По-различен и вълнуващ поглед към европейското минало и историята на редица „Изчезнали кралства“ ни разкрива новото мащабно изследване от уважавания историк и автор на авторитетни книги като „Европа. История“ и „Под различни небеса“ – Норман Дейвис.
В това луксозно, почти 1000-странично издание с твърди корици, Дейвис се отклонява от утъпканите пътеки на съвременната историография, която главно се занимава с миналото на водещи съвременни държави като Франция, Германия, Англия, Русия и т.н. Вместо това той проследява възходите и паденията на редица „Изчезнали кралства“, княжества, империи и републики, които днес вече не съществуват, но сенките им все още се разпознават по картите.
Написан с присъщия на Дейвис увлекателен и вълнуващ език, този амбициозен и мащабен труд пресъздава за съвременния читател образите на позабравените Толоса, Галиция, Алт Клут, Борусия, Арагон, петте, шестте или седемте кралства на име Бургундия, Сабаудия, Етрурия, но не подминава и най-популярните изчезнали империи като Византия и СССР.
Някои от главите в книгата се занимават с държави, които в даден момент са били велики, а други – с такива, които никога не са се стремили към величие или не са имали шанса да го получат, дори са просъществували за броени дни. Но едно ги обединява: всички те представляват част от онази причудлива плетеница, която наричаме „Европейска история“.
Защо умират държавите? Има ли причинно-следствена връзка между изчезването на държави, които някога са определяли европейската реалност? И можем ли да предвидим колко дълго ще съществуват страните, които днес считаме за несломими?
В „Изчезнали кралства“ Норман Дейвис разглежда държавите като живи, променящи се организми и доказва колко ключово за бъдещето на света е да чуем гласа на по-малките и по-слаби страни, които често остават заглушени в историята от „големите зверове”.
Световноизвестният учен се гмурва в дълбините на европейското минало като истински търсач на съкровища и повежда читателите по дирите на изгубените в океана на времето държави и ги приканва, макар и само на хартия, да станат свидетели на величието им.
Възкресявайки земи и народи с невероятен разказвачески талант и човечност, „Изчезнали кралства“ e рядко срещано литературно бижу, което ще развълнува почитателите на историята.
Из „Изчезнали кралства. Възход и упадък на държави и нации“ от Норман Дейвис
„Изчезнали кралства“ е фраза, която, подобно на „Изгубени светове“, поражда много асоциации. Припомня ни за безстрашни изследователи, покоряващи върховете на Хималаите, бродещи из недрата на амазонската джунгла или разкриващи древните археологични слоеве на Месопотамия и Древен Египет11. Митът за Атлантида все така вълнува въображението12. Старият завет гласи, че е имало седем библейски царства между Египет и Ефрат и учените работят дълго и упорито, за да изградят рамка от дати и места. Малко са фактите, които знаем със сигурност за Циклаг, Идумея, Зобох, Моав, Гилеад, Филистия и Гешур13. Повечето сведения за тях се състоят от бегли алюзии от рода на: „Но Авесалом избяга и отиде при Талмай, син на Амиуд, цар на Гешур. И Давид оплакваше сина си всеки ден“14. Днес, след безброй промени и конфликти, две от държавите – наследници на тези седем кралства, десетилетия наред се намират в задънена улица. Едната от тях, въпреки огромната си военна мощ, не успява да наложи истински мир, а другата, вече почти задушена, може никога да не види бял свят.
Разбира се, на човешката природа е присъщо да се успокоява с мисълта, че бедствията се случват само на другите. Същото важи и за имперските нации. След като оцеляват от изпитанията в средата на XX век, британците рискуват да изпаднат в състояние на самозаб-луда, считайки, че държавата им е вечна и всесилна, а институциите им – превъзходни. Голяма част от тях са в блажено неведение, че разпадането на Обединеното кралство започва още през 1922 г. и вероятно ще продължи. В това отношение англичаните са по-малко наясно със сложните идентичности, отколкото уелсците, шотландците или ирландците. Следователно, ако краят дойде, те ще останат най-изненадани. Наивно е да се вярва, че „Винаги ще има Англия“ – дори един от най-великите английски поети, Томас Грей, опровергава това в своята „Елегия“, писана в спокойната сянка на църковния двор в Стоук Поджис:
Блясъкът на герба, пищността на властта,
цялата красота и великолепие на богатството,
всички те са очаквани от неизбежния час –
пътищата на славата водят само до гроба15.
