Нова книга на историка Петър Николов-Зиков възкресява разказа за обвития в ореол от мистерии престолонаследник от Шишмановата династия Иван Стефан. Трудът „Людовико – императорът на България“ разкрива невероятната съдба на царя в изгнание, твърде дълго останал само в бележките под линия на подробните исторически хроники.
От мрачните игри на тронове по българските земи до кървавите битки из средновековна Европа през XIV в., пътят на детето цар, свалено от законно полагащия му се престол, е низ от възходи и злополучия, който Петър Николов-Зиков умело разплита.
Опирайки се на безценни исторически извори, изследователят защитава тезата, че потомъкът на династията на Шишман се крие зад загадъчната фигура на Людовико, български цар в Италия, назован в летописите като „император на България“.
В хронологичен ред книгата разказва:
- как невръстният Иван Стефан се възкачва на трона;
- как короната му е узурпирана и той е принуден да замине в изгнание;
- как инсценира погребението си и краде самоличността на Никола Цапина, син на виден дубровнишки търговец, за да се измъкне от преследвачи;
- как печели благоволението на своя чичо, неаполитанския крал Роберто, и се превръща в знатния благородник „Людовико – императорът на България“;
- как сключва брак с незаконната дъщеря на краля на Албания и титулярен император на Константинопол;
- как взима участие във Войната на проливите, Войните на вечернята и редица кръвопролитни битки и лежи из тъмниците на Европа;
- как умира отровен в България, докато се опитва да си възвърне короната.
Из дебрите на миналото и дворцовите интриги историкът превежда читателя с помощта на географски и именен показалец, родословия на ключовите династии и приложение с над 30 страници изображения.
Мащабна и изчерпателна, книгата на Петър Николов-Зиков е за читатели с изследователски дух, които желаят да задълбочат познанията си по тази любопитна тема.
Макар да прилича на сюжет за приключенски роман, „тази история не е нито идеологизиран национален разказ, нито приказка, нито мит“. „Людовико – императорът на България“ е правдива картина, представяща всички нюанси на една многолика личност, съхранила борбения си дух до сетния си час и заслужаваща закъсняло признание.
Петър Николов-Зиков е политолог, историк, доцент в департамент „Политически науки“ на Нов български университет, бивш заместник-министър на образованието и науката и народен представител в XLVI, XLVII, XLVIII, XLIX и L народно събрание. Автор на статии и трудове, сред които „Истинската история на Видинското княжество“, „Домът на Шишман“, тритомника „Българската монархия“ и други.
Из „Людовико – императорът на България“ от Петър Николов-Зиков
Първа глава
ПРОИЗХОД И РАННИ ГОДИНИ
За пръв път името Шишман се споменава в един унгарски акт от 1272 г., описващ нов път, водещ до селището Чичман/Шишман (лат. Cziczman) край изворите на река Райчанка в Западните Карпати (в дн. Словакия). Смята се, че това имение е било получено от куманския благородник Шишман като дарение от унгарския крал Бела IV (1235–1270). Въпросният ще да е бил част от дружината на куманския цар Котян Тертер, или Тертероба, потърсил спасение в Унгария след татарското нахлуване в степите на родната му Кумания. Сами подготвящи се за татарско нашествие, унгарците приели радушно бегълците, а дъщерята на Котян Ержбета била сгодена и по-късно омъжена за сина на Бела IV – бъдещия крал Ищван V (1270–1272). Интеграцията на довчерашните номади обаче не се оказала толкова безболезнена – между тях и унгарската аристокрация се породило голямо напрежение и избухнали междуособици, в които повечето кумани били убити или прогонени. Оцелелите потърсили ново убежище на юг и скоро граничните територии между България и Унгария се оказали под властта на неколцина кумански авантюристи като братята Дърман и Куделин от замъка „Ждрело“ или Токтемир Басараба от Куртя де Арджеш. Несъмнено най-големият успех принадлежал на Георги от рода Тертероба, който през 1280 г. успял да завладее престола на българските царе в Търново (1280–1292), но за нашия разказ далеч по-важен е един друг пробив – овладяването на Видинското княжество от княз Шишман. Самото Видинско княжество възникнало през 1264 г., като първият му владетел бил Яков Светослав, потомък на киевските князе от старата норманска династия Рюриковичи. В края на 1250-те години Яков Светослав получил титлата „деспот“ и се оженил за една от дъщерите на никейския император Теодор II Ласкарис (1254–1258) и съпругата му Елена, дъщеря на цар Иван Асен II (1218–1241). През 1275 г. обаче Яков Светослав бил вероломно отровен от българската царица Мария и Видин останал без законен господар, под временната власт на Светославовата съпруга. Не е ясно какво се е случило през следващите няколко години, но в крайна сметка начело на младото княжество се озовал куманинът Шишман, вероятно след като се оженил за вдовстващата княгиня. По този начин княз Шишман се превърнал не просто в един от най-силните феодали в европейския югоизток, властващ над обширни територии по двата бряга на река Дунав, но и в близък родственик на Ласкариси и Асеневци. Значението на последното било наистина голямо, защото превръщало Шишмановите синове Михаил, Срацимир, Димитър и Радослав в потенциални претенденти за короните на Византия и България.
