С дебютния си роман „Момичето от влака“ британската писателка Паула Хоукинс разтърси света на криминалната литература и вдъхнови хитовата екранизация с участието на Емили Блънт.
Години по-късно Хоукинс се е утвърдила като един от най-ярките гласове на жанра, а сега е време на български език читателите да прочетат и новия ѝ роман „Синият час“, считан за най-майсторската ѝ книга до момента.
Атмосферичен и стилен, „Синият час“ ни изпраща на мрачния шотландски остров Ерис, обгърнат от прегръдката на вълните по дванадесет часа всеки ден. На Ерис има само една къща, само един жител и само един път за бягство. Стига приливът да не те застигне и да го отреже.
Именно натам се отправя кураторът на изложби Джеймс Бекър, когато получава странно обаждане от колегите си в лондонската галерия „Тейт Модърн“. Уважаван антрополог, който гостува на най-новата изложба, установява, че една от най-изкусните скулптури на художничката Ванеса Чапман е изградена с част от човешко ребро.
Прочута с творбите си, с аферите си, с особения си характер, но най-вече с изчезването на неверния си съпруг, чието тяло така и не е открито за двадесет години, Ванеса Чапман определено предизвиква интереса на медиите и публиката.
А единственият човек, който пази ключа към загадките ѝ, е Грейс. Самотна жена, която живее в уединение на острова, а компания ѝ правят само звуците на чайките и писмата на Ванеса, до които никой друг няма достъп.
Но дори залята от вълните на времето, никоя тайна не може да остане забравена завинаги. Дори на Ерис. И когато отливът донася смъртоносни разкрития за живота на Ванеса, изолацията на Грейс съвсем не изглежда толкова случайна…
Изплетен със спиращо дъха напрежение и присъщата на Паула Хоукинс проницателност, този завладяващ и елегантен трилър рисува хипнотичен портрет на неспокойния вътрешен живот на един творец, превърнал се в неразгадаема мистерия.
Смъртта е близо, докато трае „Синият час“ – най-опасното време да останеш хванат в капана на самотата…
Из „Синият час“ от Паула Хоукинс
3
Кръвта ѝ направо кипва при отлива, той я буди по средата на нощта. Всичките години на остров Ерис – вече повече от двайсет – са превърнали Грейс в създание на приливите и отливите. В лунатичка. В истинска лунатичка! Води се от луната. Вече не спи при отливите, почива само когато морето я пази от сушата.
Когато никой не може да се промъкне и да я изненада.
Остров Ерис не е точно остров. Също като Грейс, той е приливен. Почти остров, свързан със сушата чрез тънка ивица земя, дълга около километър и половина. През дванайсет часа от деня, в две половини от по шест часа, тази пътека, този път, е проходим пеша или с някакво превозно средство. Приливът обаче прави Ерис недостъпен. Ако като днес отливът е в 6:30 часа сутринта, то тогава пътят е проходим от 3:30 до 9:30.
По средата на нощта Грейс се събужда.
Тя пали огън в камината в кухнята и слага кафеварката на готварската печка „Ага“. Застава над котлона и се заема да приготви овесена каша, разбърква я бавно, добавя щипка сол и малко сметана за вкус. Закуската е отнесена до кухненския прозорец – оттам не вижда морето, но го чува, то е като неподвижен звяр, който дращи с нокти по пясъка, докато се отдръпва от брега.
Грейс сяда на кухненската маса с лаптопа си. Препрочита имейла, който получи вчера следобед, и се паникьосва – той я гложди, все едно е неделя вечер, а домашното ѝ още не е довършено. Ванеса я няма от пет години, от пет дълги години, а завещанието ѝ още не е уредено, Грейс е затрупана от писма и имейли от мъже, които не познава. Вината е нейна, но това не я кара да се чувства по-добре. Даже е по-зле. Пет години! Пет години скръб, работа. Отлагане. Криене. Рязко става и краката на стола изстъргват силно по пода. Не може да се крие повече.
По-късно, вече изкъпана и в топли дрехи, Грейс се връща в кухнята, за да си вземе очилата. Денят все още не е настъпил, едва призори е, и сивото като бетон небе притиска хълмовете над пътя. Тя налива кафе в една манерка, взема лаптопа си и ключа за ателието от рафта в коридора, като го претегля за кратко в ръка, преди да го прибере в джоба си.
Излиза през предната врата и я затваря след себе си. Вдишва студения солен въздух и поглежда надясно към залива. Къщата на пристанището свети. Маргьорит е будна. Още една лунатичка.
