Как да поемем властта над себе си, времето си и живота си чрез способността да отказваме, разкрива полезната книга „Силата да кажеш НЕ“ от награждаваната изследователка Ванеса Патрик.
В стила на популярните книги на Райън Холидей и „Приятната продуктивност“ на д-р Али Абдаал, трудът на Ванеса Патрик е незаменим наръчник за това как да казваме „не“, без да вредим на отношенията си с другите и репутацията си.
Ванеса Патрик е преподавател по маркетинг, бизнес експерт и изследовател в областта на психологията с редица публикации в научни издания и медии като „Ню Йорк Таймс“, „Уолстрийт Джърнъл“, „Уошингтън Поуст“. В „Силата да кажеш НЕ. Новата наука как да казваш НЕ, за да поемеш контрол над живота си“ тя ни учи на изкуството и науката на „овластения отказ“.
Овластен отказ – термин, утвърден от самата авторка – е умението да заявяваме „не“ по начин, който отразява нашата идентичност, не приканва към противопоставяне и позволява да запазим власт над действията си. В трите части на книгата изследователката ни показва как да постигнем това, като разяснява:
- защо е толкова трудно да казваме „не“;
- как да използваме трите ключови компетентности: автоосъзнатост; установяване на принципни разпоредби, а не просто решения; влагане на цялата ни същност – в отказа (включително и невербалната комуникация);
- как да приложим наученото на практика: например да се справим с реакциите след отказа ни – от „Как смееш?“ до „Не знаеш какво изпускаш, ако откажеш!“.
За улеснение на читателите изданието е допълнено и с инфографики на базата на любопитни статистики, както и с Речник на термините.
На достъпен език, подплатена с научна аргументация и балансирана между теорията и практиката, тази важна книга ще бъде в помощ на всеки, който иска да отстоява принципите си по-ясно както в професионален, така и в личен план.
Ванеса Патрик доказва, че „Силата да кажеш НЕ“ може да ни доближи до важните за нас цели. И да ни помогне да бъдем възможно най-добрата версия на себе си.
Из „Силата да кажеш НЕ“ от Ванеса Патрик
ГЛАВА 1
Защо казваме „да“, когато искаме да кажем „не“?
Когато сутринта отвори очи, той нямаше как да знае, че това ще бъде ден, който ще помни дълго. Когато ранната утринна слънчева светлина нахлу през прозореца на квартирата му, той затвори очи и се отдаде на фантазиите си, че се е върнал в Англия и в този ден няма да прави нищо, освен да чете вестник, докато закусва в уютната трапезария с дървена ламперия.
Силното звънене на телефона го върна в реалността – поддивизионен полицейски офицер в Мулмайн, Южна Бирма. Едно зъбно колелце в могъщия механизъм на Британската империя. Вдигна слушалката, чудейки се какво пък има сега. Дрезгавият глас на подинспектора в полицейския участък на другия край на града му разказа, че някакъв слон избягал и вилнее на пазара.
Знаеше, че местните не го обичат. Той беше като биеща на очи мишена за тях, чрез която можеха елегантно да изразят антибританските си настроения. Те се забавляваха да го спъват на футболния терен или да минават с колело през крака му на претъпкания пазар. Той разбираше недоволството им и им съчувстваше. Честно казано, самият той не беше проимперски настроен, особено след като видя лошото отношение към местните хора, лишени от богатство и достойнство. Беше му тежко да гледа копторите, в които живееха, и мизерията, за която нямаха друг избор, освен да я търпят. Често копнееше империята да бъде свалена, за да може той, Джордж Оруел[1], да се върне у дома.
Облече се набързо, припомняйки си, че „мъст“ беше състоянието на лудост, в което изпадаха мъжките слонове, когато хормоните им скочат. Яхнал пони, отиде до пазара, където го посрещна тълпа от хора, които му казаха, че слонът е изчезнал. После бързо разбра, че слонът е убил един човек и е разрушил една къща. Узнал това, Оруел реши да изпрати ординареца да му донесе пушка за стрелба по слонове, в случай че трябва да се защитава. Беше сигурен, че няма да я използва, но трябваше да е подготвен. Щом тълпата видя пушката обаче, започна да крещи възбудено, че полицаят ще стреля по слона. Оруел тръгна да търси слона и местните го последваха.
