Приказките оживяват в последната епична част на една от магичните поредици на века – „Училището за Добро и Зло“ от Соман Чейнани, вдъхновила хита на Netflix.
В „Училището за Добро и Зло 6: Единственият истински крал“ двете приятелки Софи и Агата се изправят пред истината за своето предопределение, за да вдъхнат живот на една история, изтъкана от любов, болка и прошка, но най-вече – надежда.
Три изпитания.
Три отговора, които да бъдат намерени.
Екскалибур ще короняса победителя
и ще отсече главата на победения.
Първото изпитание идва…
Имало едно време две момичета, които попаднали в Училището за Добро и Зло. Там трябвало да станат врагове. Приятелството им обаче било толкова силно, че успяло да пренапише края на тяхната приказка. Едната станала принцеса, а другата разбрала, че кръвта ѝ има сила, която може да промени бъдещето.
Но освен историята на Софи и Агата от завършък има нужда още една.
Маските на злодеите са паднали, а войната за Камелот е започнала – много по-жестока, отколкото някой си е представял. Време е Тедрос – златокосият син на крал Артур – да се завърне в кралството си, за да защити правото си да седне на трона. И единствените, които могат да му помогнат, са Софи и Агата.
Битката е в разгара си, a нейната развръзка заплашва завинаги да промени Безкрайната гора. Истинският крал може да бъде само един.
Светът на приказките крие тъмни кътчета и ужасяващи тайни. А единственият начин да се справиш със страховете, е… да ги изживееш. Със своя неповторим размах Соман Чейнани създава магична и вдъхновяваща история за свят, където любовта и магията царуват над всичко останало. История, която ни учи колко е важно да се изправим пред грешките си, да приемем слабостите си и да продължим напред, където и да ни отведе пътят, не заради Доброто и Злото, не за слава, а за да открием истината за това какви ни е отредено да бъдем.
Завладяваща и майсторски изпипана, „Училището за Добро и Зло 6: Единственият истински крал“ вдъхва нов живот на приказки, стари колкото човечеството, и напомня, че всеки трябва да даде шанс на своята приказка.
Из „Училището за Добро и Зло 6: Единственият истински крал“ от Соман Чейнани
4
РАЗКАЗВАЧЪТ
Олтар и граал
Писалката, която разказва приказка, е само това: разказвачът, който няма място в историята. Тя не трябва да е участник, оръжие или награда. Не трябва да бъде превръщана в герой или преследвана, нито изобщо да се мисли за нея. Писалката трябва да е невидима, да работи в смирено мълчание, без пристрастия или мнение, като всевиждащо око, посветена единствено на разказването на една приказка до края ѝ.
И все пак ето ни: това, което някога бе свято, вече не е.
Писалката е под обсада.
Духът ми отслабва, силите ми избледняват.
Трябва да разкажа собствената си история или рискувам Човекът да изтрие всичко.
Човекът, който въпреки хилядите години доверие в силите ми… сега иска да ми ги отнеме.
Никой не знаеше къде в градината ще бъде сватбата, защото нямаше издигната сцена или олтар, или свещеник, нямаше и следа от булката и младоженеца. Но когато слънцето тръгна надолу към хоризонта, стражите продължаваха да пускат гостите вътре, които се тълпяха през портите на замъка Камелот – мъже, жени, деца, джуджета, тролове, елфи, огри, феи, гоблини, нимфи и още жители на Гората, всички облечени в най-хубавите си дрехи.
След смъртта на крал Артур градините бяха изоставени, но при новия крал бяха върнали предишния си блясък и бяха истинска страна на чудесата от цветове и аромати. Тълпи от хора прииждаха в горичките на Оранжерията, пътеките на Потъналата градина и моравите на Розовото поле, които заобикаляха Огледалното езеро, над което се издигаше статуя на крал Риан, забиващ Екскалибур в шията на Змията. Кални обувки цапаха тревата и тъпчеха върбите, палави деца кършеха клони и ядяха люляци, семейство великани счупиха портокалово дърво. Но стражите продължаваха да пускат хора вътре дори и когато залязващото слънце остана наполовина, после на четвъртина и миризмата на потни тела изпълни въздуха.