Грейс свива наляво и се отдалечава от морето нагоре по пътеката към ателието; ако продължи по нея, ще стигне до гората, до Скалата на Ерис, до Ирландско море.
На средата на хълма се поколебава. От къщата до ателието са двеста-триста метра, но ѝ се струват колкото хиляди километри – мина повече от година, откакто за последно отключи вратата му. Намираше си какви ли не оправдания – работа, изтощение, разбитото си сърце, – за да отложи тази разплата. Ала имейлите, телефонните обаждания и заплахите няма да спрат. Трябва да се изправи пред това, защото каква е алтернативата? Да предаде ключа, който в момента е в джоба ѝ, и да приключи? Да позволи на някакъв непознат да се рови в книжата на Ванеса, да остави един външен човек да решава кои части от животите им да останат скрити и кои да бъдат показани на всички?
Поема си дълбоко въздух.
Продължава нагоре.
Ключът се завърта изненадващо лесно в ключалката и голямата метална врата се навива с грохот, придружен от облак студена глина, прах, боя и терпентин. Грейс стои на прага и гледа трикракото столче пред грънчарското колело. За момент е неспособна да помръдне, споходена от спомена как Ванеса седеше на него, с крак на маховика, сляпа за вятъра, за лошото време, за Грейс и за целия свят, освен за глината по пръстите си.
Грейс прогонва Ванеса и ателието отново се появява пред очите ѝ – работната маса пред прозореца, с наредени на нея кутии, пещта в дъното на стаята и помощната маса в средата, покрита с прах, книжа, тетрадки и още кутии. Рафтовете в дъното са препълнени с гърнета, засъхнали с боя четки, шпакли, буци втвърдена глина, перфектна сфера от розов кварц, птичи черепи, чайка и свирец с дълъг, извит клюн като на чумна маска. Има още струни за рязане, резачки, игли, ръждясали клещи, нож и комплект красиви зидарски чукове с букови дръжки с различни размери.
Чуковете бяха подарък, мисли си Грейс. От Дъглас навярно или от някой от другите ѝ мъже. Във всеки случай рядко се използваха. Ванеса обичаше идеята да обработва камъни, но практиката не ѝ се понрави. Беше прекалено трудно, прекалено шумно и прекалено жестоко. Тя се завърна, както правеше винаги след изневяра, към материалите, които обичаше и които бе овладяла до съвършенство – глината, боите.
Платната на Ванеса отдавна ги няма, както и гърнетата и вазите ѝ. Преди три години, след като ѝ възложиха да стане изпълнител на завещанието, Грейс изпрати художествените творби на юг във „Феърбърн“ – фондацията, която беше посочена в завещанието на Ванеса като наследник на художественото ѝ наследство.
Грейс, която от своя страна е не само изпълнител на завещанието, но и единствена наследница на останалото имущество на художничката, сериозно възнамеряваше да подреди книжата ѝ – писмата, тетрадките и снимките, – преди да предаде всичко, считано за част от художественото наследство, но то беше прекалено много, а хората от „Феърбърн“ се оказаха нетърпеливи и поискаха книжата възможно най-скоро. Тя обаче се запъна. Взаимоотношенията им бързо се влошиха. Говореше се, че не си върши работата на изпълнител както трябва. Заваляха обвинения и твърдения, че липсват творби, че задържа някои за себе си, че не се подчинява на волята на Ванеса. Грейс използва позволените ѝ методи за справяне със ситуацията – спря да отговаря, телефонните обаждания бяха прехвърляни на гласовата ѝ поща и не обръщаше внимание на имейлите. За известно време всичко утихна.
Напоследък обаче отново стана шумно, след като миналия месец получи две писма от адвокати – единият настояваше за пълен каталог на книжата на Ванеса, а вторият за каталог на керамиката ѝ. Вчера получи още един имейл. Той не беше от адвокат, а от господин Бекър, куратора на „Феърбърн“. Грейс бе свикнала да изтрива всички имейли по темата, но този се отличаваше, тонът му бе различен от правните глупости, с които бе свикнала. Възникна спешен въпрос, който трябва да обсъдим, пишеше господин Бекър. Моля ви, свържете се с мен. Имаше молба в думите му, която беше почти трогателна.
И ето я в ателието. Обикаля помещението още веднъж, прокарва пръсти през праха на помощната маса, избира едно малко остро шило, претегля в едната си ръка най-големия от чуковете, а в другата лекия като перце череп на чайката.
Взема най-близкия кашон с книжа и тръгва надолу към къщата.
Публикувай коментар
