Каква Коледа ще е без нова книга от Карън Суон? Кралицата на празничните романи, която ни обгърна в зимна прегръдка с „Коледа в „Тифани“, „Перфектният подарък“ и „Коледна тайна“, се завръща на родния пазар с нова вълшебна история – „Коледно сияние“.
С уютните си романтични истории Суон винаги повежда читателите на вълнуващи пътешествия из различни красиви страни, а този път писателката също не изневерява на стила си. Готови ли сте да отлетите към неземно прелестните пейзажи на Норвегия? Там, където приказното „Коледно сияние“ сбъдва мечти…
Бо живее живота, който милиони хора по света биха искали да имат. Малко над 9 милиона, ако трябва да бъдем точни. Толкова са последователите, които следват пътешественическия ѝ акаунт, който поддържа заедно с гаджето си Зак. Двамата са една от най-известните двойки в социалните мрежи, а снимките им от различни екзотични дестинации карат мнозина завистливо да въздъхват, наслаждавайки се на красотата и любовта им.
Но има едно нещо, което се изплъзва дори и на най-верните им фенове. Зад перфектния кадър пред прелестно езеро или красива гледка винаги стои фотографът им Лени. А всяка романтична почивка за двама е всъщност за трима.
Когато Зак предлага брак на Бо, щастието ѝ е пълно… Но за да достигнат заветните 10 милиона последователи, предложението трябва да бъде запечатано и пред камерите. А на какво по-красиво място би могло да стане това от легендарно красивите норвежки фиорди?
Бо винаги е държала да прекарва празниците на снежни дестинации, а тази Коледа обещава да бъде по-магична от всякога. Но студената красота на планините крие тайни от миналото, а когато температурите падат и напрежението между Зак и Бо се покачва, младата жена ще трябва да разбере, че животът, който води в социалните мрежи, далеч не отговаря на желанията на сърцето ѝ.
А една случайна среща ще я накара да се запита: докога ще бяга от себе си?
Нежен, докосващ и лиричен, романът на Карън Суон ни отвежда зад кулисите на бляскавия живот на популярните личности, за да ни покаже, че най-голямото богатство не се крие в лайковете и коментарите. А любовта всъщност вирее най-добре, обгърната от тишината.
Всичко, от което човек има нужда понякога, е доза „Коледно сияние“, за да се почувства наистина у дома.
Из „Коледно сияние“ от Карън Суон
ГЛАВА 4
– Добре, сега направете още една крачка наляво. Не мога съвсем да видя… да, това е – промърмори Лени. – Добре. Сега, Бо, можеш ли да седнеш малко по-високо? Приличаш на чувал с картофи.
– Благодаря! – засмя се тя. Обаче изправи крака и се повдигна по-високо на гърба на Зак.
– А ти, Зак, наклони глава назад, приятел. Трябва да изглеждаш като неин любим, а не товарен кон.
– Подигравай ми се – разсмя се Зак и наклони глава назад. Бо притисна буза в него и двамата погледнаха с любов към камерата. Носенето на конче беше един от характерните им образи. Бяха снимани на конче на плажове във Филипините, на Испанските стълби, на Великата китайска стена, дори на въже, люлеещо се над лагуна в Борнео. Понякога тя беше вдигнала ръце във въздуха в знак на възторг, тържество или радост, но днес беше най-добре снимката да е буза до буза. Беше по-уютна, по-интимна. А в момента Бо искаше колкото може повече топлина.
– Как е това? – попита след малко Зак.
Лени свали фотоапарата и прегледа снимките, докато се приближаваше.
– Да, добре. Мисля, че тази е най-добрата.
Зак я остави отново на земята и всички доближиха глави, докато той преглеждаше снимките една след друга.
– Жълтото яке изглежда невероятно – промърмори Зак.
– Знаех, че ще е така.
– Да, особено на фона на снега и водата – промърмори в отговор Лени. – Харесва ми палитрата: бяло, тъмносиньо и жълто. Има скандинавско усещане.
– Шведско, ако трябва да сме точни – изрече замислено Зак.
– Може би якето ѝ трябваше да е червено?
