, а л…но[28].
Тук, разбира се, трябва да се подчертае цялата условност на понятия като „буржоазия“ и „експлоататорски класи“ в една преимущес-твено селска страна на дребни собственици с твърде тънък градски слой. Безсмислието на привнесените идеологически клишета в рамките на българската действителност след Втората световна война може да бъде видяно много добре от изповедта на чифликчията Михаил Пенчев, която той записва в своя дневник през 1949 г.:
„Какъв ти е произходът“ питат във въпросника на Държавна сигурност, където човек се спира и няма възможност да отговори. За нас, българите, произходът е много ясно определим: три четвър-ти днес от градското население е от селски произход, ето произхода ни[29].
Ето защо, струва ми се, наред със сляпото копиране на ленинско-сталинския модел, след 9 септември у нас е проведена операция за лично обогатяване и главно – за ликвидиране на всички потенциални среди, от които би могъл да бъде застрашен властовият монопол на комунистическата партия. Или с други думи – цели се заличаването „бившите“ класи не толкова заради тяхната капиталистическа и експлоататорска природа, а заради стремежа да се разчисти всяка потенциална конкуренция за властта.
Липсата на отчетлива правна дефиниция позволява към „бившите хора“ отговорни фактори на режима често да прибавят или да изключват хора по политически, конюнктурни, а и по чисто лични подбуди (стари вражди, заграбване на жилище и пр.). В България, наред с имуществения критерий (буржоазия, експлоататори), за дефиниране на групата властта се ръководи и от реалната или мнима опасност прос-лойката „да започне подривна дейност“, водена от „своя социален произход, служебно и обществено-политическо положение и антинародна дейност преди 9 септември 1944 г. или поради наказания за враждебна дейност след победата на социалистическата революция“[30].
Пред актива на Държавна сигурност в средата на 1948 г. Георги Димитров недвусмислено посочва „бившите хора“ като основни врагове на новата власт:
Ние сме принудени да разчистваме много и много буржоазно-капиталистически конюшни, яхъри, много гнило трябва да бъде очистено от пътя, по който върви нашето обществено развитие… Тия елементи от старо време [к. м. – М. И.], тия елементи, които губят почвата под краката си, тия елементи, които вече не могат и не трябва да играят никаква роля в нашия стопански и общес-твено-политически живот, те все повече и повече се озлобяват, тяхната ярост расте право пропорционално с нашия ръст[31].
В изпълнение на тези идеологически директиви в самия край на 40-те и началото на 50-те години на 20. век за вътрешна употреба ДС въвежда по-всеобхватното понятие „вражески контингент“, което се припокрива с онези „елементи от старо време“, за които говори Г. Димитров. Новият конструкт включва в себе си „бившите хора“ (търговци, индустриалци), „бившите“ царски офицери, „бившите“ полицаи, „бившите“ фашисти (легионери, бранници, ратници, цанковисти и пр.), духовници, анархисти, бившата земеделска опозиция (БЗО), „кулаци“ и т.н.[32]
С времето опасността от средите на „недоубитата буржоазия“ да възникне някаква съпротива намалява, а на своя VII конгрес през 1958 г. БКП обявява пълната „победа на социалистическия строй“ у нас[33]. „Класовата борба“ от епохата на сталинизма постепенно започва да отстъпва на „класово примирение“ през 60-те години. При отпадналата опасност за „реставрация“ на додеветосептемврийския „буржоазен“ режим, партията възприема един по същността си бихейвиористки подход, дефинирайки вече като „бивши хора“ „онези, които в съзнанието и бита си носят отживелиците на миналото“[34].
Ето защо предлаганото от Тамара Смирнова определение като „бивши“ да бъдат разглеждани „всички социални слоеве, които в резултат на Октомврийската революция са лишени от власт и привилегии“[35] ми се струва недостатъчно всеобхватно за българския случай. В нашите условия, при толкова противоречивото съдържание на термина и при голямата пъстрота на групата в имуществено, социално и политическо отношение, категорията на „бившите хора“ може да бъде дефинирана най-пълно въз основа на прилаганите от държавата репресивни и дискриминационни мерки. С изключение на „враговете с партиен билет“ и на „хулиганите“, преследването срещу които започва малко по-късно и е относително по-краткотрайно[36], всички останали жертви на режима по дефиниция попадат сред гетоизираните като „втора категория“ „бивши хора“. Или както по-късно ще предаде усещанията си една от представителките на тези „класово чужди елементи“.