Рано или късно сетният удар се стоварва върху някого. След поражението на Германския райх през 1945 г. още няколко европейски държави приключват съществуването си. Сред тях са Германската демократична република (1990 г.), Съветският съюз (1991 г.), Чехословакия (1992 г.) и съюзът Сърбия и Черна гора (2006 г.). Несъмнено ще има и други. Трудният въпрос е коя ще бъде следващата. Съдейки по сегашната ѝ нефункционалност, Белгия може да се превърне в поредната „птица додо“ на Европа – или може би Италия. Никой не може да прогнозира със сигурност и дали Република Косово – най-новото дете, присъединило се към семейството на европейските нации, ще укрепне и просъществува. Така или иначе всеки, който си въобразява, че законът на преходността не важи за него, живее в Нефелококигия (фантастичния птичи град на Аристофан, построен в облаците).
Тук известна вина носи и съвременното образование. Не толкова отдавна всички образовани европейци са били възпитавани в смесица от християнски ценности и древна класика, в резултат на което са носили у себе си идеята за смъртността както за държавите, така и за отделните хора. Светото писание, макар и пренебрегвано, ни учи за царство, което не е от този свят, а класиците, проповядващи уж универсални истини, са продукт на тачени, но мъртви цивилизации. Славата и величието на Гърция и Рим са се изпарили преди хиляди години. Те са претърпели участта на Картаген и Тир, но още са живи в съзнанието на хората.
По някакъв начин моето собствено образование се размина със съвременната тенденция. В училището в Болтън учех латински и гръцки и участвах в ежедневните четения на Библията. Преподавателите по история и география, Бил Браун и Харолд Портър, ни насър-чаваха да четем книги на чужди езици. През годината, прекарана в Гренобъл, Франция, седях в библиотеката над произведенията на Жул Мишле и Ернест Лавис с надеждата, че все нещо ще влезе в главата ми. В оксфордския „Модлин Колидж“ ме очакваше несравнимо трио от професори – Кенет Макфарлън, Алън Тейлър и Джон Стойе. Още в началото Макфарлън ни каза с ласкав глас да не вярваме на всичко, което четем в книгите. Тейлър по-късно ми препоръча да забравя за докторантурата, която е „за посредствени хора“, а вместо това сам да напиша книга. Неговите възгледи бяха озадачаващи, отношението към студентите благо, лекциите великолепни, а прозата му – възхитителна. Стойе, който по онова време проучваше обсадата на Виена, ми помогна да обърна поглед на изток. По време на следдипломната си квалификация в Съсекс учих руски, а после имах дълъг престой в Полша. В Ягелонския университет в Краков се озовах под грижите на вещи историци като Хенрик Батовски и Йозеф Геровски, чиито кариери бяха посветени на ограничаване на влиянието на тоталитарния режим и които в резултат на това питаеха страстна вяра в същес-твуването на историческа истина. Пак в Оксфорд, в колежа „Сейнт Антъни“, седях в нозете на гиганти като Уилям Дийкин, Макс Хейуърд и Роналд Хингли, обединили в себе си история, политика, литература и главозамайващи военновременни приключения. Мой ръководител беше покойният Хари Уилетс, полонист, русист и преводач на Солженицин. Той водеше специализирани семинари в кухнята на собствения си дом, където човек можеше да чуе от първа ръка, от полската му съпруга Халина, какво означава да бъдеш депортиран в Сибир по времето на Сталин. Когато постъпих на академична длъжност във Факултета по славянознание и източноевропейски изследвания на Лондонския университетски колеж, влязох в сянката на Хю Сетън-Уотсън, полиглот с огромни познания, който през Студената война никога не забравяше, че Европа се състои от две половини. Хю написа рецензия за първата ми книга, анонимно, каквато бе практиката тогава, за което ми призна десетина години по-късно. Всички ние се борехме да предадем реалността на затворените общества на една публика, живееща в отворено общество. Раздухвахме крехки интелектуални пламъчета, които имаше опасност да угаснат съвсем. И това само по себе си беше поучително.
Днес варварите вече са нахлули в храма. Повечето ученици никога не се срещат с Омир или Вергилий, не получават религиозно обу-чение, а преподаването на съвременни езици почти е спряло. Самата история се бори да намери място в учебната програма сред очевидно по-важни предмети като икономика, информационни технологии, социология и медийни изследвания. Материализмът и консуматорските ценности се ширят повсеместно. Младите хора са принудени да учат в пашкул, изпълнен с фалшив оптимизъм. За разлика от своите родители, баби и дядовци, те израстват без усещане за безмилостния ход на времето.
