Кралският двор на фентъзи литературата приветства нова благородническа особа в редиците си – феноменалната Сара А. Паркър, която завладя почитателите на жанра с TikTok сензацията „Когато луната се излюпи“ – книга първа от поредицата „Залезът на луната“.
Определена като една от най-добрите книги в Amazon за 2024 г., „Когато луната се излюпи“ промени стандартите за романтично фентъзи и се нареди сред най-дългоочакваните заглавия на родния пазар. Българското издание не закъсня и плени читателите с единствена по рода си оригинална корица и луксозни цветни порезки (ИК „Сиела“).
Готови ли сте да пристъпите в мащабната и богата фентъзи вселена на Сара А. Паркър?
„На онези, които се чувстват малки и безгласни. Разперете криле и надайте вой.“
Във вълшебен свят, наполовина окъпан в слънчева светлина, наполовина вечно потънал в гъста сянка, древната магия на петимата Създатели пулсира под повърхността на земята и нашепва вълшебни песни в ушите на смъртните.
Песни, които могат да бъдат и благословия, и проклятие. А Рийв знае това по-добре от всекиго. Една от най-добрите наемни убийци от бунтовническата групировка Рони О Елта, младата жена се е нагледала на жестокостите, които тираничният режим оставя след себе си.
Затова е превърнала отмъщението в своя съдба.
Лицето ѝ е последното нещо, което десетки чудовища виждат, преди смъртта да ги поеме в прегръдката си. До деня, в който прочутата ѝ ловкост не ѝ изневерява. Заловена и затворена в тъмница, Рийв знае, че този път няма спасение…
Щастието е далечен познат, който Каан отдавна не е срещал. Не и след като любимата му е отнета от него, а перфектният му живот се разпръсква на хиляди сребърни парченца. Сянка на някогашното си Аз, Каан скита в компанията на болезнените си спомени. Докато един ден не се озовава в прословутия затвор на Гор и не среща нея.
Момиче с гняв в очите и кръв по ръцете, което не би трябвало да е живо. Момиче, което ще събуди пламенна мелодия в гърдите му – по-силна дори и от тази на Създателите. А под звуците ѝ сили, спящи от цели векове, ще разперят могъщи криле и ще полетят отново.
Дракони, политически интриги, предателства, кървави конфликти и неочаквани съюзи се преплитат в безмилостен епос, изтъкан от магия, страст и огън сред страниците на пленяващия фентъзи роман „Когато луната се излюпи“ от Сара А. Паркър.
Почитателите на „Четвърто крило“ на Ребека Ярос и книгите на Сара Дж. Маас и Лий Бардуго ще останат дълго във владенията на този мистичен разказ, подплатен с богата митология и пълнокръвни герои. Той е огън и жупел. Тя е разтопен лед. А сблъсъкът им не могат да предотвратят дори и Създателите!
Из „Когато луната се излюпи“ от Сара А. Паркър
ГЛАВА 1
РИЙВ
Превивам рамене напред и тялото ми се сплесква във формата на нещо сякаш стъпкано. Уплашено.
Свивам зад ъгъла и стъпвам на долната стълбищна площадка. По петите ми лети пергаментна чучулига и пърха толкова близо до мен, че е цяло чудо как не ме побутва с клюн, за да я сграбча от въздуха.
Докато превъртам тънкия железен пръстен на средния си пръст, погледът ми се изкачва по тежко бронирания пазач, препречил мрачния тунел отпред – скръстил е ръце пред гърдите си и бръснатата му глава почти докосва извития таван, а ято пергаментни чучулиги се гушат край вратата зад гърба му. Два пъти по-едър е от мен и намръщеното изражение изглежда трайно изваяно върху лицето му. Неодобрителният му поглед спира върху прореза на лявото ми ухо, близо до заостреното му връхче. Сякаш нечия малка уста е отхапала късче от ушната мида.
Моят рез.
– Без жетон не пускаме – изръмжава ми с незабавно презрение, достойно за по-нисша. Нулева. Някоя, която не чува нито една от четирите стихийни песни.