Бо се усмихна. Момчетата винаги приемаха фотографията толкова сериозно, като обмисляха рамкирането, фона, цветовете – или палитрата, както настояваха да го наричат, сякаш това беше изкуство, а не снимка за блог. Тя се притисна в пухеното яке на Зак – въпреки топлите им якета, те по погрешка бяха опаковали ръкавиците на дъното на раниците си, винаги им отнемаше време да се приспособят към всички пластове дрехи, нужни на Северното полукълбо. Тя погледна отново пейзажа. Гайрангерфьорд стоеше величествено под нея, спокойните му мастилени води – тъмни като студените очи на голяма бяла акула. Скалите се издигаха толкова стръмни, че бяха почти вертикални и дори дебелият сняг във високите части не можеше да се задържи върху тях близо до линията на водата и скалите бяха толкова черни и голи, че бяха самата дефиниция на безнадеждност. От лявата ѝ страна селото Гайрангер се виждаше на края на фиорда, сгушено в малък басейн, където в една падина се срещаха двете страни на планината, сякаш се покланяха една на друга. От водата се тръгваше равна, покрита с трева повърхност, която се простираше назад на известно разстояние, преди да започне да се издига отново, а високи тесни бели къщи бяха подредени покрай извиващ се път, който изчезваше между стръмните скали.
От дясната ѝ страна фиордът завиваше под ъгъл от деветдесет градуса и три драматични водопада се спускаха над склоновете във водата долу. Беше очаквала, че може да завихрят водата заради височината си, но фиордът беше толкова голям и дълбок, че по повърхността му нямаше и една вълничка, малка демонстрация на това, че нищо не може да премине през него, демонстрация на неговата мощ и неизменност.
И гледката я беше зашеметила – самите размери на мястото. Въпреки снимките, които бе виждала, преди да дойде тук, Бо не беше подготвена за това. Те винаги проучваха поредната си дестинация в големи подробности, за да знаят какво точно ще представят на последователите си и дали можеха да оправдаят пътуването, или не: два или три дни снимки нямаше да свършат работа. Те не бяха туристи. Бяха пътешественици. Номади. Където и да отидеха, отиваха, за да живеят там, като рядко оставаха някъде по-малко от месец и това означаваше да са като местните. Но недостатъкът на всички тези проучвания беше, че понякога – честно казано, все по-често – Бо предварително виждаше толкова много от някое място, че когато отидеха там, имаше чувството, че вече е била и си е тръгнала. Ставаше все по-трудно да намират вълнението от новото, непознатото, екзотичното.
Но на това място се беше случило. То беше земята на великани, перфектното сливане на въздух, земя и море. Струваше ѝ се като тигела на планетата, където е започнал светът и където времето е спряло – защото какво означаваха миналото или бъдещето на място като това? Тук нищо не се бе променило от хилядолетия и нищо нямаше да се промени.
То беше оставило и тримата без думи – със сигурност за първи път, – докато се изкачваха по пътя в Игъл Пас и видяха фиорда за първи път. Пътят, тесен, заледен и с дванадесет остри завоя, беше единственият начин да се стигне долу в селото по това време на годината. Беше абсолютно ужасяващо с Лени на кормилото – въпреки че всички знаеха, че Зак щеше да е много по-зле, докато търсеше следващия приток на адреналин, – но фериботът от близкото село Хелесилт спираше да работи през есента и флотилиите от огромни круизни кораби, задръстващи фиорда девет месеца в годината, не идваха през зимата заради леда в морето. И точно това беше причината двамата със Зак да решат да дойдат сега. Искаха да са тук, когато мястото беше в „естественото“ си състояние: без туристи и без фериботи. Искаха го мрачно, отдалечено, величествено, недокоснато.
– Да, ето тази – посочи една от снимките Зак. – Добре, да тръгваме, че ми измръзна задникът – каза той и се насочи към малката кола под наем, която бяха паркирали на една отбивка извън кадър.
Като духаха на ръцете си, те влязоха вътре, пуснаха отоплението на максимум и продължиха надолу. Условията на заледения път се подобриха с приближаването им до водата и след пет минути вече влизаха в селото. Не бяха срещнали друга кола през долините от почти час и тук не беше по-различно.