Ето защо задачата на историка надхвърля грижата за обобщената памет. Когато само избрани събития от миналото се разглеждат задъл-бочено, изключвайки други, не по-малко важни теми, възниква нуждата от решителни изследователи, които да се отклонят от утъпканата пътека и да възстановят пренебрегнатите области. Аналогично едни еколози се грижат за застрашените видове, докато други, изучавайки съдбата на динозаврите, изграждат цялостна картина за състоянието на нашата планета и за нейните перспективи. Историкът, тръгнал по следите на „Кралството на скалата“ или на „Републиката на един ден“, е тласкан от същото вълнение и любопитство, както хората, търсещи леговищата на снежния леопард или на сибирския тигър. Ненапразно поетът пише: „Видях бледи крале и принцове също. / Бледи воини, смъртно бледи бяха всички“16.
Темата за човешкото високомерие и суета не е нова. Тя е добре позната още на древните гърци, които в периода на своето величие са откривали статуите на египетски фараони, вече наполовина затънали в пустинните пясъци.
„Казвам се Озимандиас, цар на царете:
Погледни делата ми, о, Могъщи, и се отчай!“
Нищо друго не е останало. Около руините
на колосалния обелиск, безбрежни и голи,
самотните и равни пясъци се простират надалеч17.
*
От деня, в който ми хрумна да напиша тази книга, се концентрирах върху два основни аспекта: да подчертая контраста между минало и настояще и да изследвам механизма на историческата памет. Оттук следваше, че всяка от главите трябваше да съдържа три части. Част I пресъздава образа на дадено място в Европа такова, каквото го виждаме днес. Част II съдържа разказа за „изчезналото кралство“, намирало се някога там. И накрая, Част III разглежда степента, до която въпросното кралство е съхранено в паметта на хората. Най-често то е почти или напълно забравено.
Постарах се също да представя изчезнали кралства от колкото може повече периоди и региони на европейската история. Толоса например е в Западна Европа, а Литва и Галиция – в Източна. Алт Клут и Ейре са на Британските острови, Борусия e в Балтика, Черна гора – на Балканите, а Арагон – на Иберийския полуостров. В главата за „Петте, шестте или седемте кралства“ на Бургундия действието се развива в Средновековието на територия, обхващаща съвременна Франция и Германия. Темата за Сабаудия касае ранния модерен период и свързва Франция, Швейцария и Италия, докато Розенау и CCCP са ограничени до XIX и XX век.
Естествено, темата за изчезналите кралства не може да се изчерпи с ограничения брой примери, дадени тук. Историята на „полузабравена Европа“ е далеч по-обширна от всяка частична селекция и много от първоначалните кандидати трябваше да отпаднат поради липса на място. Така например изследването на Керноу разглежда управлението на крал Марк в постримски Корнуол и съдържа размишления по темата за културния геноцид и откъси от творчеството на корнуолския поет Норман Дейвис. Друго изследване, „Голямата ябълка: Крат-ковечната холандска колония“, описва историята на Ню Амстердам, преди да бъде трансформиран в Ню Йорк. „Карнаро: Регентството на първия дуче“ пък разказва изключителната история за идването на власт на Габриеле д’Анунцио във Фиуме през 1919 г. и завършва с неговата изящна поема La pioggia nel pineto („Дъжд в боровата гора“).
В тези си начинания неизбежно разчитах до голяма степен на работата на други свои колеги. Никой историк не може да притежава задълбочени познания във всички области и периоди от европейската история. Всеки генералист, упътил се към непознати територии, трябва да бъде въоръжен с картите, пътеводителите и разказите на хората, посещавали ги преди него. В ранните етапи се ползвах изключително от съветите на специалисти като покойния Рийс Дейвис за Северна Англия, Дейвид Абулафия за Арагон и Михал Гедройц за Литва. За почти всяка глава съм черпил от експертни проучвания и научни консултации. Накратко, цялата ми малка катедрала е изградена от тухли, камъни и стенописи, заимствани от някой друг.
Винаги съм харесвал метафората на Платон за „кораба на държавата“. Идеята за величав плавателен съд, снабден с кормчия, екипаж и пътници, който си проправя път през океана на времето, е неустоима. Същото важи и за многото стихотворения, които я възпяват:
O navis, referent in mare te novi
fluctus! O quid agis? Fortiter occupa
portum! Nonne vides ut
nudum remigio latus…18
Или пък:
Плавай, о, Кораб на държавата!
Плавай, о, Съюз силен и велик!
Човечеството с всичките му страхове,
с всички надежди за идните години,
следи, стаило дъх, твоята съдба!19
Публикувай коментар