– Това няма ли край? – оплака се императрицата на Пътси, стиснала носа си, докато я блъскаха хора и едва не събориха нея и палтото ѝ от гъши пера в Огледалното езеро. – С касапи, мелничари и прислужници от Пътси се отнасят по същия начин, както със своята императрица! Кралски особи от Мечтателите и Враждебните, захвърлени сред тълпата и оставени да се справят сами! След всичко, което направихме за крал Риан? След като изгорихме пръстените си, в негово име? Кой е чувал за простолюдие на кралска сватба!
– Простолюдието го направи крал – каза махарани от Махадива, докато гледаше как един планински трол пикае в лалетата. – И сега, след като изгорихме пръстените си, нашият глас не тежи повече от техните.
– Изгорихме пръстените си, за да спасим своите кралства. За да спечелим защитата на краля – възрази императрицата на Пътси. – И твоят замък беше нападнат като моя. Синовете ти можеше да не са живи, ако не се беше отказала от пръстена си. Сега кралството ти е в безопасност.
– Така ли? Как сме защитени, Съветът на кралствата вече не може да гласува срещу краля? – продължи махарани. – Крал, който според съветниците ми иска силата на Разказвача.
– Това за Единствения Истински Крал е измислица, разпространявана от семейство Сейдър. Но дори и нещо от тази глупост наистина да е вярно, ти трябва да я приветстваш. Разказвачът не правеше нищо за кралствата на Злото като твоето или за Враждебните от Гората. Ако Риан получи силата на Разказвача, това може да е много добре за Злото. – Императрицата застана по-изправена. – Крал Риан е достоен крал за двете страни. Той ще се вслушва в нас, независимо от това дали имаме пръстените си, или не. Крал Риан винаги ще ни поставя над простолюдието…
Нещо я удари в лицето и тя вдигна очи към пълничко момче, което беше застанало високо на едно стълбище и хвърляше касис по всички.
– Както направи днес ли? – попита махарани с каменно изражение.
Императрицата замълча.
А хвърлящото касис момче получи плесница от своя декан и беше издърпано на мястото си с останалите ученици, които бяха дошли с декана от Фоксуд.
– Дръж се както трябва, Арджун! Или ще кажа на крал Риан да те хвърли в тъмницата заедно с брат си – скара се декан Брунхилде и прибра боеприпасите на ученика си. – И те уверявам, че няма да издържиш и секунда в една килия с РДж. В това момче няма и грам добро.
– Мислех, че братът на Риан се казва Джапет – обади се Арджун.
– Дори и това име звучи Зло – промърмори деканът. – Аз съкратих името, което му бяха дали при раждането, на РДж. Дойде в къщата Арбед, защото и той като теб не можеше да се разбира с майка си. Опитах се да го направя Добър. Направих всичко, което можех. Дори и брат му мислеше, че може да бъде поправен. Но накрая, изглежда, Риан е разбрал онова, което бях разбрала и аз. Има зло, което не може да се оправи.
– Все още не мога да повярвам, че сме тук. Кралска сватба! – обади се едно по-голямо момче с хлътнали очи. – Момче като нас сега е крал!
– И се жени за красиво момиче като Софи – каза момче с гола глава и посипана с пърхот яка. – Не забравяй това, Емилио. Аз бих искал да съм крал само заради това.
– Мислиш ли, че един ден ще мога да съм крал, декан Брунхилде? – попита Арджун. – Или поне принц?
– Не виждам защо не – отговори декан Брунхилде. – Сега нещата са различни. На повечето кралски сватби не се допускат обикновени граждани. Но крал Риан знае как да уважава всеки един, Доброто или Злото, момче или момиче, млад или стар. Всички имате шанс да спечелите слава, докато той е крал. Аз самата съм го учила, така както уча и вас.
– Може ли да се срещнем с крал Риан? Може ли да получим автограф? – попита Емилио.
– Искам да се срещна с него! – обади се друго момче.
– И аз също! И аз също! – завикаха и останалите от групата.
Деканът се изчерви.
– Сигурна съм, че ме помни с обич… Йорген, престани да щипеш феите!
Междувременно Арджун извади няколко останали в джоба си зърна касис и ги хвърли през оградата.
