След като ни разкри какъв е „Ефектът „Греъм“ и ни подари две успешни поредици с незабравими герои, сега кралицата на горещите романси Ел Кенеди ни изкушава с ново самостоятелно заглавие. To ни отвежда на лудешки забавно и подправено с точните пикантни съставки романтично приключение в Лондон, за да ни покаже какви са предизвикателствата на това да си младо и свободно „Момиче в чужбина“.
Аби Блай мечтае за самостоятелност и жадува най-накрая да открие себе си, без баща ѝ постоянно да бди над нея. Популярна по целия свят бивша рокзвезда, той повече от всичко желае да опази единственото си дете от неприятностите, които сам е забърквал в бурната си младост.
Но когато дъщеря му сервира новината, че заминава да учи в Лондон, той трябва да се примири, че малкото му момиче вече е пораснало. А Аби натъпква куфарите с всичките си дрехи и мечти и се отправя на своето голямо приключение като „Момиче в чужбина“.
Тя обаче дори не подозира изненадата, която я очаква, когато вместо очакваните съквартирантки в новия си апартамент заварва… трима млади мъже. Лий, Джейми и Джак са забавни, вбесяващо привлекателни и истинско предизвикателство за подредените планове на Аби.
Мирът в новата квартира се крепи върху желязното правило, че свалките в никакъв случай не са позволени. Но някои забрани сякаш са писани, за да се нарушават… Аби започва да усеща, че все по-трудно устоява на Джак, секси ръгбиста, с когото по неволя дели новата си квартира. Не стига тази беда, ами в новия ѝ живот нахлува и опасно красив, мрачен и мистериозен музикант, който на всичкото отгоре е напълно недостъпен.
Разкъсано между трепетите на сърцето си, влюбеното „Момиче в чужбина“ ще трябва направи своя избор, без да губи себе си, и, разбира се, да опази в тайна от баща си цялата каша, в която се оказва забъркано. Което е истинско предизвикателство, когато тя се оказва в епицентъра на международен скандал от британския хайлайф.
Със своя хумор и щипка пиперливост шеметно забавното романтично приключение на Аби веднага се нарежда до най-любимите ни истории. И ни учи, че любовта е едновременно лудост и подарък, за който си струва да изминеш и най-неочакванитe нови пътища.
Из „Момиче в чужбина“ от Ел Кенеди
1
***
Минава полунощ местно време, когато кацаме в Лондон. Светлините на пистата се замъгляват от обсипаните с дъжд прозорци, докато глас от високоговорителя ни казва да си преместим часовниците напред.
След почти десетчасов полет нямам търпение да сляза по възможно най-бързия начин от самолета. Пикочният ми мехур пищи, краката ми са подути. Докато стоя на пътеката, стиснала багажа в ръка, и чакам да сляза, ме обзема неовладяно чувство на нетърпение, притискат ме напрежение и възбуда. Вратата се отваря и аз ситня към терминала и най-близката тоалетна.
Минава един след полунощ, когато шофьорът натоварва последните ми куфари в багажника на черната лимузина. Предавам му напътствията на Лий, а той ме уверява, че няма проблем да намери „Нотинг Хил“.
Тялото ми все още мисли, че няма дори осем вечерта, когато се лепвам за прозореца отзад, за да наблюдавам как светлините на Лондон профучават покрай нас.
Не съм пътувала много, тъй като татко все ме закриляше, защото виждаше убийци зад всеки ъгъл, затова оставам поразена, че всичко наоколо изглежда точно като по филмите. И архитектурата, и забележителностите. Ами червените телефонни кабини. Почти сюрреалистично е. Попивам града с очи, на всеки няколко секунди си поемам стреснато дъх, когато виждам приближаващия трафик, преди да си спомня, че тук движението е от обратната страна. В огледалото за обратно виждане забелязвам, че шофьорът ми се смее.
Много мило, господинчо. Много мило.
