Журналистът и писател Георги Милков разказа интересна история, свързана със събитията около Венецуела. На профила си във Facebook той помести увлекателен разказ за Латинска Америка.
Публикуваме го без редакторска намеса:
Беше прекрасна сутрин през септември 2010 г., когато се качих на един от последните самолети, които излетяха от еквадорската столица Кито, преди летището да бъде затворено. Същият ден полицейски сили, недоволни от президента Рафаел Кореа, го бяха обградили на едно тясно място и съдбата му изглеждаше решена.
„Ако искате да убиете президента, той е пред вас, убийте го!” Кореа крещи в лицата на разбунтувалите се и с театрален жест раздърпва ризата и вратовръзката си, сякаш, за да разголи гърдите си за куршумите.
Почти като по Максим Горки и неговия герой Данко – онзи, който си раздрал гърдите, извадил горящото си сърце и го вдигнал високо над главата си, и „то пламтяло така ярко, като слънце, и по-ярко от слънце“.
Латинска Америка обожава драмата.
В крайна сметка Рафаел Кореа не получи куршум, а само една димка в лицето. Но ситуацията остана напечена за него още десет часа, докато лоялните му командоси не го измъкнаха от блокадата на полицаите. В престрелката паднаха няколко жертви, стотици бяха ранени.
През 2002 г. Уго Чавес – президент на Боливарска република Венецуела също бе спасен в последния момент от верни парашутисти. Навремето и той е бил парашутист и затова вярва, че тези момчета гледат на него „като на по-голям брат, наставник или дори баща“. Но преди „верните синове“ да му се притекат на помощ, ситуацията изглежда особено драматична. Самият Чавес е бил и превратаджия. И когато тези, които на свой ред са дошли, за да го свалят от власт, насочват оръжията си срещу него, той вярва, че краят му е близо.
„В този момент мислех за Че Гевара, който казваше, че ще умре прав. Затова и аз няма да моля нито за милост, нито за прошка, ще умра прав“, разказва после Уго Чавес в интервю за Оливър Стоун.
Да, в Латинска Америка наистина обичат драмата, легендите и митологизацията… Вероятно защото сухата фактология е преобладаващо неприятна и не така героична, както подобава. Уви, Че Гевара не умира прав. Гърчи се на земята дълго време, тъй като пияният сержант, който трябва да го екзекутира, е нескопосан стрелец. Ранява го първо в краката, после в ръцете, в корема… С голям зор улучва гърдите и най-накрая главата. От деветия път.
Сигурно на един истински революционер най-много му подхожда да умре в бой. Но когато дни по-рано е обграден от боливийската армия и има този шанс, Ернесто Гевара не се бие до смърт, а се предава доброволно. Вдига ръце и вика: „Не стреляйте, по-ценен съм жив, отколкото мъртъв!“. Колко човешко и поради това напълно разбираемо! Въпреки че не пасва на легендата, създадена по-късно.
„Защо не ви убиха, държали са ви в ръцете си, можеха просто да ви застрелят и толкова?“ Въпрос на Оливър Стоун към Уго Чавес в документалния филм „На юг от границата“.
„Венецуела от 2002 г. не е Гватемала от 1964-а или Чили от 1973-та“, отговаря многозначително Чавес.
Хм, нима, бихме си казали днес. Ето че Венецуела от 2026-а ни кара да се замислим променило ли се е нещо всъщност? Тези, които следят отблизо процесите в Латинска Америка, твърдят, че петролът е единственото, което интересува истински американците във Венецуела. И това е, което остава непроменено.
Ако се върнем на историята с предшественика на отвлечения в САЩ венецуелски президент Николас Мадуро, факт е, че тогава цените на петрола паднаха веднага. Още в същия ден, в който бе обявено свалянето на Чавес от власт. Сега цяла армия от инвеститори на Уолстрит, някои от които стари и добри приятели на Доналд Тръмп, вероятно потъркват одобрително ръце в трепетно очакване на обещаващо бъдеще във Венецуела.
Ако Южна Америка обича драмата, то американците от Севера са царе на драматизацията. Отвличането на Мадуро и жена му посред нощ е като филм „по истинска история“. Чудя се защо ни е да плащаме абонамент за Netfix, след като Тръмп ни прожектира екшъни на живо?
Make Venezuela great again!
Ние ще управляваме Венецуела, каза Тръмп съвсем убедено. После направи драматична пауза. Те ще управляват, посочи той към хората зад себе си – шефовете на Държавния департамент и Пентагона. Но ако се вгледаме в опит да прочетем внимателно по лицата на тези същите, сигурно ще разгадаем, че дори на тях не им е още много ясно как администрацията във Вашингтон ще управлява Венецуела. Особено след като в Каракас остава целия екип на Мадуро – начело с вицепрезидентката Делси Родригес, вече в ролята на държавен глава, остава и министърът на вътрешните работи Диосадо Кабейо, цялата армията и апарат за сигурност на режима на Мадуро, та чак до полк. Алекзандър Енрике Гранко (Брадата) – шеф на отдела за специални въпроси в Главна дирекция на военното контраразузнаване, или по-кратко казано отделът за репресии.