„Бивш човек“ значеше несъществуващ човек или, може би, така разпаднал се вид, че вече не е „хомо сапиенс“, а някакво нисше безгръбначно. Впрочем нали обръщението на комунистите към задържаните по затворите и лагерите беше именно „гад“?[37]
Всъщност във френския си вариант, ci-devant, терминът „бивши хора“ води началото си още от края на XVIII век. Първоначално с него пренебрежително са именувани изгубилите своите титли по време на Революцията от 1789 г. френски аристократи, които отказват да се впишат в новия социален ред[38]. Век по-късно, под влияние на едноименното произведение на Максим Горки, като „бивши“ започва да определят предизвикващите съжаление хора, които са изгубили предишното си състояние и „са пропаднали в бездната на страданието“[39]. С Октомврийската революция терминът се завръща към своето първоначално дерогативно значение, а след Втората световна война той е копиран в този му смисъл и у нас.
Колкото и неясно да са дефинирани границите на категорията „бивши хора“, може все пак да се каже, че в нея попадат няколко стотици хиляди българи. Точни цифри, за съжаление, няма как да бъдат добити. Нито ДС, нито официалната статистика предлагат указания в тази посока. Ако вземем обаче преброяването от 1934 г. – това от 1946 г. е проведено по неясен начин и е с трудна за използване за нашата цел структура, – ще видим, че класифицираните като собственици в индустрията, търговията, услугите, транспорта и съобщенията, както и заетите в общественото управление, отбраната и сигурността, здравеопазването, науката, изкуството и образованието, заедно с всички членове на техните семейства, са ок. 380 хил. души. Към тях трябва да се добавят поне още 15 хил. „кулаци“ с над 100 дка и поне 50 хил. активни членове на опозиционния БЗНС[40]. Ако приложим темпа на увеличение на населението в страната между 1934 и 1944 г. (1,14% годишно), общо групата на потенциалните „бивши хора“ достига до към 500 хил. души[41]. Те представляват малко над 7 процента от населението на страната.
Водените от Държавна сигурност статистики могат да бъдат само отчасти полезни, тъй като чрез тях се следи „вражеският контингент“, а данните за т.нар. „бивши хора“ изглеждат неубедително нис-ки. През 1955 г. например, според публикуван от В. Лилков и Хр. Христов документ, „ДС фиксира контингента на бившите хора на 4746 души“. Две години по-рано, пак според официални данни, броят им е 57 044 души. През 1985 г. по линия „бивши хора“ и „деца на бивши хора“ са регистрирани 6926 души[42]. Дори и за т.нар. „вражески контингент“ събраните в архивите на ДС данни са доста противоречиви – между 115 хил. през 1948, 370 хил. през 1953 г. и 66 хил. три години по-късно[43]. Въпреки това може да се приеме, че в общи линии официалните данни потвърждават многочислеността на социалната категория на „бившите“. Приведените тук оценки от порядъка на около половин милион души не изглеждат преувеличени, имайки предвид и това, че цифрите за Съветска Русия са двойно по-големи – 10–15% от населението, сигурно поради значителното по броя си дворянство в Руската империя[44].
Въпреки неясната и противоречива природа на категорията „бивши хора“ и при цялата относителност на подобни обобщения, gross modo, бихме могли да разглеждаме групата на „бившите“ като разширена и в някакъв смисъл свръхпредставителна извадка на дореволюционните български елити. При едва начеващата през 30-те и 40-те години аграрна модернизация в общество, съставено три четвърти от селяни с техния все още традиционен, макар и постепенно променящ се бит и светоглед, тънкият, предимно градски (но далеч не само), слой на „елита“ се отличава не толкова по своя икономически, социален и културен, колкото по притежавания от него символичен капитал. Онези невидими и познати ни от изложението дотук символи на „различност“ като родова памет, генеалогия, фамилен дом, лайфстайл, esprit de corps, отвореност към света и пр. Все знаци, които будят завист и неприкрита враждебност сред не-елита, сдобил се след Девети с цялата власт и поддал се без особена съпротива на изкушението да си „отмъсти“ и да „накаже“ онези, различните, с меките шапки, с очилцата, спретнатите си домове и чуждите езици.
