Нова история с дъх на канелени кифлички и любов ни подарява кралицата на уютните романси Лори Гилмор (ОТКЪС)

TikTok феноменът „Кафене „Пъмпкин Спайс“ предизвика истински фурор в книжното общество и се превърна в черешката на тортата на Алея на книгата 2025 г. След като ги почерпи с тиквено лате, сега Лори Гилмор кани българските читатели да се настанят удобно в „Книжарница „Синамън Бън“.

Сензационната поредица „Дрийм Харбър“ постави нов стандарт в жанра на уютните романтики, а втората история в серията кара душата да се разтопи като захарна глазура.

В сърцето на тази чудна приказка за любов в малкия град стои една книжарница в стил „Магазинът зад ъгъла“ от филма „Имате поща“ (1998). А романите по етажерките нашепват: „Ако искаш приключения, ела с мен…“.

Хейзъл от години работи в „Книжарница „Синамън Бън“, където всяка неделя сервира вкусни канелени кифлички на клиентите си. Но когато осъзнава, че най-щурото ѝ хоби е… решаване на кръстословици през уикенда, жената решава, че може би ѝ е време да внесе пъстрота в живота си.

Когато в книгите по рафтовете започват да се появяват тайни послания, Хейзъл усеща, че мистерията може да ѝ донесе дозата приключение, с която да подправи предвидимото си всекидневие.

За да събуди авантюристичния си дух обаче, тя се нуждае от верен съюзник. На помощ идва Ноа, чаровният рибар с репутация на донжуан, който със сигурност знае как да се забавлява.

Макар двамата да са пълни противоположности, истината е, че сърцето на Ноа отдавна трепти по Хейзъл, а самата тя също ще открие, че не е имунизирана срещу обаянието му.

Ноа е лято, а Хейзъл – есен. Но двамата малко по малко ще си изградят убежище, в което сезоните се прегръщат, а любовта идва с усещане за уют и щипка спайс.

В тази история, целуната от слънцето, читателите ще се срещнат отново и с другите познати жители на Дрийм Харбър, кокетното градче на мечтатели. А Лори Гилмор ще им подари финал, сладък като канелено рулце.

„Книжарница „Синамън Бън“ е задължителна за всеки, който търси следващата си любима книга, с която да се сгуши под топло одеяло. И за всеки, който има нужда да си припомни, че малко романтика действа като чаша топло кафе в есенна утрин.

 

Из „Книжарница „Синамън Бън“
от Лори Гилмор

Глава 2

Ноа си падаше по Хейзъл Кели. За самия него това беше изненадващо не по-малко, отколкото за нея, но не можеше да го отрече. Тя не приличаше на никоя от жените, с която беше излизал досега, и днешното ѝ облекло беше неопровержимо доказателство за това. Риза с копчета, пъхната в панталон с висока талия, ня­колко елегантни златни верижки на врата и равни обув­ки – Хейзъл изглеждаше просто… някак твърде добре за него. Тя имаше външен вид на умна и изискана жена. Ноа не искаше дори да си помисли за меките къдрици около лицето ѝ или за очарователния начин, по който повдигаше очилата на носа си точно както в момента, докато го гледаше, сякаш беше някакво извънземно.

Той беше хлътнал по нея.

Страшно хлътнал.

В живота му досега не се беше случвало нищо подоб­но. Ноа харесваше жените. Харесваше ги много и досега беше показал доста завидни умения в привличането им. Никога преди обаче не се беше чувствал по подобен на­чин. Твърде жалко, защото Ноа беше почти сигурен, че Хейзъл не изпитва същото.

Тя обикновено го гледаше точно както в този момент, все едно не го разбираше напълно. Поне това чувство беше взаимно. Ноа просто не знаеше какво трябва да стори, за да бъдат нещата още по-очевидни. Той идва­ше в книжарницата ѝ през седмица, полагаше усилия да я впечатли с чара си и се опитваше да флиртува, за да спечели благоразположението ѝ, но явно не му се полу­чаваше.

През последните няколко месеца той беше прочел повече книги, отколкото през целия си живот, което все пак беше нещо полезно.

Сигурно трябваше да бъде прям с нея и да я пока­ни на среща или нещо подобно. В крайна сметка Логан беше успял да спечели Джийни точно по този начин и сега двамата бяха безмерно щастливи заедно.

