Сравняван с гениите Ъруин Шоу и Джон Стайнбек, Джонатан Франзен („Поправките“, „Свобода“, „Чистота“) извоюва заслужено място сред първите редици на световната проза, а шестият му роман – „Кръстопътища“ – е доказателството, че наистина едва ли има по-добър познавач на американската душа през последните десетилетия.
Предизвикала истинска сензация по света, тази завладяваща история за сблъсъка на две поколения с техните коренно различни търсения и мечти през един от най-бурните периоди в историята на САЩ – на ръба между 60-те и 70-те години – оживява на български в авторитетния превод на Владимир Молев.
Ръс Хилдебранд познава до болка най-бедните и мрачни кътчета на предградието Ню Проспект, Чикаго. Като младши пастор в либерална протестантска църква той трябва да остане стожер на нравите и порядките. Но може ли един бял мъж с неговия бял Бог да вникне в проблемите и трагедията на различните култури около него? Особено когато неговото собствено сърце е раздирано от терзания. Поставен пред изпитанията на страстите, той ще открие, че не е единствен в своята готовност да строши брачните окови, а семейството му е раздирано от далеч по-мрачни тайни, останали скрити през годините.
Всичко е напът да се промени в навечерието на Бъдни вечер на 1971 г. Годината, в която духовната група „Кръстопътища“ и нейният харизматичен лидер Рик Амброуз нахлуват в живота на Хилдебрандови. Годината, в която най-големият син на Ръс – убеденият, че знае всичко за света Клем – се завръща с новина, която ще разтърси родителите му. Годината, в която любимката на Ръс – красавицата Беки – ще се отдаде на хипарския живот, гениалният му син Пери ще затъне в задушаващата прегръдка на собствените си пороци, а по-малкият му брат Джъдсън ще наблюдава безсилно как семейството му постепенно се разпада.
Може ли обаче бягството на всеки един от тях от реалността, в която живеят, да им донесе така мечтаната свобода?
От зараждането на хипи движението, през борбите за равни права, до Виетнамската война – „Кръстопътища“ е смел и прецизен роман с памет за литературна история, смесена с културни референции, с безкрайна емпатия към своите пълнокръвни герои, но и с фина ирония. Роман, в който ясно се усеща настръхването на епохата сред окото на бурята на моралния избор.
В тази впечатляваща сага за семейство Хилдебранд Джонатан Франзен се впуска с впечатляващ размах и автентичност в калейдоскопично изследване на живота във всичките му нюанси и противоречия, както и създава огледало на едно семейство и една държава в съдбовен момент. Триумф на въображението и писателския талант, „Кръстопътища“ е най-мащабният и впечатляващ роман на американския писател. Роман, който за пореден път доказва ненадминатия талант на автора да втъкава интимните междучовешки истории в по-обширния гоблен на най-големите въпроси на нашето време.
„Кръстопътища“ от Джонатан Франзен
Пери
Теза: душата е неизменима и независима от тялото. Първи изказващ се в подкрепа на тезата: Пери Хилдебранд от общинската гимназия в Ню Проспект.
Така.
Колкото и да е изкушаващо, не бива да допускаме грешката да тълкуваме превратно онова преживяване, добре познато на всеки себеуважаващ се „коз“-монавт, когато си някъде и правиш нещо – мъчиш се да отвориш пакет маршмелоу в кухнята на Ансел Родър, да речем – и изведнъж в следващия миг установяваш, че телесното ти аз извършва съвсем друга дейност на съвсем друго място. Подобни пространствено-времеви елизии или (на ежедневния, но подвеждащ език) „отнасяния“ не подсказват задължително отделеност на тялото и душата; всяка що-годе читава механистична теория за съзнанието може да предложи обяснение за тях. Затова нека да започнем с едно питане, което на пръв поглед може да изглежда тривиално или неразрешимо, даже маловажно: защо аз съм аз, а не някой друг? Хайде заедно да надникнем в замайващите дълбини на този въпрос…
Странно как времето забавяше ход, направо спираше, когато той се чувстваше добре: прекрасно беше (но също така и не беше – заради безсънната нощ, която предвещаваше) колко обиколки може да направи съзнанието му за секундите, които му трябваха да изкачи стълбите. Пулсиращото „сега“ на всичко наоколо, тялото и душата в синхрон, кожата отбелязва всяко изменение в падащата температура при изкачването към третия етаж на Скапания дом, носът – лъха на застояло в студения повей, спускащ се към вратата долу, която той беше оставил отворена, в случай че майка му се прибере по-рано; ушите – увереността, че нея още я няма; ретината на очите му – една идея не толкова мрачната декемврийска светлина в по-близките до небето и не тъй засенчени от дърветата прозорци; душата му – почти напомнящата на дежавю познатост на изкачването по тези стълби.
