С взривоопасния си дебютен роман „Палач на богове” Хана Кейнър се превърна в един от най-обещаващите гласове на съвременното мрачно фентъзи и плени почитателите на жанра с прецизната си комбинация от класически похвати, хапливо чувство за хумор и новаторски подходи.
След шокиращия финал на книга първа е време да се завърнем в кралство Мидрен със зловещото, дръзко и необуздано продължение на сагата – „Носител на слънцето”.
Романът излиза на български език в майсторския превод на Десислава Сивилова и отново със спиращата дъха корица на талантливия британски художник Том Робъртс.
„Някои истини са твърде ярки, за да ги гледаш в очите, затова ги записват на хартия.”
Наемната убийца на богове Кисен направи най-голямата саможертва. Да попадне в ръцете на бога на морето бе жестока съдба. Но и единственият начин да унищожи богинята на огъня Хсет, станала причина за смъртта на семейството ѝ.
Ала да убиеш божество съвсем не е толкова проста задача. Най-кратката нощ се задава, а с нея и заплахата Хсет да се прероди, изтъкана от власт, войнственост и огнена жажда за мъст.
Сенките в Мидрен нашепват мрачни приказки за прииждаща опустошителна война. И докато пропастта между богове и хора става по-осезаема с всеки изминал ден, светът отчаяно се нуждае от „Палач на богове”.
Разтърсени от загубата на Кисен, младата благородничка Инара и малкият бог на белите лъжи Скеди ще трябва да поемат на опасна мисия, за да разкрият истинската природа на връзката помежду им, която може да определи развоя на войната.
Междувременно Елогаст – някогашният доверен рицар на крал Арън – е натоварен с тежката задача да убие човека, когото доскоро е наричал свой приятел. Защото там, където някога е туптяло кралско сърце, сега гори бог. И никой не е защитен от яростта му.
С нотки, напомнящи на „Вещерът” от Анджей Сапковски и книгите на Лий Бардуго, светът на Хана Кейнър е оригинален, безкомпромисен и завладяващ, а наред с фантастичните приключения, сред страниците му блестят теми като намереното семейство, приятелството, смелостта и честта.
В „Носител на слънцето” коварни богове и морално сиви персонажи създават още по-епична наслада за ценителите на митологията и помитащите мрачни фентъзита с неочаквани развръзки.
Из „Носител на слънцето“ от Хана Кейнър
ГЛАВА 2
Скедисет
Дрънченето на чук в метал беляза края на пътуването им.
Двайсет и три дни. Обратно през планини, гори и реки.
Скеди не беше единственият беглец. Инара Крейър, спътницата му, вече знаеше, че кралят е изгорил дома є и тя не е трябвало да оцелее. Изглежда, самото є съществуване беше пазено в тайна от цял Мидрен. И Елогаст – рицарят беглец, задушаван от болка и гняв и решен да попречи на кървавите амбиции на Арън, преди да погълнат цялото Търговско море. По време на пътуването бяха разчитали изцяло на Скеди да крие присъствието им със своите благородни лъжи.
За пръв път той беше нужен, наистина нужен. И сега, когато не беше така сам, нямаше против да се крие. Не съжаляваше, че оставя зад гърба си Бленрейдън с неговите призраци на забравени богове и разрушени светилища. Беше наивно да си мисли, че би могъл сам да си изгради дом в умиращ град, където никой не се нуждае от лъжи.
Затова, когато видяха на хоризонта да се издига Леския, красива като разтворено цвете върху широката река, го изпълни ужас от корема до ушите и той потрепера чак до връхчетата на крилата. По пътя мислеха само за настоящето. Как да оцелеят. Да опазят живота си.
Леския беше бъдещето. Скеди се боеше от това бъдеще и от своето място в него.
Въпреки това им помогна да се промушат покрай импровизираните ферми, струпани в по-сухите участъци на мочурищата, и през следобедните тълпи и продавачите на храна на външния пазар, шепнейки лъжите, които беше упражнявал до смърт: Не сме нищо особено, не сме интересни, имате си работа за вършене, да изпълнявате поръчки, чакат ви някъде. Беше твърде уморен, за да прецени дали ги предпазват нищожните му сили, или оживеният град.
Вечерните камбани още не бяха били, когато преминаха покрай стражите на портата, така че по улиците цареше глъчка. Покрай тях претичваха вестоносци, понесли съобщения или доставящи стока, а ръчните им колички тракаха по плоския калдъръм, докато подсвиркваха шумно на хората да се отместят от пътя им. Навигатори на речни кораби си подвикваха един на друг над пълните корпуси, докато пренасяха хора от и до пристанището, между двата бряга на каналите и под мостовете, и се блъскаха в каменните кейове. Вътре в града изобилстваше от занаятчии – плочкаджиите седяха и пушеха до стоката си пред фабриките, майсторите на четки предлагаха най-фините със заешка козина и се пазаряха за цената с новодошлите. Навсякъде се струпваха и изследователи, биографи, търговци, пътешественици, спореха над чаши горещ чай, шипков джин с праскови или вода с въглен, в зависимост от поносимостта на стомасите си.
С облекчение навлязоха сред жилищните квартали в близост до дома на Кисен, където улиците бяха тихи и спокойни. Вървяха под въжета с простряно пране или между играещи на улицата деца, черни и бели котенца. Конят на Кисен, Нозе, размахваше нетърпеливо опашка, понеже знаеше къде отива. Направо влачеше Инара към ковачницата, където Кисен ги беше довела за пръв път. Където сестрите є я чакаха да се върне.