Техният случай обаче беше различен. Хейзъл беше различна, а Ноа се чувстваше страшно не на място.

– Приключения? – попита тя и рязко го извади от мислите му за това колко неумел е той и колко сладка е Хейзъл.

– Да. Не знам. Може би някой нарочно ти оставя ня­какви улики, все едно участваш в детективска игра.

– Хм. – Хейзъл се намръщи и между веждите ѝ се об­разува малка бръчка. – Не ми се струва особено вероятно.

– Може би. Но пък невероятни неща се случват постоянно.

Като например някой път да се съгласиш да излезеш на среща с мен…

Той почти го изрече и едва не я покани на среща, но Хейзъл бързо се върна зад касата и маркира новата му книга на касовия апарат.

– Това ли е всичко?

– Ъъъ… да. Това е всичко.

– Двайсет и един долара и деветдесет и пет цента, моля.

Това определено не беше всичко, но Ноа ѝ подаде кре­дитната си карта. Нямаше как тази умна и очарователна жена да се съгласи да излезе с него. Ноа неслучайно се интересуваше от момичета, които идваха тук само за ля­тото – туристки или жени, с които да прекара една нощ и нищо повече. Ноа беше добър в това да осигури на жени­те забавление, но само толкова. Сериозни момичета като Хейзъл Кели нямаше как да му обърнат внимание.

Тя му подаде книгата и пръстите ѝ докоснаха него­вите. Хейзъл задържа погледа му за миг и в този момент Ноа почти повярва, че и тя е усетила искрата помежду им. След това обаче Хейзъл отмести поглед, сбогува се с него и Ноа усети как краката му го отнасят към вратата.

Той нямаше самочувствие на особено умен човек, но знаеше, че момичета като Хейзъл Кели не бяха за него.

Ноа излезе от книжарницата и усети горещината на­вън. Денят беше първият слънчев след влажния юли и градът се беше върнал към лятното настроение. Лято­то в Нова Англия не е никак дълго и ако човек не му се отдаде веднага щом получи тази възможност, може да го изпусне. Вече беше август, но на главната улица все още имаше украса от честванията за Четвърти юли – транспаранти в червено, бяло и синьо и знамена по по­вечето сгради. Лятото беше любимият сезон на Ноа. То означаваше плаж, сладолед и месеци без училище. Сво­бода. Ноа не се справяше особено добре в училище. Там трябваше да седи, а седенето не беше от любимите му занимания. Той не обичаше и да се застоява твърде дъл­го на едно място. След като напусна дома на родителите си, не се беше задържал никъде за повече от месец или най-много два. Доскучаеше ли му, събираше си багажа и си тръгваше. В Дрийм Харбър обаче имаше нещо, което го караше да остане. Поне засега.

Ноа обмисляше дали да не се отбие в кафене „Пъмп­кин Спайс“ за чаша студен чай, но беше много уморен и искаше единствено да се прибере у дома и да подремне.

Заради първия тур за деня се наложи да стане в 4 часа и цяла сутрин беше обучавал група градски момчета как да ловят риба. За съжаление, по-голямата част от бизне­са на Ноа идваше от млади мъже, които нямаха никаква представа от лодки и риболов, а неговата задача беше да ги извежда в открито море и да им създава усещане, че са наясно с материята.

В действителност Ноа вършеше по-голямата част от работата, улавяше рибата, почистваше я и я опакова­ше, докато момчетата се напиваха под слънчевите лъчи. Така обаче успяваше да си осигури доходи, а и беше в мо­рето, което до голяма степен го уреждаше.

Освен това беше по-добре, отколкото да поеме се­мейната империя за морски дарове на северното край­брежие. Сестрите му, така или иначе, се справяха по-добре с управлението ѝ и Ноа го знаеше, без да се на­лага да бъде там. Той обаче все още изпитваше чувство за вина от това, че си беше тръгнал, не толкова заради бизнеса, колкото заради семейството си. Ноа беше наяс­но, че все някога ще трябва да се изправи срещу това, и просто го отлагаше във времето.

Ноа не беше създаден за управление на бизнес, поне не на толкова голямо предприятие. Родителите му бяха развили малкия си риболовен бизнес и през годините го бяха превърнали в мултимилионна компания, коя­то доставяше морски дарове на стотици ресторанти в цялата страна. След като родителите му се пенсиони­раха, по-големите му сестри поеха постовете на главен изпълнителен директор и главен финансов директор, а Ноа просто избяга.

