Сезонът на есенното четене се задава, а с него идва и новата кралица на уютните романси – феноменалната Лори Гилмор, която зарадва милиони читатели по света със сладкия като канелена курабийка роман „Кафене „Пъмпкин Спайс“!
Книга първа от поредицата за идиличното градче Дрийм Харбър се превърна в моментален бестселър на New York Times и Amazon, а популярността ѝ в книжните общества на TikTok и Instagram не спира да расте. До края на годината българските читатели ще четат и следващите две книги от обичаната ѝ поредица, която привлича като глътка сладка безгрижност.
Джийни смята, че е оставила зад гърба си родното градче Дрийм Харбър, като със замах е заменила спокойствието с хаоса, шума и забързания живот в Бостън. След няколко години напрегнат живот в градската джунгла обаче, след като вижда докъде може да те докара работохолизмът, тя разбира, че май е време за нов план. И точно тогава леля ѝ ѝ предоставя възможността да избяга… и да се завърне у дома.
Младата жена е новата собственичка на любимото на всички „Кафене „Пъмпкин Спайс“, което трябва много бързо да отвори отново врати, защото жителите на градчето просто не могат без хубаво кафе. Проблемите се трупат един след друг.
За щастие, една сутрин пред вратата ѝ се появява Логан. Красив, висок, с гъста брада, карирана риза и щайга с тикви в ръце, той сякаш неволно позира за корицата на списанието „Седмичник на секси фермера“. Слънчевият и бъбрив характер на Джийни се сблъсква със сърдития и намръщен мълчаливец, който се оказва така нужното спасение за нея. А в малък град като Дрийм Харбър, където клюките са любими като кафето, приятелството помежду им не може да не породи слухове.
Всички знаят тайната на Логан и защо той е заключил сърцето си. Но дали Джийни ще го отключи? Джийни и Логан са точно толкова различни един от друг, колкото са нощта и денят…
Кардамон, канела и книжна сладост се смесват с пикантните нотки на страстта, за да поднесат истински романтичен специалитет в духа на сериала „Момичетата Гилмор“ и най-обичаните филми на Hallmark.
Есента кани любовта на среща в „Кафене „Пъмпкин Спайс“, където Лори Гилмор сервира най-запомнящата се чаша ароматно кафе. Сред топлината ѝ читателите срещат разбиране и сладост, приятелство, чувство за принадлежност и задружна общност. Както и прегръдката на добрата история, която те повежда към дома.
Из „Кафене „Пъмпкин Спайс“ от Лори Гилмор
Глава втора
Логан си даде сметка, че харесва новата собственичка на кафене „Пъмпкин Спайс“ повече, когато не възнамерява да отнесе главата му с бейзболна бухалка. Това обаче нямаше чак такова значение. Той имаше работа за вършене, трябваше да направи доставките си и да не пречи на добрите граждани. Логан не разполагаше с време да седи тук и да пие ранно кафе с нея, но явно нямаше как да се измъкне. Или да каже каквото и да било. Откакто го покани да влезе, племенницата на Дот не беше спряла да говори.
Логан управляваше фермата от пет години насам и беше свикнал всеки четвъртък да оставя четири щайги с продукти до задната врата на Дот. Харесваше му да е в града, преди слънцето да изгрее и хората да излязат. Логан обичаше да е приключил с работата си, преди магазините и заведенията да са отворили.
Той не беше от най-разговорливите. Не искаше да обсъжда времето, не изпитваше необходимост да научи за най-новия скандал в града, а още по-малко искаше да бъде въвлечен в него. Колкото по-бързо приключеше с доставките си, толкова по-скоро можеше да се върне във фермата, където беше тихо и спокойно. Доколкото беше възможно да е тихо във ферма с половин дузина кокошки, две стари кози, една осиновена алпака и баба, която обичаше да бърбори. За щастие, дядо му беше тих също като него. Баба му говореше достатъчно и за двамата. Почти колкото тази Джийни.