– Престани! – изсъска Емилио.
– Но ако ударя онзи балон от магическия подкаст, който се носи наоколо, всички, които гледат в другите кралства, ще ме видят! – каза Арджун. – Ще съм известен! Като краля!
– За какъв балон говориш? – попита объркано Емилио. – Магическият подкаст идва от щита отвъд градината. Розовата мъгла там, горе. Тя излъчва сцената навсякъде в Гората.
– Тогава какво е онова? – каза Арджун и посочи надолу. Емилио присви очи към воднистото кълбо, което се носеше сред тълпата и се приближаваше до ръба на огледалното езеро…
Но последните лъчи на слънцето изчезнаха и балонът вече не се виждаше, загубен в бялата мъгла, издигаща се над езерото.
С падането на нощта мъглата ставаше по-гъста и се носеше над водата. Зад езерото Кей водеше под строй стражите на Камелот, чиито облечени в ризници тела бяха обвити в мъгла. На едно стълбище отзад стояха Алпа и Омеида, двете сестри Мистрал, с покрити с качулки глави сред тълпата, приковали погледи в статуята на Риан, като и двете повтаряха тихо едно и също заклинание. В определения момент статуята започна да блести ярко в златно, като хвърляше трептяща светлина върху изваяното лице на краля и змията, смазана в ръцете му. Мъглата над Огледалното езеро се разсея и откри магически замръзналата повърхност със сини и златни цветчета от рози, пръснати по леда, езерото бе превърнато в сцена.
Започна да свири тиха музика в странна тоналност, мелодията на сватбен марш, който звучеше повече като погребален.
После върху повърхността на леда се отрази бързо движение.
Гостите за сватбата вдигнаха глави.
По небето бяха разцъфтели съзвездия – лъвове, които се повтаряха безкрайно, докъдето виждаха очите, и променяха позата си с всяко примигване на звездите. На фона на тези небесни рисунки се появиха още две звезди – булката и кралят, които се носеха надолу на крилете на хиляди бели пеперуди, размахали криле върху роклята на булката. Обувките ѝ бяха от стъкло, шията ѝ бе обвита с рубини, лицето ѝ покрито с нежен воал. Младоженецът бе облечен в бели кожи, които се вееха след него като наметало, завързано с верига от златни лъвове вместо колан. На кръста му блестеше дръжката на Екскалибур. Короната на Камелот стоеше стабилно на главата му. Това момче с късата коса с цвета на мед, с кехлибарения си тен и морскозеления поглед беше един прекрасен крал Риан…
Но ние знаем друго.
„Риан“ просто играеше ролята на брат си, подстригал късо буйната си коса, придал тен на кожата си, оцветил с магия очите си. Неговата невеста също изглеждаше сякаш играе роля, с празната си усмивка, с вкопчените в него ръце, така както някога се бе притискала към друго момче, за което смяташе да се омъжи: младия Директор със снежнобяла коса, когото мислеше, че обича с цялото си сърце. Но сега в широко отворените ѝ зелени очи нямаше любов. Нямаше нищо друго освен отражението на нейния жених, доволен от празнотата в погледа ѝ.
Младата двойка се понесе надолу към статуята. „Риан“ стискаше Софи толкова силно, колкото каменният Риан стискаше змията. Те приближиха земята, окъпани в светлината на статуята, а очите на всички от Гората бяха приковани в тях. Кралят се извиси над булката, сложи ръка на шията ѝ и я дръпна към себе си. Тълпата притихна, докато той я целуваше, и времето спря. Ако човек погледнеше по-внимателно, както аз мога, щеше да види студа в страните на Софи… потреперването на краката ѝ… твърдостта в устните на младоженеца, отблъснат от вкуса на своята принцеса…
Краката им докоснаха замръзналото езеро.
Тълпата остана притихнала.
И тогава статуята на крал Риан започна да трака и да се тресе. Краищата на заледеното езеро се пропукаха и парчета лед полетяха към небето, а подобната на стъкло сцена завибрира под краката на младоженците. Изведнъж статуята на Риан се издигна от земята, понесе Огледалното езеро със себе си и дебелият лед се издигна във въздуха нагоре, нагоре, нагоре и младоженците вече бяха високо над градината като миниатюрни фигурки върху торта.
