Магията на цветята и любовта откриваме зад стените на „Омагьосаната хасиенда“ в чудното Мексико (ОТКЪС)

Сладка любов, чародейства и тайни с щипка магически реализъм очакват читателите на дебютния роман „Омагьосаната хасиенда“ от новия обещаващ глас на съвременната романтична литература – Дж. С. Сервантес.

В духа на любимите „Енканто“ и „Приложна магия“, тази нежна книга за наследствената ферма за цветя на едно мексиканско семейство разцъфна в книжарниците със специална изненада – ароматизирани страници с нежно ухание на жасмин!

Животът на Харлоу изневиделица се разпада – в един и същи ден тя губи удобната си работа в Ню Йорк и къса с гаджето си, което се оказва арогантен грубиян. Нещо ѝ подсказва, че най-добрият лек я чака у дома в Мексико.

Семейната хасиенда обаче не е като останалите къщи. В нея цъфтят екзотични растения с чудодейни сили и бълбукат отвари по тайна рецепта. Всяка от жените в семейството притежава завидни вълшебни умения – Утешаване на разбито сърце, лекуване на безсъние, заличаване на спомени. Всяка освен Харлоу…

Когато се оказва нагърбена с непредвидена мистериозна задача, младата жена е изправена и пред неподозирани предизвикателства, придружени от обрати и загадки – сред които и един случайно срещнат влудяващо красив, но потаен мъж.

Опитвайки се да изпълни поставената ѝ цел, Харлоу ще открие, че може би ѝ липсва не магия, а малко повече увереност.

Дали пък най-накрая няма да започне онзи роман, който все отлага? И ще позволи ли сред азалиите, хибискуса и олеандрите да разцъфне и една нова любов?

Пулсираща с омагьосваща чувственост и с дъх на магически реализъм, пленителната книга на Дж. С. Сервантес ще омае както любителите на романсите, така и почитателите на романтичното фентъзи.

Нежна като венчелистче, свежа като пролет и с образи, живи като пищна цветна градина, „Омагьосаната хасиенда“ напомня, че любовта и вярата в нас самите могат да направят реалност и най-красивите приказки.

 

Из „Омагьосаната хасиенда“ от Дж. С. Сервантес

3

***

Качваме се на мерцедеса и изминаваме едночасовия път до вкъщи. Предлагам аз да карам, но Далия настоява, че тя ще шофира, стига да я държа будна, като ѝ разкажа всяка незначителна подробност от скапания си ден. Реша­вам да угодя на братовчедка си и ѝ споделям всички ужасни дреболии около „вечерята“, но пропускам по-ранната част от деня, когато ме уволниха. Не съм готова да говоря за това и с малко късмет всички ще си помислят, че просто съм на­пуснала. Това обаче може да се окаже още по-лошо, защото никога не се задържам на едно нещо или на един партньор в живота си. Магистърски програми, кратък период като асистентка на литературен агент и още по-кратък в независима книжарница. Направо виждам какъв ще е надписът на надгробната ми плоча: „Харлоу Естрада: непостоянна“.

Вече е два сутринта, когато пристигаме в хасиендата: обширно колониално имение от затворен тип, сгушено на тучен провинциален хълм. Почти пълна луна се издига над обрамчения с дървета път, водещ до двестагодишната къща – място, което сякаш открай време е там.

Всеки камък, всяка греда, всеки ъгъл.

Легендата гласи, че почвата повикала прапрабаба ми, докато минавала оттук на път за другаде. Ала това друга­де не влизало в бъдещето ѝ, защото ацтекската богиня на агавето Маяхуел ѝ се явила и ѝ казала, че ако изпълни за­ръките ѝ за земята, ще дари потомките ѝ с невъобразима магия. Баба ми се съгласила и останалото е история. Само дето аз някак си не съм влязла в сметките на богинята.

Изпълва ме мигновено облекчение, докато Далия ни води към къщи.

– Толкова е хубаво да се прибереш у дома – казвам ѝ, а емоционалното изтощение от деня най-накрая ме застига.

– Знам, че магията е в кръвта ни и в земята – тихо казва тя, – но се кълна, че понякога ми се струва, че и стените са пропити с нея.

Стиснала куфара в едната си ръка и слънчогледите – в другата, аз отварям внушителните врати с дърворезба, до които има ръчно изписана табелка: Casa de Las Flores y Luz[1].

Къщата е притихнала, смълчана. Усеща се мирис на печени чушки анчо, стара кожа и ароматни цветя, който мигновено ме успокоява.

Дори в мрака знам, че навсякъде има букети свежи цветя: изобилие от люляци, антириуми, орлови нокти и портокалови цветове, като всеки от тях влиза в ярък кон­траст с каменните стени, извисяващите се метални про­зорци и ръчно дяланите греди. Нашата къща се отличава с непретенциозна елегантност, размиване на границите, при което всички основни стаи водят към тераси и където вън и вътре се срещат на прага на споделена и изключи­телна красота.

Когато преди десет години баба ми почина, майка ми и леля Роза се преместиха тук, за да изпълнят обещанието, дадено на Маяхуел, че на това парче земя винаги ще има наследница на фамилията Естрада.

Родителите ми се разведоха, когато бях на осем. Мисля, че магията, фолклорът и всичко останало дойдоха в по­вече на баща ми. Те обаче си останаха приятели; понякога си мисля, че това е по-сполучливата форма на взаимоот­ношенията им, а сега той е женен повторно и преподава биология в Калифорнийския университет.