[1] Задълбочен анализ на привнесеното в историографията ни понятие „монархофашизъм“ и силно критична оценка на неговата адекватност прави Даскалов, Р. От Стамболов до Живков. Големите спорове за новата българска история. С., Гутенберг, 2009, с. 213–222.
[2] Лилков, В., Хр. Христов. Бивши хора по класификацията на Държавна сигурност. С., Сиела, 2017, с. 13.
[3] Смирнова, Т. М. „Бывшие люди“ в социальной структуре и повседневной жизни советского общества (1917–1936 гг.). Диссертация на соискание ученой степени доктора исторических наук, с. 4. Дължа огромна благодарност на д.и.н. Т. Смирнова за любезно предоставения ми от нея текст на докторската ѝ дисертация.
[4] АКРДОПБГДСРСБНА, II сл. 3567, т. 1, л. 173.
[5] Терминът „диво правосъдие“ е въведен от Знеполски, И. Българският комунизъм. Социокултурни черти и властова траектория. С., Сиела/ИИБМ, 2012, с. 98–103.
[6] Бочев, Ст. Белене. Сказание за концлагерна България. С., ФБНИ, 2003. 1024 с.
[7] Hirschman, Albert O. Exit, Voice and Loyalty: Responses to Decline in Firms, Organizations and States. Cambridge (Mass.): Harvard University Press, 1970.
[8] Bajoit, G. ‘Exit, Voice, Loyalty… and Apathy: Les Réactions Individuelles au Mécontentement’, Revue Française de Sociologie, 1988 (29): 2, pp. 325–345.
[9] Под еx-post биографични реконструкции имам предвид богатия архив на предаването „Джинс“ на Българската национална телевизия – https://bnt.bg/bg/a/dzhins. В него, към лятото на 2023 г., се съхраняват в публично достъпен формат близо 160 родови истории, около една трета от които на „бивши“ от идеологическа гледна точка на комунистическия режим фамилии. Признателен съм на доц. Георги Проданов, сценарист на предаването, че влезе в ролята на пътеводител, помагайки ми да се ориентирам по-лесно в пъстрата палитра от събраните в „Джинс“ биографични разкази.
[10] Любенова, Р. Управляемост на социалистическото всекидневие: „Държавна сигурност“ между свидетелските ретроспекции и официалния дискурс. Пловдив, 2023 (дис.), с. 158.
[11] Fitzpatrick, S. ‘Ascribing Class’, p. 745.
[12] Ibid, p. 746.
[13] Игнатов, А. Психология на комунизма: Студии за манталитета на господстващия слой в комунистическия свят. С., Издателство на НБУ, 2013, с. 188.
[14] Пак там, с. 185.
[15] Fitzpatrick, S. ‘Ascribing Class’, p. 756.
[16] Ibid, p. 759.
[17] Ibid, pp. 759–760.
[18] С паспортизацията от 1932 г. възможностите за прикриване на предреволюционния социален произход рязко намаляват и в СССР, а Фицпатрик привежда редица примери на разкрити кулаци и други „бивши хора“ през чистките от 1937–1938 г. – Fitzpatrick, S. ‘Ascribing Class’, p. 762.
[19] Баранова, Е. С. Социальная категория „бывшие люди“: Изучение понятия в современной науке. – Грамота, 2014, №6 (44), с. 28.
[20] Лилков, В., Хр. Христов. Погубената България. За съдбата на българския елит след 9 септември 1944 г. С., Сиела, с. 22.
[21] Няма точно определение на термина, който е привнесен у нас от практиката в СССР. Косвено по данните у М. Груев може да се приеме, че „кулаците“ са селски стопани, които притежават около и над 100 дка и ползват чужд труд при обработването на земята. – Груев, М. Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад. 40-те – 50-те години на ХХ век. С., Сиела, 2009, с. 88, 97.
[22] Фицпатрик, Ш. Классы и проблемы классовой принадлежности в Советской России 20-х годов. – Вопросы истории, LXV, 1990, №8, с. 18, 25.