– И какво според теб е възнамерявала леля ми да прави с тези… ъъъ, малки тиквички? – попита тя и погледна към щайгата, която Логан беше оставил до краката си. Джийни беше зад барплота и отмяташе с ръка малките кичури коса, излезли от разрошения ѝ кок, а другата ръка беше сложила на бедрото си.
– Кратунки – поправи я Логан, застанал от другата страна на бара.
– Така де. Кратунки. И аз така мислех. – Джийни изглеждаше все така объркана. – Но… те не са за ядене, нали?
Логан едва не се разсмя, но успя да се въздържи, а и беше толкова раздразнен, че изобщо не му беше до смях.
– Не, кратунките не са за ядене.
Джийни погледна към останалите три щайги, които Логан беше внесъл, вместо да ги остави на обичайното място до вратата. Там ги оставяше винаги и в този момент му се искаше да беше направил същото и тази сутрин.
– Предполагам, че останалото е за смутитата, които леля ми е добавила към менюто.
Логан кимна. Хората в този град обичаха смутита. Той не се оплакваше, защото това означаваше доставки на пресни плодове и зеленчуци от фермата му. Смутитата помагаха на бизнеса.
– Кратунките са за декорация – каза той, за да спаси и двама им от още догадки.
Очите на Джийни светнаха, сякаш беше решила всички световни проблеми. Логан не обърна внимание на пламналата в гърдите му гордост при вида на доволната ѝ физиономия. Не му се беше случвало скоро да успее да разреши нечий проблем.
– Разбира се! Трябваше да се сетя. Заради липсата на сън е, не за друго!
Джийни опря лакти на плота и подпря брадичка на дланите си. Тя беше облечена в стара, размъкната жилетка, която ѝ беше толкова голяма, че покриваше ръцете ѝ, износената тениска и долнището на пижама. Логан беше почти сигурен, че панталоните ѝ са с десен на малки таралежчета, но положи големи усилия да не им обърне внимание.
Той се постара да не забележи и други неща у Джийни. Като например колко изразителни бяха тъмните ѝ вежди, как не спираше да се движи и с колко бързи и ефикасни движения приготви кафето му. Тази жена беше изпълнена с противоречия. Компетентна, но и безкрайно объркана. Тя бързо се усмихваше, но и бързо се мръщеше, а всяка нейна емоция се четеше ясно в очите ѝ. Те бяха тъмнокафяви, почти черни, същите като кафето му.
Джийни прокара ръка по лицето си и развали магията. От колко време я гледаше? Тя се прозя и протегна ръце над главата си, тениската ѝ се повдигна и Логан отмести поглед от ивицата гола кожа над талията ѝ. Той определено не искаше да забележи точно това.
Когато се осмели да я погледне отново, Джийни пак се беше облегнала на лакти на плота. Под очите ѝ имаше тъмни кръгове, а черната ѝ коса беше прибрана на разрошен кок. Прегърбената ѝ стойка, сякаш беше претърпяла поражение, някак го подразни. Логан изпита някакво неудобство, за което точно в момента нямаше никакво време.
Той отвори уста, за да ѝ каже, че трябва да продължи с доставките си, но тя не му даде възможност, защото отново беше започнала да говори.
– Просто е много странно. Всяка нощ чувам някакви звуци. Според теб дали е възможно това място да е обитавано от духове?
Логан едва не се задави с кафето си.
– Обитавано от духове?
– Да. – Джийни се изправи, а очите ѝ светнаха, озарени от новата ѝ теория. – Обитавано от духове. Може би призраците, които живеят тук, не са доволни от новата собственичка.
– Призраците? – Беше твърде рано за чак такова безумие.
– Духове, призраци, без значение. – Джийни махна с ръка, сякаш семантиката беше без значение. – Тук има нещо и то се е разстроило от присъствието ми.