С Далия минаваме през входната каменна арка и поемаме по слабо осветената колонада към дървеното стъл­бище. Стар стоящ часовник с махало отмерва времето в библиотеката.

Завиваме зад ъгъла и…

– Ааа! – изпищявам аз.

Стресната, Далия скача на гърба ми и ме задушава със смъртоносната си хватка. Опитвам се да я откопча от себе си, но тя се е превърнала във велкро с човешка форма.

Майка ми – с бял копринен халат, с който прилича по-скоро на призрак, отколкото на човек, слиза по стъл­бите, като ми шътка и едновременно с това бърза към мен с разтворени обятия.

Успявам да се отърва от Далия, а майка ми ме задушава с besos y abrazos[2], все едно не сме се видели миналия месец или пък не се виждаме всяка божа вечер по ФейсТайм.

Далия смотолевя нещо за книгата и безполезните си кошмари и се отправя към стаята си.

– И никой да не ме буди преди пладне!

Когато приключваме със задушаващите прегръдки, казвам на майка си:

– Нямаше нужда да чакаш будна.

– Не сме чакали – казва леля Роза, която се тътри на­долу по стълбите по ленената си пижама. Тя е по-младата от двете. Има стилна къса коса, боядисана в яркочервено, докато при предишната ни среща беше гарвановочерна. Тъмната коса на майка ми, от друга страна, е осеяна със сиви кичури около слепоочията, но кожата ѝ е безупреч­на, младежка, сияйна. Вероятно използва онзи еликсир от диви цветя, който се опита да ми пробута последния път, като си бях у дома. Въпреки че магията на цветята ни си има ограничения, що се отнася до жените Естрада. Не мо­жем да използваме цветята за собствена облага. За съжале­ние, не можем например да накараме някого да се влюби в нас, да манипулираме нечие съзнание, да получим дадена работа или да променим съдбата си.

Леля ми взема цветята от мен.

– Ay, pobrecitos.[3] Всичките са увехнали.

– Чад не ги заслужаваше – казвам насред прозявка. – Ей, знам, че звучи налудничаво, но се кълна, че по-рано видях сладкия грах, който ми изпратихте, да се накланя към мен. Това възможно ли е?

Tía Роза и майка ми си разменят неразгадаем поглед, от който след миг няма и помен.

– Какво? – питам, като си давам сметка, че нещо става.

– Със сигурност си уморена – казва леля ми. Превод: привиждат ти се разни неща. Само че не съм си въобра­зила погледа, който си размениха.

Майка ми ме хваща под ръка и ме повежда нагоре по стълбите.

– Стаята ти е готова. Клонка английски бръшлян и маргаритки на нощното шкафче за хубав сън.

Господи, колко е прекрасно някой да се грижи за теб.

– Наистина ли фрасна Чад в лицето? – жизнерадостно пита tía, която ни следва.

Хвърлям кръвнишки поглед на майка ми, като си да­вам сметка, че на този етап цялото семейство несъмнено е в течение. После отвръщам на леля си:

– Не, плиснах питие в лицето му.

– Значи си го е заслужил – уверено казва тя. Затова я обичам.

Спираме се в коридора на горния етаж. По старата варовикова стена са окачени маслени картини на всички наши предшественички, заобиколени от цветята, на които са кръстени, и по-величествени, отколкото аз някога бих могла да се чувствам. Представям си как и моята картина един ден ще виси там. Ще нося нещо модерно и стилно, но пак ще бледнея пред другите, защото ще бъда заобиколена от купчина камъни.

– Ще ни кажеш ли защо тази година покани всички по-рано? – питам, като си мисля, че Далия не се слави осо­бено с детективските си умения. Не че не се справя пре­възходно, щом трябва да изкопчи нещо; просто никак не я бива да е дискретна и обикновено се издава още преди да е започнала. – Защото няма начин да е заради Церемонията на цветята.

– Ще разбереш след трийсет и шест часа – отвръща майка ми и лекичко ме побутва в стаята ми.

– Кажи ми само, че никой не е на смъртен одър.

Тя въздъхва, все едно съм ѝ нанесла обида.

– Мислиш, че ще изпратя такава хубава покана за лоши новини?

Двете с tía Роса я поглеждаме, усмихваме се и в един глас отвръщаме: „Абсолютно“, като ни е пределно ясно, че тя има склонност да драматизира.

Вземам си бърз душ и се шмугвам в покритото с кади­фе легло. Придърпвам възглавницата и усещам нещо под нея. Светвам лампата на нощното шкафче, за да хвърля поглед. Майка ми е мушнала клонка джел – символ на магията, куража и късмета наред с други неща. Хрумва ми, че се нуждая от всяко едно от тях.

После, когато отново се отпускам на възглавницата и затварям изморените си очи, си припомням, че майка ми понякога използва джел заради силата на сънотворната магия. Две минути по-късно…

Изкачвам се по стръмна планина и търся нещо, което не мога да назова. Чувам как в далечината отеква смях. Моят смях. А после собственият ми глас тананика… с магическа честота: „Време е“.

Въпросът изниква в съзнанието ми, преди думите да са излезли от устата ми: за какво?

А после женски глас, който не разпознавам, ми казва: „Време е за началото“.

[1] Дом на цветята и светлината (исп.). – Б. пр.

[2] Целувки и прегръдки (исп.). – Б. пр.

[3] Ох, бедничките (исп.). – Б. пр.

Публикувай коментар