Из цялата земя се понесоха одобрителни викове и хората в тълпата отприщиха всичко, което бяха сдържали.
Сватбата на краля бе започнала.
Щитът на магическия подкаст се въртеше около градината, пулсираше в светлина, записваше всеки един момент и го излъчваше в цялата Гора. Ако се заслушате внимателно, може да чуете одобрителните викове от другите кралства, носени от вятъра…
„Риан“ се отдръпна от принцесата си и под наметалото му се появи пулсираща златна светлина там, където трябваше да е сърцето му. Той пъхна ръка под коприната и извади пашкул от светлина. Само аз знам какво е скрито вътре: черен сим, маскиран като Лъвската грива – Писалката на краля, моят така наречен съперник, който се издигна от светлината над дланта на краля на фона на нощното небе, остър в двата края и златен като слънцето.
От върха му се разпръсна блещукащ прашец с цвета на чисто злато, който започна да променя формата си в очертанията на сгушени едно в друго кученца, целуващи се влюбени, стрели, пробождащи сърца. Децата в тълпата подскачаха и протягаха ръце към небето в опити да докоснат тези любовни знаци, преди да изчезнат и към земята да завали златен прашец и да поръси косите им с проблясващи искрици! Софи също притисна ръце към гърдите си, сякаш очарована от гледката на щастливи млади хора. (Може би най-ясният знак до момента, че тя беше същата измамница, както и бъдещият ѝ съпруг.)
Междувременно „Риан“ заговори от носещата се във въздуха сцена.
– Разказвачът беше балансът в Гората. Писалката, на която беше поверено разказването на приказките, движещи света ни напред. Или поне докато не ви представи последния Щастлив край. Тедрос като „крал“. Или както вие го познавахте: Тедрос страхливеца, измамника, Змията. Той не е крал, независимо какво казва онази Писалка. Вие го разбрахте по трудния начин. Но това се получава, когато дадем пълна свобода на Разказвача. Съдбата ни оставя уязвими и без никакъв контрол. Съдбата ни води до фалшиви идоли. Но Разказвачът вече не е нашето бъдеще. Ветровете на съдбата – също. Волята на Човека е бъдещето. Волята на Човека може да донесе слава на всички. И тази вечер Човекът ще стане Писалката. Моята Писалка. Аз ще пиша историите на бъдещето. Аз ще възнаграждавам онези, които заслужават да бъдат възнаградени, и ще наказвам онези, които заслужават да бъдат наказани. Сега силата е в мен. Силата е в хората.
Тълпата зарева, когато Лъвската грива се издигна по-високо в небето, пулсираща по-ярко като северна звезда. Софи ръкопляскаше с всички – без лъч разбиране в погледа си.
Кралят я притисна по-силно към себе си.
– Но докато Разказвачът съществува, той представлява заплаха. Дайте му сила и той ще ни въведе в заблуда. До още Тедроси и още такива като него. Затова трябва не само да го отречем… а и да го унищожим. Всички кралства в Безкрайната гора, с изключение на едно, се отрекоха от старата Писалка. Всички, с изключение на едно, от кралствата основатели скъсаха връзката си с него. Днес като начало на нашата сватба това последно кралство също ще скъса връзката си с Разказвача. Стотното кралство ще изгори пръстена си и така ще лиши Писалката от силата ѝ и ще предаде властта върху съдбата на Човека на мен. Тази вечер не само печелите кралица. – Очите му се втренчиха в тъмнината. – Тази вечер на престола се възкачва и Единственият Истински Крал.
Лъвската грива разпръсна пламъци от върха си: кълбо от син пламък, което се издигна високо в небето… после се спусна надолу, премина край възхитените гости и спря пред стражите на Камелот. Облечен в ризница войник до Кей пристъпи напред и огънят освети бръчките около алчните му очи и мръсната коса, която се подаваше от шлема му. Проницателният Четящ ще го разпознае бързо: този страж, който изобщо не беше страж. Това беше Бърти, някогашният тъмничар на шерифа на Нотингам, сега притежател на неговия пръстен. И в ръцете си Бърти държеше същия този пръстен, който проблясваше върху черна възглавничка, и гравираната стомана отразяваше контурите на пламъците.