Освен успешния си брак, през тези години княз Шишман направил и голям стопански удар, като с обещания за щедри потомствени привилегии привлякъл в земите си саксонци-рудари от Трансилвания, владеещи ефикасна технология за добив на сребърна руда. По този начин било поставено началото на прочутите сребърни рудници край Чипровец, осигурили на Шишмановци завидно за времето си богатство. Същото сторил и сръбският крал Стефан Милутин (1282–1321) от рода на Неманичите, разработвайки известния рудник в Ново Бърдо, чиито постъпления направили възможен впечатляващия сръбски разцвет през целия XIV век.
Докато Шишмановци и Неманичи просперирали и поставяли началото на продължителното съперничество помежду си, великата унгарска династия на Арпадите затъвала във все по-тежка криза. Макар да нанесъл тежко поражение на куманската партия в Битката при езерото Ход през 1282 г., синът на Ищван V и Ержбета Тертер Ласло IV (1272– 1290) така и не спечелил доверието на унгарските магнати, които заради произхода му по майчина линия продължавали да виждат в него защитник на пришълците и дори му прикачили прозвището Куманина (унг. Kun). В крайна сметка, отчужден от собствения си двор, крал Ласло предприел странния ход да остави властта в ръцете на своята съпруга Ержбета (Изабела), дъщеря на неаполитанския крал Карло I (1266–1285) от френската династия Анжу, и заминал заедно с трите си кумански любовници за Трансилвания. Върхът в безразсъдните му действия бил достигнат през 1285 г., когато унгарският крал ненадейно се завърнал в столицата и арестувал съпругата си, опитвайки се да я принуди да разтрогне брака им, за да може да се ожени за една от куманките. В отговор папа Николай IV (1289–1292) отлъчил краля от Църквата и призовал за кръстоносен поход, който да постави на престола неаполитанския принц Карло Мартело Анжуйски, племенник на кралица Ержбета. Уплашен, Ласло положил усилия да се помири с жена си и със Светия престол, но впоследствие отново избягал в Трансилвания, за да бъде убит от трима кумански благородници, отмъщаващи за поражението от 1282 г.
