Издателска къща „КОАЛА ПРЕС“ представя новата книга на Антон Баев „Колкото да влезе Бог“. Книгата е финансирана от Община Пловдив по Компонент 4 „Произведения на пловдивски писатели и важни за града издания“. „Колкото да влезе Бог“ е най-мултижанровата книга на Антон Баев, която включва 4 трагикомедии, предхождани от 4 welcome drink сатирични тостове, и още толкова антракти, които пък са съставени от свръхкъси разкази, цикъл стихове, по-дълги разкази, и пътеписи за градове и хора.
Това е и най-ироничната книга на автора, в която рефлексиите върху националните съдбини минават през личната история. Своеобразен дамаскин от ХХI в., в който свободата на въображението и стихията на разказното слово са спойката между текстовете, а вездесъщият герой на автора – Спас Господов, появил се за първи път в книга преди 20 години, лети през векове и граници, руши държави и исторически времена, семейни спални и храмове, за да… ами за да спаси Господ, каквато е мисията му, закодирана в рожденото име.
Антон Баев (1963) e роден в Пловдив. Автор е на 15 книги (поезия, проза, монографии), издадени през този век, и още 10 – през миналия. Доктор по Българска литература от Института за литература на БАН (2009). Специализирал Регионална журналистика по програма на Iowa State University и United States Information Agency (1994) в САЩ. Основател и директор на Международния фестивал за поезия „Орфей – Пловдив“ от 2017 г. Негови книги и отделни творби са превеждани на английски, немски, френски, турски, италиански, испански, гръцки, хърватски, сръбски, датски, чешки, словашки, македонски, иврит, албански, руски, хинди.
Както отбелязва Чехов, ако една пиеса е добра, достатъчно е тя да бъде прочетена. Артистите, режисьорът и сценографията са напълно излишни.
Това е и единственото ми основание да издам тази книга – тест за домашен театър, каквото всъщност е четенето. Четенето е сцена, думите са актьори, ако се опра на другия театрален пилон.
Струва ми се, че трагикомедията е модерен опит да се съчетае изкусността на трагиците с изкуството на комиците. Известно е, че Чехов е смятал пиесите си за комедии, но те са поставяни като трагедии.
Какво се е получило с моите четирите опита за εἰρωνεία и още толкова антракта? Най-вероятно – трагикомични инцести. Приятно четене!
Антон Баев
Откъс
Бог
Казваше се Богдан. Дълго време бяхме съквартиранти. Още в началото ми каза, че не познавал майка си и баща си.
Затова го нарекох Бог.
Влизаше толкова тихо в студентската ни квартира, че не усещах кога е вътре и кога – вън.
Но в един момент ми се стори, че никога не е излизал. А в друг – че никога не е влизал.
Безшумно същество. Такъв беше Богдан.
Дори не знам какво сме си говорили и ако не беше тефтерът, в който си водех записки, сигурно споменът ми от него щеше да е безплътен.
Но ето какво съм си записвал тогава, когато Бог не си бе отишъл:
„Пътят към дома върви от нафс ал-аммара[1] към нафс ал-камил[2]. Бог е във всяко създание, защото Той е създателят“.
Ходеше в бели одежди. Но понякога се появяваше в зелени, друг път – в черни, а рядко – и в червени. Казваше за себе си, че е инсан[3], човек, който бяга.
„Където и да си, каквото и да правиш: обичай“ – повтаряше този съвет на Руми[4].
Спомените, представите, мислите, чувствата – всичко е в тялото, и ако него го няма, няма ги и тях. Може би остават в някакви откъслечни записки из пожълтели тефтери, но целостта е изгубена. Няма спасение за целостта освен в Бог.
И досега не знам, ако не беше Той, как бих постъпвал, когато го изгубих. Казват, че единствената ни самоличност е в избора на поведение. Може би съм се опитвал да му подражавам. В бързите изчезвания и внезапни появявания. В мълчанието, в тишината.
С годините ставах по-креслив и, как да кажа, вдъхновен. От какво? От липсата му? От собствената си самота?
Кой съм аз? Този въпрос не ме е вълнувал, докато делях квартирата си с Бог. Когато изчезна, отговорът се появи: Аз сам. (Може да се разчете и като Аз съм.)
След като бях разделен с Бог (не по мой избор), нямах друг изход, освен да се върна към единството си, единствения аз.
Пътят, който избираме, е или пътят на случайността, или този на сърцето. Първият е пътят на страха, вторият – на любовта.
Още вървя по пътя. Още търся Бог.
Който успее да се качи на върха на планината, ще види целия свят, всичко сътворено, като едно.
На този хал[5] съм, би казал Бог.
20 април 2025
Великден, Ница
Публикувай коментар