Аз все още усещам горещината и от тук.
Малко по малко тълпата утихна, усетила значимостта на момента, осъзнала, че и те сега се заклеваха във вярност на Човека, а не на мен. Софи сякаш се размърда от унеса си, сякаш дълбоко в душата ѝ някакво зрънце от миналото се беше освободило в паметта ѝ.
– Последната частица от силата на Разказвача – заяви кралят, втренчен в пръстена на Бърти. – Последната връзка между Човека и Писалката.
Бърти пристъпи напред, вперил поглед в краля.
„Риан“ кимна.
Духът ми извиква в черупката си…
Старият приятел на шерифа разтваря длан. Пръстенът на Нотингам пада в огъня.
Пращене! Съскане! Пукот!
И пръстена вече го няма.
Всичко, което е останало от мен, е шепот.
Изражението на краля омеква за първи път, царствената фасада се пропуква, сякаш той също се е върнал в спомените.
– Кълна се с моята Писалка да описвам Гората такава, каквато трябва да бъде. Да дам на приказките на всички ви края, който заслужават. – Погледът му се спря върху декан Брунхилде в тълпата. – Включително и на моята.
Деканът се втренчи в очите на „Риан“ и по гърба ѝ полазиха студени тръпки. Тя се вгледа по-внимателно в него…
– Той те видя! – избъбри Арджун и я сграбчи. – Риан помни! – Докато деканът се обърне, кралят бе възвърнал спокойствието си и се бе съсредоточил върху принцесата си.
– Няма повече пръстени. Няма повече клетви, които да се дават – каза той и докосна бузата на Софи. – С изключение на една.
Той вдигна бавно очи.
От върха на Лъвската грива се появиха два златни пръстена.
Единият се понесе към ръката на краля.
Другият – към ръката на неговата принцеса.
Лъвската грива засия по-ярко в небето, свидетелят на този момент, едновременно олтар и граал.
– С този пръстен се венчавам за теб – каза кралят на Софи.
Сложи пръстена си на пръста ѝ.
Силата, която ми беше останала, намалява, думите ми стават по-бледи върху листа, сякаш не могат да понесат още един удар.
Софи остана изгубена в очите му.
– С този пръстен се венчавам за теб – повтори тя.
И без никакво колебание сложи пръстена на пръста му.
– Тогава по волята на Писалката, Писалката на Човека – заяви момчето и погледна нагоре към небето, – искам от Лъвската грива да ни свърже в брак. Да короняса Софи за моя кралица. Да ме нарече Риан от Камелот, Единствения Истински Крал на тази Гора!
Лъвската грива засвети по-ярко и по-ярко, като поемаше цялата сила, която аз бях загубил. Внезапно тя оживява и се превръща в мен, а силата ми е открадната и е в ръцете на този крал. Неговата Писалка рисува короната на кралица на фона на нощното небе – пет реда скъпоценни камъни, увенчани с кръг от fleur de lis[1]…
Короната незабавно оживя, една ослепителна кула от диаманти, сякаш желанието на краля я бе превърнало в истина, и се настани върху главата на Софи. Тя я докосна и заслепяващият блясък на скъпоценните камъни хвърли искри върху ръцете ѝ. Край нея премина странен балон от светлина и тя завъртя глава да го проследи, но после си спомни върху какво трябва да се съсредоточи – върху тълпата, която скандираше името ѝ… върху сватбата ѝ с краля, която беше почти приключила…
А що се отнася до краля, неговото внимание беше съсредоточено единствено върху Писалката, оживяла със силата на сто пламъка. В очите му потрепна тържество.
Пръстените бяха унищожени.
Кралицата бе получила своята корона.
Предсказанието бе изпълнено.
Той вдигна ръце и ги протегна към Лъвската грива – Писалката, заради която бе грабил, предавал и убивал; Писалката, която сега можеше да осъществи най-съкровените му желания. Той взе топлото ѝ злато в дланта си, сграбчи силата ѝ, сграбчи безсмъртие и в гърлото му се надигна рев, който той отправи към небето…
Светлината на Писалката угасна и металът ѝ стана студен в ръцете му.