Смъртта на краля не разрешила, а още повече задълбочила проблемите на Унгария, тъй като, макар повечето магнати да застанали зад законния престолонаследник, племенника на Ласло, Андраш III (1290–1301), папа Николай продължил да поддържа претенциите на Анжуйското семейство и техния претендент Карло Мартело. Много скоро всички съседни на Унгария страни се включили във войната за унгарското наследство, като Сърбия заела страната на Анжуйците, а Видин – на Арпадите. Според свидетелствата на сръбския архиепископ Данило:
Този (Шишман – бел. П.Н.З.) като събрал триклетата ерес на татарския народ и своите войници, с изненада навлезе в държавата на този благочестив крал до мястото, наричано Хвостно, и искал оттам да влезе в мястото, наричано Ждрело, за да вземат тамошното голямо богатство от църквата на дома Спасов, т.е. от архиепископията, и не успя. Тук те бяха победени със силата Господна и с молитвите на св. архиерей Христов Сава; бе избито голямо множество от тях. И тази нощ, когато се намираха до това място, наричано Ждрело, изпрати им Бог голямо знамение за страх чрез молитвите на угодниците свои св. Симеон и Сава и архиерея Христов Арсений, почиващ тук в дома на светите апостоли. Такова бе знамението: видяха те огромен стълб огнен да се спуска от небето; от него пламенни лъчи да излизат и с ярост лицата им да обагрят; и мъже с огнени образи, а също и с оръжие в ръцете си, с велика ярост жънеха и посичаха техните полкове. И така, като видя този злонамерен вожд техен това знамение за своята и на всички с него гибел, побягна, гонен от гнева Господен, с малко войска в своята държава, не можейки да постигне своите желания, а единствено навличайки си гибел[1].
И така, благодарение на Божията намеса ходът на войната бил променен и от атакуващи видинските войски били обърнати в бяг. След първоначалния успех крал Милутин събрал цялата си войска и последвал отстъпващия Шишман до самия Видин, откъдето куманинът едва успял да избяга с една лодка. Станал господар на града, Милутин решил да разграби Шишмановите имения и да разруши крепостта до основи, когато Шишман се обърнал към него с думите:
Господарю, славни кралю, овладей яростта и гнева си, защото всичко това, което сторих, се върна върху мен. И аз въпреки това ще премахна всички лоши мисли в сърцето си. Приеми ме за един от своите възлюбени и нека ме настигне проклятие, ако съгреша и тръгна отново срещу твоята воля[2].
Разбира се, сръбският духовник предава случилото се опростено. Колкото и убедителен да е бил Шишман, само думите му надали биха били достатъчни да спрат тържествуващия сръбски крал да отмъсти за нанесените му преди това вреди. Проблемът бил, че съюзници на Шишман били страховитите татари – враг, срещу когото Милутин не искал да се изправя. Затова след известно колебание той поел подадената ръка и се съгласил на мирен договор. За да укрепят допълнително новата дружба, Шишман и Милутин решили да увенчаят постигнатите договорености със сватби, като наскоро овдовелият Шишман взел за съпруга дъщерята на сръбския велик жупан Драгош[3]. Вероятно още тогава принципно бил уговорен и втори династичен брак на първородния син на княз Шишман – Михаил, с Анна Неда, дъщеря на самия Стефан Милутин.
Дълго време съвременните историци приемаха, че Анна Неда е била дъщеря на крал Милутин от краткотрайния му брак с българската принцеса Анна Тертер. Напоследък обаче сръбският изследовател Александър Узелац убедително доказа, че истинската ѝ майка е била Ержбета, или Елисавета, дъщеря на крал Ищван V и Ержбета Куманката и съответно сестра на злощастния унгарски крал Ласло IV[4]. Тъй като бракът на Милутин и Елисавета бил сключен в началото на 90-те години и през 1292 г. Анна Неда е била току-що родена, нейната венчавка с Михаил е станала най-рано около 1305–1306 г. Тази хронология обаче поставя и един интересен въпрос, тъй като през 1300 г. Стефан Милутин разтрогнал брака си с Елисавета и тя след кратък престой в Унгария заминала за Манфредония – едно от пристанищата на Неаполитанското кралство, чиято кралица по това време била сестра ѝ Мария, съпруга на крал Карло II (1285–1309) и майка на анжуйския претендент за унгарския престол Карло Мартело. Възможно ли е през тези години Елисавета да е била придружена в своето изгнаничество от невръстната Анна Неда? С оглед на по-нататъшната Ӝ съдба, тази хипотеза не може да бъде отхвърлена с лека ръка.