[23] Смирнова, Т. М. „Бывшие люди“ в социальной структуре и повседневной жизни советского общества (1917–1936 гг.). Автореф. дис. д.и.н. М., 2010, с. 3.
[24] Smith, D., Former People: the Last Day of the Russian Aristocracy. Macmillan: New York, 2013, p. 407; Чуйкина, С. А. Дворянская память, с. 43.; Lewandowska-Kąkol, A., Arystokracja. Powojenne losy polskich rodów. Warszawa: Fronda, 2017.
[25] Лилков, В., Хр. Христов. Бивши хора, с. 13–14.
[26] Пак там, с. 117–118.
[27] Смирнова, Т. М. „Бывшие“. Штрихи к социалной политике советской власти. – Отечественная история, XLIV, 2000, №2, с. 37.
[28] Ленин, В. И. Полное собрание сочинения. Т. 51. М., Изд. политической литературы, 1970, с. 48. Цит. по: Смирнова, Т. М. „Бывшие люди“. Диссертация, с. 37.
[29] Откъс от дневника на Михаил Пенчев, предоставен за книгата: Лилков, В., Хр. Хрис-тов. Погубената България, с. 418. За същото вж. и разказа на Стефан Бочев: „Хората на божем „едрата буржоазия“ бяха много често от типична селско-работническа – и особено пък занаятчийска жилка: баща ми е син на колибарско сираче от Троянския балкан; колегата му, начело на другото най-голямо застрахователно дружество беше селянче от северняшките краища…“ – Белене. Сказание за концлагерна България. С., ФБНИ, 2003, с. 15.
[30] Държавна сигурност – структура и основни документи. Документален сборник. С., КРДОПБГДСРСБНА, 2010, л. 418.
[31] Централен държавен архив (ЦДА), КМФ 40, инв. №937/352.
[32] Лилков, В., Хр. Христов. Бивши хора, с. 388–389, 391.
[33] Калинова, Е., И. Баева. Българските преходи. 1939–2003. С., Парадигма, 2006, с. 147.
[34] ЦДА, ф. 1Б, оп. 39, а. е. 310, л. 133–152. Цит. по: Бояджиева, П. Социалното инженерство. Политики за прием във висши училища през периода на комунизма в България. С., Сиела, 2010, с. 116. Цитираното ново определение за „бивши хора“ е от изказване на пленум на Окръжния комитет на БКП в Габрово през 1968 г.
[35] Смирнова, Т. М. „Бывшие люди“. Диссертация, с. 33.
[36] Освен това голяма част от т.нар. „хулигани“ са всъщност деца и внуци на „бивши хора“.
[37] Атанасова, Е. Когато вече не мълчим. С., Издателско ателие „Аб“, 2000, с. 123.
[38] https://en.wikipedia.org/wiki/Ci-devant#:~:text=In%20post%2DRevolutionary%20France%2C%20ci,France%20by%20the%20French%20Revolution.; https://ru.wikipedia.org/wiki/%D0%91%D1%8B%D0%B2%D1%88%D0%B8%D0%B5_%D0%BB%D1%8E%D0%B4%D0%B8 (посетени последно на 23 декември 2020).
[39] Горький, М. Бывшие люди. М., Ozon.ru, 2011. 46 с.
[40] За различните оценки за членската маса на опозиционния БЗНС – Никола Петков през 1946–1947 г. вж. малко по-долу.
[41] Преброяване на населението на 31 декемврий 1934. Общи резултати. Статистика на занятията – според главното занятие. Книга 3. С., Държавна печатница, 1940, с. 22–51.
[42] Лилков, В., Хр. Христов, Бивши хора, с. 123, 130, 433.
[43] Пак там, с. 394–395.
[44] Костельников, К. Ленин: „Сотни тысяч не выкинешь!“ https://diletant.media/articles/41275593/ (посетен последно на 23 декември 2020). Сравнението със „съветската действителност“ ме кара да съм по-внимателен със значително по-ниските цифри, уловени по социологически път в средата на 80-те години, които в личен разговор Петко Симеонов определи на „около 3 процента“. За социологическото проучване „Градът и селото-86“ вж. по-подробно в параграфа „Вертикална стратификация“ на първа глава.
Публикувай коментар