– Къде, по дяволите, са всички? – попита Лени, когато минаха покрай малък паркинг пред туристическия център, на който нямаше коли.
Отблизо Бо разбра, че откритото затревено пространство, което бе видяла отдалече, всъщност е празен паркинг за каравани, и потисна потреперването си само като си представи как изглежда през лятото – стотици бели пластмасови кутии, паркирани в края на едно от най-красивите места на света. Това беше неизменната ирония на туризма – всички онези хора, които искаха да се насладят на тази красота и никога не се замисляха, че те самите са болестта, която я унищожава.
– Нямам търпение да видя мястото, където ще отседнем – въздъхна тя, обхванала брадичката си с ръка, загледана през прозореца. – Изглеждаше невероятно на снимките. Къде е точно? – попита тя, докато Лени следваше пътя през селото и малката им кола отново се изкачваше по завои, а фиордът остана зад тях.
Бо видя островърха църква и тесни четириетажни къщи със запалени свещи и светещи звезди на прозорците, голяма река, спускаща се върху камъни през самия център на селото, пътека и платформа за наблюдение, построени до нея, несъмнено като мярка за безопасност, която да попречи на милионите туристи да паднат във водата.
– Трябва да попитаме за човек на име Андерс Йемтегар – каза Лени и се втренчи над волана, когато минаха покрай огромен хотел от лявата им страна и туристически център от дясната. Пред тях пътят, изглежда, продължаваше направо през проход в планината и оставяше селото зад себе си.
– Това ли е? – попита Бо. – Няма ли адрес?
Лени прие коментара ѝ като критика и изруга тихо, после отби на паркинга за посетители на центъра и обърна колата.
– Жената, чрез която направих резервацията, каза, като пристигнем, да попитаме за Андерс Йемтегар. След като инструкциите ѝ бяха такива, приех, че това е достатъчно.
Бо се облегна назад, без желание да започва спор, обаче трябваше да ходят из селото и да питат случайни хора за този човек, така ли? До нея Зак беше на телефона си и прилагаше филтри на снимката, на която се бе спрял. Бо се запита дали тук имаше сигнал.
Със сигурност нищо освен валкирии не можеше да мине през тези планини. Върнаха се обратно в селото и паркираха на малкото отклонение, покрай което бяха минали на идване.
– Ами има туристически център, да попитаме ли там? – предложи Бо, като закопча якето си и се подготви да излезе отново навън. Щеше да е достатъчно трудно да се справят при тези минусови температури, ако бяха дошли от Европа, да не говорим за Тихия океан.
– Можехме, ако беше отворен – отговори Лени и посочи тъмната сграда и табелата „Затворено“ на вратата.
– По дяволите – въздъхна Бо. – Може ли поне да изпием по едно кафе? – попита тя, докато излизаха от колата, и погледът ѝ попадна върху съседната сграда, красиво едноетажно кафене, облицовано с кремаво дърво, покрив от плочи и с норвежкото знаме до вратата.
– Не сме спирали от закуска и пътуваме от часове.
– Добре. Аз ще разпитам за този Андерс, а вие може да вземете кафето – съгласи се Лени, вдигна качулката на якето си и тръгна, като пътьом заключи колата с дистанционното. – Моето да е двоен карамел.
– Ако успеем, брат – сви рамене Зак и потупа Бо по дупето, докато вървяха към кафенето.
– Може да имаме късмет просто да получим мляко към него. Бо влезе и въздъхна с облекчение при вида на това, което откри вътре: стени от черно дърво, висок бял таван и модерни ратанови лампи. Цивилизация! Това място все пак се грижеше за международните туристи, така че можеше да са сигурни, че ще получат прилично кафе. Срещнаха се отново с Лени след няколко минути, а димящите чаши кафе в ръцете им бяха по-добри от всякакви ръкавици. Върхът на носа му грееше в червено, а очите му се бяха насълзили от студа.
– Значи, в пекарната ето там – Лени посочи към още една очарователна дървена сграда от другата страна на улицата, черна, с фронтони на островърхия покрив и прозорци на цялата стена.
– Човекът казва, че къщата на Андерс е бялата надолу и вдясно, след кафене „Оле“.
– Да вървим тогава.
Публикувай коментар