– Наистина не смятам…
– Няма друго логично обяснение – каза Джийни и скръсти ръце пред гърдите си, сякаш недвусмислено беше решила случая. – Това място определено е обитавано от духове.
– Няма друго обяснение, така ли? – отвърна Логан и удари чашата си в плота. Беше му дошло в повече. – Еноти, стари тръби, неуплътнени прозорци, собственото ти въображение. – Той преброи предположенията на пръстите на ръката си. Джийни присви очи при последното, но Логан продължи: – Може да са били хлапета. Има безброй обяснения, които са по-логични от призраци и духове. А сега наистина трябва да тръгвам…
– Какво имаш предвид с „хлапета“?
Логан въздъхна и му идеше да оскубе косата от собствената си глава.
– Не знам. Може би местните хлапета са си играли в уличката.
Джийни кимна бавно и явно осмисляше новата теория.
Логан плъзна чашата си по плота и на върха на езика му беше да благодари и да се сбогува.
Джийни обаче се оказа по-бърза.
– И какво ще направим по въпроса? Наистина трябва да поспя.
– Какво ще направим? Ние? – отвърна Логан и се отдръпна от плота. Може би трябваше просто да се обърне и да излезе. Последното, което му трябваше в момента, беше да се занимава с новата собственичка на кафенето. Жените от читателския клуб веднага щяха да подемат клюката. Те се занимаваха само с такива неща.
Джийни кимна.
– Ти си единственият ми приятел в града. Не мога да се изправя сама срещу банда тийнейджъри.
– Банда е малко пресилено – промърмори Логан, без да спира да върви назад към вратата, но Джийни вече го следваше. На пижамата ѝ определено имаше таралежчета, но той реши, че просто няма как да приеме това за сладко.
– Умолявам те. Нова съм тук и имам чувството, че изобщо не знам какво правя… – Джийни поклати глава и се усмихна. – Съжалявам. Това не е твой проблем. Ще се оправя някак си.
Нещо в измъчената ѝ усмивка отново успя да го жегне. Тя изглеждаше толкова… толкова объркана. Дори когато се усмихваше и отмяташе косата от лицето си в опит да го увери, че всичко е наред, но явно не беше. И това го обърка дори повече от непрестанното ѝ говорене.
По дяволите.
– Защо не дойдеш на градското събрание тази вечер? – каза Логан.
– Градско събрание?
– Да. – Той прокара ръка по брадата си и си даде сметка, че вече съжалява за следващите си думи. – Организира се през две седмици в четвъртък. Можеш да споделиш твоя… ъъъ… проблем. Да потърсиш помощ.
Усмивката ѝ стана още по-блестяща и някак по-истинска. О, не. Истинската усмивка на Джийни беше дори по-умилителна от проклетите таралежчета. Как се стигна до този драстичен обрат в сутрешните му доставки?
– Чудесна идея. Благодаря! – Джийни сключи ръце пред себе си, сякаш за да се спре да не протегне ръка за прегръдка. Логан не знаеше дали това му носи облекчение, или разочарование.
Налагаше му се да тръгне. Логан беше сложил ръка на дръжката на вратата и почти се беше върнал към прекрасната тишина на обичайното си ежедневие рано сутрин.
– А ти ще дойдеш ли? – Джийни го спря с въпроса си, преди да успее да се измъкне. Логан избягваше градските събрания и ходеше само ако има някакъв проблем с фермата, и то единствено при положение че баба му беше твърде заета с кръжока си по плетене, за да дойде до града. Дядо му беше казал, че по-скоро ще позволи да му извадят зъбите без упойка, отколкото да ходи на градски събрания.
Логан нямаше причина да ходи на събранието тази седмица, но въпреки това отвърна:
– Да, ще дойда.
Радостният вик на Джийни го последва в ранното утро навън.
На дамите от читателския клуб щеше да им е много забавно.
Публикувай коментар