Веднъж (само веднъж) беше попитал висшестоящите сили дали не може да се пренесе в някоя от стаите на третия етаж и даже не толкова беше попитал, колкото чисто рационално беше изтъкнал, че третият 26
етаж е подходящ за третото дете, каквото той безспорно беше, и когато отговорът снизходи от майчинските висини – не, миличък, твърде студено е през зимата, твърде горещо през лятото, а и на Джъдсън му харесва да сте в една стая, – го беше приел без възражения и без нови молби, защото, както рационално беше отсъдил, той беше единственото дете в семейството, което нямаше право да иска собствена стая, тъй като не беше нито най-голямото, нито най-малкото, нито най-красивото, а беше свикнал всяко негово действие да се подчинява на недостижима за другите рационалност.
Въпреки това в мислите му третият етаж беше негов. Колко дръпки преработен дим бяха издишани от прозореца на килера, колко пепел беше изтръскана върху поленоподобния прахоляк по външния перваз, даже и домашният кабинет на Преподобния, в който сега Пери безцеремонно нахълта, не криеше никакви тайни за него. Той беше изчел, отчасти от любопитство, отчасти да види колко ниско може да падне едно жалко нищожество като него, цялата кореспонденция между майка си и баща си отпреди брака им, с изключение на двете писма, които баща му беше оставил неотворени. В търсене, макар и без особена надежда, на списания „Плейбой“ беше изровил бащините си купчини от „Адър Сайд“ и „Уитнес“, плод на усилията на толкова закостенели умове, че от тях не можеше да се изстиска и капчица сладост, заедно с годишното течение на „Сайколъджи Тудей“, в един от броевете на което погледът му за дълго се беше спрял на думите „клитор“ и „клиторен оргазъм“, макар и за съжаление, те да не бяха придружени с илюстрации. (Бащата на Ансел Родър държеше колекцията си от „Плейбой“ в разделени по година и прилежно надписани картонени кутии, което определено будеше уважение, но и възпрепятстваше плячкосването.) За него плочите с джаз и блус на Преподобния представляваха, общо взето, ням бакелит и плесенясали обложки, а старите палта в дрешника, сбутан в нишата под скосяващия се таван, не го блазнеха, тъй като бяха скроени за много по-едър мъж от Пери, който имаше чувството – усещаше го в костите си, – че накрая ще се окаже завързакът от издънките на родословното дърво, тъй като растежът му беше секнал предишната година като полета на саморъчно направена ракета, която едва издигнала се накриво във въздуха, тупва обратно на земята. Дрешникът будеше любопитството му само през декември, когато в него се появяваха подаръците.
Заслужаваше си да се отбележи фактът, навярно имащ отношение към неизменимостта на душата, че личността Пери Хилдебранд беше съществувала на този свят в продължение на девет Коледи, в пет от тях с будно и напълно функциониращо съзнание, преди на Пери да му мине през ума, че появяващите се под елхата на Бъдни вечер подаръци трябва да са били някъде в къщата, все още неопаковани, няколко дни, даже седмици преди това. Слепотата му нямаше нищо общо с Дядо Коледа. В семейство Хилдебранд всички знаеха, че приказките за Дядо Коледа са пълни глупости. И въпреки това, дълго след като беше навършил възраст да си дава сметка, че подаръците не се купуват и опаковат сами, той беше приемал внезапното им ежегодно материализиране, ако не като някаква чудодейна поява, то поне като явление, не по-различно от изпълването на мехура с урина, част от естествения ход на нещата. Как така на девет не беше осъзнал истината, която на десет вече му се виждаше толкова очевидна? Познавателната пропаст беше смайваща. Деветгодишната му личност му се струваше напълно чужда, и то не в добрия смисъл на думата. Тя беше леко заплашителна фигура за порасналия Пери, който не можеше да се отърве от подозрението, че макар в ангелското личице от снимките от 1965 година несъмнено да се разпознаваше неговото, тогавашният Пери и сегашният Пери не споделят една и съща душа. Че някак си е станала някаква трампа. И ако беше така, откъде беше дошла сегашната му душа? И къде беше отишла другата?