Какво ще направи Тръмп с всички тях? Ще ги отвлече и ще ги изправи пред съда в Ню Йорк, освобождавайки великия венецуелски народ от гнетителите му? Или ще разчита онези да си направят бързо изводите и да сътрудничат на САЩ. А може би ще постигне съгласие само с шефовете на армията?
Нима вече светът не е бил свидетел на подобни развития?
Сравненията на сегашния казус с американската военна операция в Панама през декември 1989 г., отвличането на ген. Мануел Нориега от Панама и изправянето му пред съд в САЩ по обвинения в наркотрафик, са само донякъде удачни. Защо?
Първо ген. Нориега никога не е бил президент на Панама, а лидер на хунтата. Второ, в продължение на десетилетия той е агент на ЦРУ и най-верният поддръжник на американсдките интереси не само в Панама, но и в цяла Латинска Америка, получил в замяна милиони долари от парите на американските данъкоплатци за тези си услуги. И не на последно място – веднага след свалянето му от власт американците съдействат спечелилият същата година изборите за президент в Панама Гилермо Ендара да получи властта. Така тази част от „задния двор“ на САЩ получава своята демокрация.
Ако следваме американската политическа логиката от примера с Нориега, сега президентът Тръмп би трябвало да се погрижи Едмундо Гонзалес, за когото се твърди, че е действителният печеливш на изборите миналата година във Венецуела, веднага да бъде инсталиран на чело на властта в Каракас. А не да прави сделки с армията. Може ли обаче да бъдем свидетели на нещо подобно? Предстои да видим какви ще са по-нататъшните действия на администрацията на Тръмп във Венецуела, но има и още нещо, което трябва със сигурност да е ясно – проблемите на Мадуро не са заради наркотиците. Ако беше така, американските командоси трябваше да кацнат най-напред в Мексико. Или в Китай, откъдето преди всичко идват съставките за фентанила, чиито жертви стават все повече по американските улици.
Венецуела произвежда кокаин, 90% от този кокаин не идва в Америка, а отива за Европа. Отвличането на Мадуро по-скоро трябва да даде ясен знак на тези, които действат срещу американските интереси в региона, а и по света, коментира вчера един американски конгресмен. Може и да е прав. А може и само да иска да обърне внимание на президента Тръмп, че не е съгласувал операцията по свалянето на чужд държавен глава с Конгреса на САЩ.
И като стана дума за кокаина… Ево Моралес – индианец от племето аймара, който през 2006 г. стана президент на Боливия, преди това бе шеф на профсъюза на кокалеросите (производителите на кока). И точно него цитира еквадорският президент Рафаел Кореа, с когото започнах този текст. Кореа бе дал интервю за Джулиан Аснанж в телемост, уреден, след като създателят на „Уикилийкс“ намери убежище в еквадорското посолство в Лондон.
„Както казва Ево Моралес, единствената страна в света, където не се очакват преврати, е САЩ, защото там няма американско посолство.“
Всъщност това за посолството на САЩ и превратите не е авторска фраза на Моралес, а е виц. При това много стар виц. Бил е сред най-популярните политически анекдоти в цяла Латинска Америка още през 60-те години на миналия век, когато Ево е бил още в предучилищна възраст.
Американците не харесваха особено и него, но не заради профсъюзната му дейност в защита на кокалеросите, а защото още като лидер на партията „Движение към социализъм“ бе отявлен противник на политиката на САЩ.
Боливия съвсем естествено бе сред сраните, които се присъединиха към т.нар. Боливарски алианс (АЛБА) – организация, създадена през 2004 г. от венецуелския президент Уго Чавес заедно с кубинския лидер Фидел Кастро. В нея влязоха още Еквадор, Никарагуа и три карибски островни държави. През 2008 г. към АЛБА се присъедини и Хондурас, но следващата година президентът Хосе Селая бе свален и новото правителство бързо напусна организацията.
По онова време редица латиноамерикански лидери започнаха все по-често да говорят за отказ от разплащания в американски долари и въвеждането на нова обща валута. Което си бе друг сериозен мотив за организирането и провеждането на преврати.
Самият Рафаел Кореа спечели изборите в Еквадор през 2007 г. с много социалистическа риторика. Той обеща да изиска от петролните компании да плащат по-големи дивиденти и го направи. По-късно затвори и американската военна база „Манта“ на тихоокеанското крайбрежие.
„Те не плащаха за това нито цент, само използваха територията ни. Казаха ми: „Защо да си ходим, какъв е проблемът да останем тук?“. Аз им отговорих: „Като смятате, че няма никакъв проблем, тогава дайте на Еквадор да си отвори военна база в Маями. Това е условието“, раказваше Кореа.
В края на 2008 г. той обяви мораториум върху плащанията по дълга, обявявайки, че Международният валутен фонд (МВФ) и Световната банка са вредни за страната.
Въобще, слушайки го, човек можеше наистина да остане с впечатлението, че има защо да му се организира един хубавичък преврат.
Публикувай коментар