Бързите стъпки на Инара се поколебаха, когато чуха песента на чука, увереното блъскане на заловил се за работа ковач, и стигнаха голямата порта на метални плъзгачи. Беше отворена, а над нея висеше табела с гравирани зъбни колелца и чук, за да покаже на минувачите какво ще намерят вътре. Ято не работеше в близост до другите ковачници, където уличките бяха твърде тесни за инвалидната є количка. А ковашките услуги, както беше научил Скеди, не бяха често срещано занятие в Леския, града на познанието, така че нейните новаторски, изпипани изделия нямаха аналог.
Точно тук, пред крайната им цел, Инара спря напълно. Скеди надникна от чантата, в която се криеше. Виждаше цветовете є, емоциите, бушуващи в контрастни нюанси. Трудни за разчитане. Някога цветовете на Инара бяха като скъпоценни камъни: корал и аметист, кварц и изумруд. Ярките, необуздани радости и скърби на детството. Нищо друго. Ден след ден бляскавите є емоции се бяха замъглявали от горист сумрак и проблясъци от оранжевия пламък, изпепелил дома ѝ и паднал с Кисен в морето. Инара носеше своето пътуване със себе си и то я беше променило. Беше странно. Боговете не се променяха така лесно, не и като хората.
Но скрито някъде из нюансите на Инара беше небесносиньото на волята є. Силата, която беше превъзмогнала лъжите на Скеди, беше развалила проклятието над Ело, беше удържала великата богиня Хсет. Сила, която изобщо не принадлежеше на човешко същество.
– Ти се справи чудесно, Инара – каза Ело, щом спря до нея. – Всичко е наред. Аз ще им кажа.
Ело също се беше променил. Изправеният, гладко избръснат мъж сега беше превит от умора и болка, раменете му се бяха прегърбили към гърдите. Брадата и косата му бяха пораснали, сухи и неподдържани, и стърчаха край очите с торбички от недоспиване. Поне миризмата от раната му беше намаляла, макар че пъхнатите под пожълтелите бинтове на гърдите му билки още не успяваха да скрият напълно вонята на заздравяваща кожа.
Скеди подаде изцяло глава от чантата на Инара. Хич не му харесваше събраната вътре смесица от кал и ядливи корени. Не подобаваше на бог.
– Трябва ли да им казваме? – попита той, помръдвайки с мустаци. Беше бог на благородните лъжи, а това беше студена, жестока истина. – Това хич не ми харесва. Може да кажем, че не знаем какво е станало, че тя може още да е…
– Моля те, Скеди – промълви Инара с пресипнал глас. – Моля те, недей.
При тона ѝ ушите на Скеди клюмнаха. Всички бяха видели Кисен да пада в морето. Дори да е преживяла полета в ръцете на Хсет, после се е удавила.
На Скеди просто му се струваше нередно да попари всички надежди, да изрече истина, която ще причини такава болка.
Инара си пое дъх.
– Аз ще им кажа, Ело – реши тя. – Мен ме познават. По-добре да го чуят от някого, когото познават.
Ело изсумтя разбиращо. Нозе обаче не издържаше повече. Той изпръхтя, рязко издърпа юздите си от дланта на Инара и мина право през портата, отправяйки се директно към коритото. Разчитай на един кон да знае къде му е водата. Другото пони, Божура, бяха продали преди седмици срещу мехлем и чисти бинтове, но с Нозе не можаха да се разделят.
Инара го последва в двора, стиснала чантата със Скеди, който се шмугна обратно вътре, а спокойното присъствие на Ело усещаха близо зад гърба си. Дворът си беше същият, какъвто го помнеше Скеди: спечена кал, пресечена от следи от колела, като се изключи малката зеленчукова леха до конюшните, извън обсега на козата, където бяха избуяли зелени пролетни зеленчуци. Ковачницата беше открита и една от трите пещи беше разпалена. До нея Беа, чиракът на Ято, чукаше по дълго парче метал. Беше с вълнена шапка на главата въпреки жегата и си тананикаше тихичко. Момчето се стряскаше, когато станеше прекалено шумно, но сега цветовете му изглеждаха спокойни и концентрирани. Самата Ято стоеше изправена с помощта на метално съоръжение и килнато седло и прекарваше тел през пресоващо колело. Наоколо нямаше никой друг, така че Скеди отново подаде глава от скривалището си.
Нозе се зае шумно да пие вода и Ято вдигна глава от заниманието си.
– Върнали сте се! – възкликна тя и аурата є се оживи до лимоненожълто. Първо видя Инара и бутна една ръчка, за да спусне седлото надолу, после се разкопча и се премести в инвалидната си количка. – Слава на боговете, започвахме да се тревожим…
Тя разтри лицето си, смесвайки праха, изгарянията и луничките си с петна от пушек и пот от пещта. Наскоро си беше обръснала косата зад ушите и се виждаха още от татуираните по главата є листа.
После тя застина, забелязвайки тишината, Елогаст на мястото на Кисен и Скеди. Кисен беше заминала, за да раздели Скеди и Инара; не беше успяла.
Жълтото избледня и вместо блясък, излъчването на Ято се замъгли от буреносното сиво на съмнението, цвета на студен метал.
– Къде е Кисен? – попита тя. Промяната беше толкова рязка, толкова пълна, че Скеди разбра – крила е този страх точно под повърхността, като дъх, който не е изпуснала напълно. – Кисен…
– Гласът на Инара пресекна, преди да довърши, и мракът около Ято се задълбочи, наситен с ужас.
Публикувай коментар