Той отвори вратата на дрешника и клекна. Голотата на натрупаните на пода подаръци беше тъжно предзнаменование за голото им бъдеще след краткия, лъжлив блясък на опаковането. Риза, памучна блуза, чорапи. Пуловер на ромбове, още чорапи. Кутия с панделка от „Маршал Фийлд“ – о, колко джиджано! Лекото разклащане показа, че вътре има нещо ефирно, несъмнено за Беки. Той бръкна по-навътре и отвори хартиените торби с книги и касети. Сред тях беше и албумът на „Йес“, който беше споменал на майка си в изпълнения с недомлъвки разговор от оня тип, който и двамата харесваха. (Да посочиш желанията си за Коледа, без изобщо да отваряш дума за Коледа, беше елементарно упражнение, но въпреки това Преподобният не можеше да се сдържи да не намигне многозначително, а Беки съвсем разваляше работата с въпроса: „Опитваш се да ми кажеш какво искаш за Коледа ли?“. Единствено майка му и малкият му брат притежаваха нужните умения за тази игра.) От сегашна гледна точка съжаляваше, че беше намекнал за албума на „Йес“, преди да вземе последното си решение. Музиката на „Йес“ вървеше страхотно с тревата, но той се опасяваше, че тя може да загуби част от блясъка си, ако се слуша на трезва глава.
В дъното на дрешника бяха набутани по-обемистите неща, малък жълт куфар „Самсънайт“ (определено за Беки), купен на старо микроскоп (явно за Клем), преносим касетофон (за който беше намекнал, но изобщо не беше разчитал да го получи!) и, боже мой, електрическо ръгби. Горкия Джъдсън. Все още беше малък и нямаше как да не получи игра за Коледа, само че Пери вече беше пробвал тази при Родър и умря от смях, беше пълен боклук. Направен от тънка тенекия терен, който трептеше и бръмчеше като машинка за бръснене „Норелко“, два отбора миниатюрни играчи от пластмаса с по едно продълговато парче пластмасова трева, залепена за краката, защитниците завинаги застинали в страховита поза, а полузащитниците стиснали „топка“, която напомняше по-скоро на насъбрало се в джоба валмо мъх, а на всичкото отгоре често го изтърваха и до такава степен губеха ориентация в ожесточеното боричкане, че се отправяха към своята половина на терена и бележеха точка за противника. За напушения до безпаметност няма нищо по-смешно от безпаметното щуране на сякаш напушените играчи; Джъдсън обаче нямаше да играе напушен.
От друга страна, хубавото беше, че не се виждаше фотоапарат. Като цяло Пери беше сигурен, че само той знае какво всъщност иска най-малкият му брат, тъй като Джъдсън беше по-висше създание и през ум не би му минало да се впусне в алчни намеци пред майка им, а баща им беше такъв антиматериалист, че изобщо не си правеше труда да попита кой какво иска за Коледа. И все пак възможността за лош късмет или за интуитивно досещане не биваше да се пренебрегва и затова той трябваше да претършува дрешника – дребно нарушение, което изглеждаше още по-дребно на фона на голямото добро, на което щеше да послужи.
Защото това беше новото му решение: да бъде добър.
Или ако не успее, то поне да не бъде чак толкова лош.
Макар че мотивите му за това решение подсказваха, че лошотията се спотайва дълбоко в него и навярно е неизкоренима.
Публикувай коментар