Решавам да се наситя на всичко, докато пътувам към новия си дом, и се превръщам в ококорения стереотип на американска селячка, докато зяпам без всякакъв срам двуетажните автобуси и задавам тъпи въпроси на шофьора единствено за да чуя акцента му.
Тъй като няма типичното за пиков час задръстване, пътуването приключва твърде бързо на странна улица с редици тухлени сгради в пастелни цветове.
Пълзим до двуетажна едуардианска къща с кремава декоративна мазилка. И двата апартамента имат веранди с колони и порти от ковано желязо, високи до кръста, оградили мънички цветни градинки пред стълбите към портика. По краката ми пролазват нервни тръпки, когато прочитам номер четиресет и две на лявата врата.
Лампата на верандата свети, чака ме.
– Трябва да проверя дали някой е буден – казвам на шофьора, но май по-скоро на себе си, когато протягам ръка към бравата.
Предните прозорци светят зад белите пердета. Това е достатъчно доказателство, че ме очакват, въпреки че сега се питам дали не трябваше да взема нощен полет, за да пристигна в приличен час. Да карам всички да стоят будни, за да ме чакат, не е най-благоприятното първо впечатление.
Да видим какво ще излезе.
Чукам и притаявам дъх. Десетки пъти съм си представяла как ще се получи. Може да се намразим от пръв поглед. Доколкото разбирам, съквартирантките ми са с година-две по-големи от мен. Ами ако търпението им към тъпата американска баровка се изчерпи за около седмица?
Отново започвам да се паникьосвам, но тогава зървам някакво движение вътре. Пердето се полюшва, преди някой да открехне вратата.
Обзема ме пълно объркване, когато слаб чернокож в широк потник и дълги бохемски копринени панталони с широки крачоли застава на прага.
– Знаех си, че ще бъдеш червенокоса. – Той ми се усмихва ведро, приятелски.
– Ъъъ, Лий вкъщи ли е?
– Понякога. Само че вече съм изпил две трети бутилка мерло, така че нищо не обещавам.
Това отговор ли беше? Все още съм слисана.
– Аз съм Аби. – Прехапвам устни. – Би трябвало да се нанеса.
– Разбира се, миличка. – Поглежда над главата ми и кима на шофьора.
– Извинявам се, че заради мен всички са будни. Трябваше да взема предвид часовата разлика, когато си напра вих резервация за полета.
– Не всички. Утре ще се запознаеш с останалите момчета. Тази вечер излязоха.
Мигам недоумяващо.
– Момчета ли?
– Джак и Джейми. – Той ми отваря широко вратата и ме дръпва навътре. – Няма смисъл да ги чакаш. Ще ги чуеш да трополят към четири. Гледай да не си правиш изводи, докато не си изядат препечените филийки на закуска.
Оставяме вратата отворена за шофьора, който е отворил багажника и трупа куфарите ми на тротоара.
Объркването ми най-сетне отстъпва бавно пред обезпокоителна яснота.
– Ти ли си Лий?
– Още от бебе. – Той смъква раницата от раменете ми и я мята на гръб, заема поза като истински манекен. – Знам, по-прекрасен съм на живо.
Апартаментът е светъл и просторен. Истинско облекчение на фона на мрачното време. Има малко фоайе пред стълбище, след това тесен коридор с хол от едната страна, а в края кухня. Тук е пълно със скъпи на пръв поглед мебели, които никой не се е постарал да съчетае, сякаш страниците на списание за интериорен дизайн са се объркали и всичко е било нахвърляно в една къща.
– Но Лий е момиче – настоявам.
Той извива вежда към мен.
– Не позволявай на тези безупречни скули да те подведат.
– Не, искам да кажа, че би трябвало да деля квартира с момичета. Да не би да съм попаднала в грешната къща?
– Не и ако си Аби Блай. – Той ме наблюдава със скептична загриженост. Все едно съм истерична жена, която се опитва да се пребори с пазарската количка в алеята със зърнените закуски в супермаркета. – Аз съм Лий Кларк. Добре дошла в Лондон.
Публикувай коментар