Недалече видя слона. Страшният звяр си преживял мирно насред полето, късайки кротко снопчета трева с хобота си, удрял ги в предните си крака, за да падне калта, и ги пъхал в устата си. Състоянието на мъст явно било отминало и слонът изглеждал спокоен. Всъщност, припомняйки си действията на животното, Оруел го описва, че имал „онзи разсеян бабешки израз, който слоновете понякога имат“.
Полицаят обаче държал пушка за слонове в ръце, а местните следели с жив интерес всеки негов ход. Притиснат между изглеждащия кротък слон и все по-нетърпеливата тълпа, Оруел усеща, че селяните си искат шоуто, което са чакали. Кога най-накрая ще зареди пушката и ще стреля?
Дали да каже „да“ и да даде на тълпата това, което иска, или да каже „не“ и да остави местният махаут (както наричат тук човека, който се грижи за слоновете и ги обучава) да дойде и да го прибере?
Оруел се опасява, че всяко колебание или несигурност от негова страна може да срине и без това разклатения му авторитет. Знае обаче, че да застреляш работен слон е сериозно нещо. Слоновете са ценни работници и застрелването на животното е сравнимо с разрушаването на голям и скъп механизъм.
Напрежението растяло. Трудно е човек да прецени кое е правилното решение, когато хиляди очи са вторачени в него и хората очакват неговото действие. Той вдига пушката и се прицелва, оправдавайки се пред себе си, че няма друг избор. В есето си Оруел пише: „Сахибът трябва да се държи като сахиб; трябва да изглежда решителен, да знае какво иска и да действа категорично. Да измина целия път дотук, с пушка в ръце, с две хиляди души, ходещи по петите ми, и тогава да се оттегля мекушаво, без да съм направил нищо – не, това беше невъзможно“[2].
Проехтява първият изстрел, но е заглушен от аплодисментите на тълпата. Следват още два изстрела в бърза последователност. Оруел отстъпва пред волята на тълпата и казва „да“, когато иска да каже „не“, мислейки си, че това е за негово добро и за доброто на Британската империя. В този момент усетил надежда, че най-накрая е спечелил уважението на местните.
Години след случката обаче Оруел си спомня със съжаление, че нито неговата репутация, нито отношенията му с местните се подобрили през времето, което останал в Мулмайн. Селяните продължили ужким „случайно“ да го бутат по време на футболен мач в калта или „без да искат“, да минават през крака му с велосипед в претъпкания пазар. Оруел беше предал принципите и инстинктите си, казвайки „да“ и застрелвайки слона – и по този начин бе взел съвсем погрешно решение, което го измъчвало до края на живота му.
Понякога всички казваме „да“, когато искаме да кажем „не“
Съвременният философ Майкъл Е. Братман твърди, че „Ние сме колебаещи се същества“. Въпреки че днес, повече от век след като Джордж Оруел застрелва слона в колониална Бирма, сме толкова далеч от обстоятелствата в историята на Оруел и няма да бъдем изправени пред необходимостта да вземем такова решение, каквото е трябвало да вземе той, понякога можем да почувстваме, че нашият избор е толкова важен, колкото е бил неговият. Да, времената са се променили, но социалният натиск, който изпитваме, за да задоволим очакванията на другите, може да ни накара да се чувстваме в капан и безизходица по същия начин като Оруел.
Всички ние вероятно сме казвали „да“ на неща, на които сме искали да кажем „не“, за да отговорим на очакванията на другите или просто защото не знаем как да им откажем. Социалните психолози наричат тази огромна власт, която другите притежават над нашите решения, обществено влияние. Общественото влияние определя как ще реагираме в ситуации, в които сме притиснати от другите и се чувстваме като на изпит. Най-елементарното доказателство за силата на общественото влияние е готовността ни да направим това, което другите искат от нас. Това често означава, че ще се съгласим и ще кажем „да“, когато е най-логично да кажем „не“. В случая с Оруел, дори години по-късно, когато той си спомня случката, познатото усещане за свиване на стомаха идва заедно с неприятното чувство на срам и упрек към по-младото си аз.
[1] Тази история е предадена по есето на Джордж Оруел „Застрелване на слон“, публикувано за първи път през 1936 г. Няма окончателно мнение дали е автобиографично, но използвайки го като илюстрация, ще приема, че е така. След престоя си в Южна Бирма Оруел (чийто псевдоним по това време е Ерик Артър Блеър) прави блестяща литературна кариера.
[2] Джордж Оруел, Да застреляш слон. Есета. София, ФАМА+, 2017. – Б. пр.
Публикувай коментар