Където и да е прекарала детството си – в Сърбия, в Унгария или в Италия, през първото десетилетие на XIV век Анна Неда пристигнала във Видин и сключила отдавна планирания си брак с Михаил Шишман, който по този начин, освен с Асеневци през майка си, се оказал свързан и с Тертеровци през жена си, която по линия на своята майка кралица Елисавета Сръбска се падала втора братовчедка на цар Теодор Светослав (1300–1321). Както изглежда, това ново роднинство се оказало немаловажно, защото, макар връзката със славните Асеневци да носела изключителен престиж, сродяването с актуалната, властваща царска династия на българите довело до други, съвсем практични ползи. Първата от тях – реализирана веднага след смъртта на княз Шишман (някъде преди 1308 г.), когато, ставайки пълновластен господар на Видин, Михаил получил от своя нов „братовчед“ в Търново най-високата дворцова титла във византийския свят – „деспот“.
Друго, още по-важно роднинство, осигурено на Михаил Видински от неговата сръбска съпруга, било това с могъщите Анжуйци – клон на френските Капетинги и за времето си най-влиятелната династия в средиземноморския свят, чиито владения обхващали Неапол, Сицилия, Албания и Пелопонес, а по-късно Унгария, Хърватия и Полша. Прочее, още през 1292 г. сключването на българо-сръбския мир довело до пълна промяна във външнополитическия курс на Видинското княжество, тъй като Шишмановци прекратили антианжуйската си политика и застанали зад амбициите на неаполитанското кралско семейство към трона на Унгария, първоначално зад претенциите на Карло Мартело, а след ранната му смърт – зад тези на неговия син Карло Роберто.
Във Видин Анна Неда вероятно попаднала под грижите на своята сънародничка и доведена свекърва, омъжената за княз Шишман дъщеря на великия жупан Драгош. През изминалите години тя била родила най-малкия Шишманов син Белаур[5]. Самата Анна пък ощастливила съпруга си с двама сина – Стефан и Шишман, очевидно кръстени на двамата си дядовци, а също и с една неизвестна по име дъщеря, по-сетне съпруга на босненския бан Стефан II Котроманич (1322–1353)[6]. Именно първородният син Стефан, вероятно роден с оглед на възрастта на майка си (а и на по-нататъшните събития) някъде в средата на второто десетилетие на XIV век, е героят на нашия разказ.
***
[1] Arhiepiskop Danilo i dr. Životi kraljeva i arhiepiskopa srpskih. Zagreb, 1866, 117–118.
[2] Ibid., s. 118.
[3] Драгош, за когото освен високата му титла не знаем почти нищо, беше идентифициран от сръбския генеалог Живойн Андреич като основател на сръбската династия Драгаши, създатели на Велбъждското княжество. Вж. Ж. Андрејић. Света српска лоза. Рача, 2019, с. 110. Напоследък към това мнение се присъедини и Христо Матанов, опровергавайки други по-стари свои публикации. Вж. Хр. Матанов. Българският сепаратизъм в навечерието и по време на османското нашествие. С., 2024, 165–169. Според Матанов първият известен ни представител на рода Драгаши – Деян, е бил син на княз Шишман и дъщерята на великия жупан Драгош, нещо слабо вероятно най-малкото защото, ако действително Драгашите са били клон на българската царска династия, те несъмнено щяха да парадират с един толкова знатен произход. Далеч по-вероятно е Деян да е бил син на неизвестен ни брат на втората Шишманова съпруга.
[4] Ал. Узелац. О српској принцези и бугарској царици Ани: прилог познавању бракова краља Милутина. – В: Историјски часопис, 2014, књ. 63, 29–46.
[5] За етимологията на странното име Белаур има няколко хипотези, най-популярната от които е, че то е производно от името на един от легендарните основоположници на династията Неманичи – Бела Урош. Същевременно сред власите думата bălaur означава буквално змей или дракон, връзка, която по наше мнение е далеч по-вероятна. Сродни на румънската дума са и албанските думи bollë, т.е. смок, и bullar, т.е. гущер.
[6] M. Vasić. Bosna i Hercegovina od srednjeg veka do novijeg vremena: međunarodni naučni skup 13–15 decembar 1994. Beograd, 1995, 122–126.
Публикувай коментар