Бъркам в джоба си и изваждам каменния жетон, върху чиито страни личи релефната емблема на престижния клуб – паст от остри сталактити, щръкнали от всички ъгли. Потискам и най-лекия трепет, подавам го и усещам как изпитателният поглед на мъжкия ме пронизва от глава до пети, докато премята жетона през пръсти, а синята му броня потраква от движението. Любопитна съм да разбера защо е оставил чучулигите да се тълпят пред вратата, вместо да ги пусне направо вътре, но откровената е Рийв, а точно сега аз не съм Рийв.
– Името ми е Кемори Дафидон – казвам с мек и покорен тон. – Странстваща музикантка съм.
– Откъде?
– Ориг.
Каменно селище, което никога не съм посещавала; не че това би ме спряло да го засипя с подробности, стига да пожелае.
Подготовката е моята броня. Ще я нося умело или ще умра.
Той оглежда жетона и ми го връща с едно грубо:
– Без воали.
Поглеждам го изпод блясъка на украсените си с пера мигли.
– Той е част от представлението ми. Тук съм, за да взема участие в планираните забавления.
Изваждам от джоба си навит на руло пергамент и го бутвам към него.
– Бях предупредена за правилото без воал, затова покрих само долната половина на лицето си.
Смръщен, той разгъва свитъка, а дяволитите му очички толкова бавно обхождат писмото ми за наемане на длъжност, че вратът ми започва да изтръпва и да ме гложди нетърпение. Най-сетне очите му се разширяват от прозрение.
– О, ти си заместничката! Дарявам го с едно срамежливо, скромно кимване, но всичко, което наистина искам да направя, е да блъсна главата му в стената.
Силно.
Той завива обратно свитъка и ми го връща, отстъпва встрани и отваря вратата.
– Трето ниво. Пази се от безпризорника. Винаги е много гладен толкова късно в цикъла на зората. Тръпката, която плъзва по гърба ми, далеч не е престорена.
Пристъпвам в топлата, димна прегръдка на Гладната пещера. Облива ме вълна от мирис на плътен мускус и сяра, вратата зад гърба ми се затваря с трясък и ятото пергаментни чучулиги се пръсват напосоки. През тъмен тунел се озовавам във възтесния вход на огромна, висока пещера с формата на каменен бял дроб.
Няколко стъпала ме отвеждат до една от многобройните пътеки, които се сплитат през група светещи извори, чиято пара се издига от тюркоазените им дълбини. Създания обсипват стъпалата им, приседнали с килнали глави, докато изнемогват сред талазите топлина. Прекрасен рай за онези, които притежават достатъчно власт или политическо влияние, за да могат да виреят в по-уютната страна на Короната.
Надавам горчив смях.
Тук е лесно да се преструваш, че цветното ни кралство не е кацнало върху легло от кости. Към втория етаж води самостоятелно стълбище, поддържано от обрасли с мъх колони. Тръгвам към него и криволича из лабиринта от пътеки, когато полъх пара се сгъстява и оформя бледо, хилаво създание с очи като абаносовочерни скъпоценни камъни.
– По дяволите – измърморвам и спирам. Главата му се върти неестествено; безпризорникът гледа право към мен, подушва въздуха и лакомо изпуска дъх.
– Така, така… я да видим тази твоя зряла, сочна душичка!
Ах.
– Колко мило от твоя страна. Аз просто ще си вървя по пъ…
– Разпищели се духове отчаяно искат да говорят с теб. Какво ще кажеш за едно мъничко късче от душата ти? – пита създанието и се кълна, че звучи сякаш отделя слюнка. – Тогава ще можеш да чуеш всичко, което искат да ти кажат.
Не, по дяволите, благодаря.
– Ще пропусна. На драго сърце.
Изглежда, пренебрегнал възражението ми, той полита напред, грабва няколко струйки пара и с тяхна помощ се протяга към мен, разперил парените си пръсти. Завъртам се на пети и забързвам по друга пътека, а косъмчетата на тила ми щръкват.
