От бестселъровите сатирични романи като „У майкини“, „Бай Тошо“ и „Певицата взема властта“ през обичаните от хиляди български деца приказни истории „Тони и Гари обикалят света“ и „Приказно пътешествие“ до най-новото издание на емоционалния сборник „Очила и нови разкази“ Иво Сиромахов продължава да доказва, че не се страхува да твори в нови жанрове.
Сега журналистът, телевизионен водещ, сценарист и писател изненадва читателите си с може би най-личната си книга до момента – документалния сборник „Моите вдъхновители“, в който са поместени над 60 текста за някои от най-бележитите българи от миналото до днес.
Всяка глава от книгата разказва за по една личност, оставила дълбока следа в съзнанието на Иво Сиромахов, оформила го като човек и вдъхновила творчеството му. По страниците на „Моите вдъхновители“ оживява споменът за велики българи от нашата история като Васил Левски и Христо Ботев, незабравими поети и писатели като Пейо Яворов, Виктор Пасков и Валери Петров, спортисти като Гунди и още десетки учители, артисти, лекари, благотворители.
Изплетена с много любов, отдаденост и почит, „Моите вдъхновители“ отключва вратата към мащабна галерия от личности, източник за вдъхновение на всеки българин.
Разгръщайки някои от по-непознатите страници на историята ни, Иво Сиромахов ни среща с велики личности като:
- първата българска дипломирана лекарка Тота Венкова;
- българския офицер и герой от войните за национално обединение Борис Дрангов;
- четиримата книжари, които жертват живота си за българската свобода, в чиято чест са издигнати скулптурите на четирите лъва на Лъвов мост;
- антикомунистическото движение на горяните – първото и най-масово в цяла Източна Европа.
Лирична и топла, възторжена и смирена, книгата на Иво Сиромахов е настолна енциклопедия за българската памет и гордост, противовес на шумното и фалшиво родолюбие. Напомняне, че добрият пример е навсякъде около нас. И че човек е сбор от личностите, които е срещнал през живота си – до някои се е докоснал лично, а до други – косвено чрез примера, духа и героичните им постъпки.
„Тези истории са дълбоко лични. С тази книга реших да ги направя публични, воден от плахата надежда, че някои читатели вероятно също са били вдъхновени от подобни личности. И че оглеждайки се в тях, може да открият доброто, заради което си заслужава да живеем. Или ще се сетят за свои истории, свързани с хората, за които разказвам. Или пък просто ще научат нещо за личности, които според мен не бива да забравяме.“
Иво Сиромахов
Из „Моите вдъхновители“ от Иво Сиромахов
Слънчевият човек, който бързаше към смъртта
Трудно ми е да мисля за Чочо Попйорданов в минало време. За мен той е жив.
Постоянно чувам шумния му гърлен смях и дрезгавия му глас. Постоянно виждам големите му вечно учудени очи, с които детински се удивляваше на света.
Виждам го как върви забързан по улицата и внезапно се заковава на място. Остава неподвижен няколко секунди, след което се обръща и поема в друга посока. Винаги бързаше – от една роля към друга, от една любов към друга, от една идея към друга. Оказа се, че всъщност е бързал към смъртта.
Беше много добър човек и всеотдаен приятел. В голямото му сърце имаше място за много хора и всички те го чувстваха близък.
Някои хора го наричат „бунтар“, но това не е съвсем вярно. Чочо просто беше човек с изострено чувство за справедливост. Винаги защитаваше по-слабите, винаги негодуваше срещу неправдите. Ако в нашето общество да си справедлив означава да си бунтар – тежкӝ ни.
Спомням си как се зае да ме подготви за актьорския изпит в НАТФИЗ. Бях си научил монолога, баснята и стихотворението и се опитвах да му ги кажа, но никога не успявах да стигна до края, защото Чочо винаги правеше някаква остроумна вметка и аз се заливах от смях. Имаше страхотно чувство за хумор.
Беше блестящ актьор, който направи много силни роли в киното и театъра. Изключително силен беше както в комедийните, така и в драматичните роли. Разтърсваща беше ролята му на Лаки във филма „Екзитус“ на Красимир Крумов – Грец. Не съм подозирал, че в душата на Чочо има такива тъмни дълбини.
В театъра беше винаги различен, винаги изненадващ. В ролята на Македонски в „Хъшове“ беше вдъхновяващ. Като Шенън в „Нощта на игуаната“ от Тенеси Уилямс показа колко е раним и чуплив.
Няма да забравя ролята му на Питър Пан в спектакъла на Боби Чакринов. Децата в публиката пищяха от щастие. Имаше един момент, в който Питър Пан и Уенди политат над града. Боби Чакринов беше вързал актьорите за едни бънджи въжета, които ги вдигаха над сцената, и те наистина летяха над сцената. Така съм запомнил Чочо – като едно летящо момче, което носи в сърцето си огромната радост от живота.
Емоциите му бяха много по-силни, отколкото тялото му можеше да понесе. В крайна сметка те го взривиха.
Но смъртта не може да е краят. Тя е непотвър-ден слух, както казва Кустурица.
За мен Чочо е жив и аз го пазя в съзнанието си. Знам, че е оставил добри следи в душите на много хора.
А това е единственото, заради което си заслужава да се живее.
Публикувай коментар