Докато вървеше, Ноа избърса потта от челото си и изпита познатата смесица от чувство за вина и срам. Той беше разочаровал семейството си твърде много пъти в миналото и нямаше избор, освен да се откаже и да си тръгне.

Освен това малките риболовни турове бяха нещо, с което той беше в състояние да се справи. Можеше да ги планира и организира сам, без ничия помощ, което значеше, че няма да има разочаровани след неизбежния провал и на това негово начинание. Така му беше много по-лесно.

Докато вървеше през града, Ноа беше потънал в мисли за това, че сигурно трябваше да се обади на сестрите си, за Хейзъл и за планираните до края на седми­цата риболовни турове. Съзнанието му прескачаше от тема в тема и бавно се освобождаваше от спомените за грешките му в миналото.

Когато видя къщата си на хоризонта, той вече мислеше отново за Хейзъл, за книгата, която тя четеше, и дали пък не харесваше мъже с лодки. Все пак той имаше лодка и може би трябваше да я покани на среща.

Ноа започна да се спуска по скалистия бряг. Преди имаше пътека от пътя до плажа, но тя се беше разру­шила през годините и за да стигне до пясъчния плаж, човек трябваше да мине по големи камъни и бетонни блокове. Ноа обаче нямаше нищо против това. Общест­веният плаж на няколко километра по-надолу по пътя беше с много по-добър достъп и в такъв ден със сигур­ност беше претъпкан, но тук беше спокойно.

Когато стъпи на пясъка, Ноа събу обувките си и вед­нага се почувства по-спокоен.

Когато дойде в Дрийм Харбър преди няколко годи­ни, живя известно време на лодката си. След това откри няколко стари рибарски бунгала на забравен участък от плажа, за които беше сигурен, че ако се ремонтират, могат успешно да се отдават под наем като ваканцион­ни имоти. Преди около година Ноа беше започнал да ре­монтира едно от бунгалата като допълнителен проект и донякъде очакваше някой да дойде и да му каже, че не е разрешено.

Досега обаче не се беше появил никой и Ноа поняко­га тайно лагеруваше тук. Той все още прекарваше по-го­лямата част от времето си в апартамента над бара на Мак и за пред любопитните жители на града това беше домът му. Някой ден Ноа може би щеше да разкаже на кмета Кели за идеите си и да му предложи да купи тези стари бунгала.

А може би идеята беше глупава. Ноа не можеше да се оплаче от недостиг на глупави идеи в живота си.

Или пък щяха да го арестуват за незаконно настаня­ване. Ноа не беше сигурен кое от двете беше по-вероят­но да се случи, но засега му харесваше тук. Той отвори вратата на малката къщичка и влезе в хладната стая. Морският бриз, който влизаше през прозорците от­пред, поддържаше температурата вътре приятна дори в горещи дни като днешния. За зимата щеше да е нужна по-добра изолация, но Ноа вече беше закърпил покрива и сложил нови подове. За щастие, като дете той непрекъснато се мотаеше около дядо си и му задаваше хиляди въпроси. Ето че дойде денят, в който съветите и настав­ленията на дядо му се оказаха от полза.

Цялата къща беше не повече от четирийсет квадрат­ни метра в най-добрия случай, но беше достатъчна за кухненски бокс, голямо легло и баня с водопровод, кой­то беше по-стар от Ноа и в не съвсем добро състояние.

Ноа хвърли новата си книга на леглото и извади студена бира от хладилната чанта, която държеше в кухненския бокс. Освен водопровода електрическата инсталация беше второто нещо, което не беше успял да поправи със собствени сили. Той не се беше предал и все още се бореше с нея, но тук беше толкова спокойно, че не му пукаше особено. Къщата беше изпълвана от шума на разбиващите се в брега вълни и Ноа знаеше, че ще заспи, преди дори да е отворил книгата си.

Той се протегна на матрака, който използваше за легло, отпи от бирата си и остави мислите си да го отве­дат обратно към Хейзъл. Какво ли щеше да си помисли тя за тази къща и идеите му? Дали щеше да ги сметне за нелепи? Той не се чуди дълго, защото скоро заспа и в съня си видя как пленява една книжарка и я отвежда с лодката си.

Публикувай коментар