Короната изчезна от главата на Софи.
Също и короната от главата на краля.
Изчезнаха и сватбените им пръстени.
Тълпата в градината стоеше смаяна.
Софи се стресна от унеса си и погледна към краля.
„Риан“ стоеше вкаменен, със стиснати зъби.
Тук, в кулата ми в училището, през стоманата ми преминава топлина и тя светва.
Защото е останал един пръстен.
Пръстен, който не позволява пълното прехвърляне на силата ми. Пръстен, за който този крал не знае.
И той е по-близо, отколкото мисли.
Сега последният лебед в стоманата ми разтваря криле – все по-широко и по-широко, сякаш да компенсира липсата на всички лебеди, всички останали кралства, които са се отказали от пръстените си.
В небето над замъка на Камелот се стрелна сребърна светкавица и взриви статуята на Риан, а цялата замръзнала сцена полетя надолу. Хората в тълпата започнаха да крещят и се втурнаха да търсят прикритие…
Заледеното езеро се разби на земята и запрати младоженците в различни посоки. Около тях заваляха парчета лед, които се посипаха върху зрителите.
– Внимавай! – извика Кей и се хвърли към Софи…
Останките от статуята на Риан се стовариха в земята зад нея, цяла планина от отломки.
В градините настъпи тишина, натежала от миризмата на огън и лед.
Възрастни, деца и създания от Гората започнаха да се измъкват бавно от скривалищата си.
Кей вдигна глава, а под него се бе свила Софи, чиито очи потрепваха с празнотата на човек, който не знае нито къде е, нито кой е. Тя зърна краля, паднал по очи до развалините на статуята, стиснал в юмрук Лъвската грива. Това, че видя „Риан“, я накара да се съсредоточи…
Но внезапно Екскалибур излетя от ножницата си на кръста на краля със своя собствена сила, понесе се високо над замъка с блеснало като върха на писалка острие и се заби в останките от статуята. Приземи се с острието надолу на върха на купчината, а дръжката му остана да стърчи високо като кръст върху гроб.
Дръжката се разтвори магически и от нея излезе свитък. Докато кралят и неговата принцеса гледаха, заобиколени от изпадналата в шок тълпа, свитъкът се разви във въздуха и разкри карта от пергамент, запълнена с избледнели думи, подпечатана с печата на Камелот.
Лунна светлина огря указа.
Гласът на крал Артур прогърмя от отвъдното.
Първото изпитание е преминато.
Екскалибур е изтеглен от камъка.
Провъзгласен е нов крал.
Но двама претендират за короната.
Мечът се връща в камъка,
защото само единият е истинският крал…
Кой?
Бъдещето, което видях, има много възможности…
Затова по моята воля нито единият няма да бъде коронясан,
докато не завърши турнирът.
Турнирът на кралете.
Три изпитания.
Три отговора, които да бъдат намерени.
Спринт към финиша.
Последното ми изпитание за коронацията.
Екскалибур ще короняса победителя
и ще отсече главата на победения.
Първото изпитание идва. Подгответе се…
Картата се разпадна и отлетя като пясък на вятъра. Дръжката на меча на Артур беше затворена, оставила Екскалибур под лунната светлина на върха на натрупаните камъни.
Нов олтар.
Нов граал.
За момент настъпи пълна тишина, непознати и приятели в градината се гледаха с отворени уста. Учениците от къщата Арбед погледнаха към декана си, но тя не знаеше какво да им каже. Владетелите от Гората също бяха останали без думи – императрицата на Пътси, кралиците на Махадива и Жон Жоли, кралете на Фоксуд и Мейдънвейл, на Блъдбрук и още други – пръснати по покритите с ледени парчета поляни и неразбиращи това, което току-що бяха чули. Дори празният поглед на Софи се бе пропукал, очите ѝ се бяха присвили и душата ѝ беше все по-близо и по-близо до това да се измъкне…
[1] Fleur de lis (букв. цвете лилия) символизира различни неща, включително френските кралски особи и култура. Често пъти олицетворява чистота, светлина, добродетел и понякога целомъдрие. Много от тези значения идват от това, че лилиите като символ са свързани с Католическата църква. – Б.р.
Публикувай коментар