Поглеждам през рамо и забелязвам съществото, сега приведено над един мъжки, мързеливо приседнал край ръба на извора, засмукал нещо, скрито в сянката на разтворените си устни.
Тръпка кара кожата ми да настръхне.
Тихо благодаря на Създателите, че безпризорниците са рядкост и се спотайват единствено сред завеси от мъгла, където похапват души в замяна на съобщения от любезни мъртъвци.
Не мога да се сетя за нещо по-ужасно. Сигурна съм, че духовете, които така отчаяно искат да говорят с мен, няма да ми кажат нещо хубаво.
Не че мога да ги виня.
За щастие, зловещите любители на души се разсейват лесно. Втурвам се нагоре по едно стълбище и се изкачвам доста над жадните парени пръсти. Когато излизам на второто ниво, където край маси са насядали многобройни скипири, до мен достигат звуци на смях и звън на чаши. Пълно е с посетители. Пушат димни пръчки и пият газирани спиртни напитки, а пред гърдите им са пръснати стъкълца за игра. Зарове се търкалят и огромни количества драконов кървав камък се премятат от ръка в ръка.
Крадешком оглеждам облеклото им; някои са пременени с цветни одежди, инкрустирани със скъпоценни камъни. Други носят фино скроени палта, брадите им са грижливо оформени и украсени със сложни декорации от пера, а от ушите им висят стихийни мъниста. Самохвално заявление за способността им да чуват различните стихийни песни:
Червено за Игнос.
Синьо за Рейн.
Кафяво за Бълдър.
Прозрачно за Клод.
Ако оставим мънистата настрана, обикновено можете да различите един стихиен от висок ранг от Загубата от другия край на помещението: онези, които се перчат с десет цвята върху една-единствена дреха, сякаш това ще ги направи могъщи като разноцветните дракони, които владеят небето над това кралство.
Великите стопенпасти.
Смехотворно, като се има предвид, че ако мината за кървав камък някога пресъхне, те първи ще пролеят кръвта на същите тези зверове.
Вече съм се изкачила до половината на тясно стълбище, издълбано в задната стена, когато някой висок, широкоплещест и с наметало се втурва отгоре към мен.
Спирам, но голяма част от лицето му е скрита и мога да видя единствено силната му челюст, покрита с тъмна, добре оформена брада; качулката на наметалото му затулва всичко останало в сянка.
Той не забавя крачка. Просто продължава да пристъпва надолу по стълбите въпреки факта, че съм облечена в яркочервена рокля, която е невъзможно да не забележиш.
Почти проскърцвам със зъби, но си спомням металната капачка, покриваща задния ми кътник, точно навреме, за да избегна неумишленото активиране на тайното ми оръжие.
Самият той едва се побира на стълбището, което означава, че ще е доста тесничко да се разминем. Прекрасно. Типичните тъпотии на самовлюбените стихийни.
Въздишам, превивам рамене още по-напред и пристъпвам встрани, като си напомням, че аз съм Кемори Дафидон, пътуваща музикантка от Ориг. Аз съм изнурена от пътя. Уплашена. И в никой случай не съм тук, за да препъна случайно този мъжки и да го гледам как се претъркулва надолу по стълбите.
В никой случай.
Притиснала гръб към стената, задържам поглед надолу и докато тежките му стъпки наближават, изчаквам да се промъкне край мен.
Толкова близо, че ме блъсва опушена миризма на мускус, с нотка аромат на прясно разцепен камък, омекотен от нещо маслено.
Дъхът ми спира и неволно потръпвам, сякаш не искам да се разделя с плътния, приятен аромат, който може би е една от най-хубавите миризми, които някога съм вдишвала…
Той отстъпва встрани и се провира край мен.
Спира.
Уловена съм в сянката му като пламък в мрак; сърцето ми бие силно и бързо. И се притиска в гърлото ми с всяка дълга отминала секунда.
Защо не помръдва?
Пристъпвам странично още по-нагоре по стълбите и малко по малко се откъсвам от атмосферата му.
– Извинявам се.
Очакват ме места и ръце, които да отрежа.
Публикувай коментар
