Мартин Колев разкри, че София е много повече от това, което очите ни виждат, вдъхвайки живот на най-успешната ърбън фентъзи поредица „Софийски магьосници“. И макар историята на младия Бриян и компания да достигна своя логичен финал, магията никога не изчезва, само очаква своя момент, за да …
… се завърне в най-реалистичния магически сборник на годината – „Рижият котарак“, допълнен с виртуозните илюстрации на художника Дамян Дамянов.
С тези 16 забавни, почти реални и мъничко магични разкази ще отпътувате до планинско градче, където желанията се сбъдват, но не по познатия от приказките начин. Ще отскочите до черноморския бряг, където цялото лято се побира в шише от нектар, а под брезента на старата лодка дреме нещо почти човешко. Ще попаднете в една София, изпълнена с черни квадрати, космически кучета и много, много мартеници. Ще имате челен сблъсък с горгона. Дори не е изключено да срещнете дори някой познат софийски магьосник… Всичко е възможно, щом компания ви прави РИЖИЯТ КОТАРАК.
Четете на ваша отговорност, но после да не кажете, че Космос е изял домашното ви!
Деликатният, но бисерен език на Колев налага modus vivendi, в който „животът… е кратък“ и остава само да си позволим да видим магията в него, а илюстрациите на Дамян Дамянов правят наглед невъзможното – улавят в моментна снимка всички емоции, които тези деликатни и сърцати истории носят.
Съчетание между магия и реалност, фино чувство за хумор и, разбира се, щипка фантазия – „Рижият котарак“ е мъркащо литературно удоволствие, което разкрива в цялостност таланта на Мартин Колев на майстор разказвач и пазител на добрите, живителни истории.
Не пропускайте и НАЙ-ГОЛЯМОТО ПРЕДКОЛЕДНО ПАРТИ за всички софийски магьосници, пръснати по страната и света. На 19 декември малко след 19:30 г. най-вещите в потайностите на магията ще могат да тестват своите познания в света на литературната магия. Сборният пункт е Live Club Tarantino, a наш гид във вселената на Мартин Колев ще бъде актрисата Неда Спасова. Ще има много хо-хо песни и рижави изненади. Входът е свободен, очакваме ви!
„Най-реалистичният магически сборник с разкази на годината!“
в. „Магьосническо дело“
„Пълни врели-некипели!“
в. „Седмичен Стопан“
„7УЪХГ6 РДEEEEEEEEEEEEEEEE“
Рижият котарак
Из „Рижият котарак“ от Мартин Колев
Уви, щом видях черните квадрати, разбрах точно какво предстои. Бяха минали почти двайсет години от нашата първа среща, ала те все още навестяваха кошмарите ми…
Всичко започна с онзи фотоапарат „Смена 8“. Беше шейсетарски модел, с обектив металик и опърпан кожен калъф. Не помня откъде точно се взе, но в антикварните магазини това е съвсем в реда на нещата. На пръв поглед апаратът не представляваше нищо особено – ала вторият можеше и да ти е последен.
По ирония на съдбата бях кръстил магазина си тъкмо „Старите снимки“. Сбутан в един тесен гараж в ж.к. „Гео Милев“, той по нищо не се различаваше от стандартен квартален антиквариат. Стандартните посетители пък се различаваха от клошари само по това, че не ровеха за боклуци на улицата, а на топло. Освен това държаха да ги наричат „колекционери“. Аз им виках „клошеционери“ и всъщност гордо се числях към редиците им.
„Старите снимки“ беше нещо като машина на времето, която пътува само до близкото минало и гледа да свие оттам каквото свари. В уютното гаражно пространство почти не оставаше място за клиенти от разпадащи се книги, военни ракли, метални шкафове и икони. Имаше още фурнаджийски лопати, магнетофони, мелнички, офицерски сърмени колани и няколко екземпляра от първите беге будилници „Левски“. Върху един куфар винаги дремеше едър риж котарак… Накратко казано, антиквариатът побираше всичко, което би подирил един уважаващ себе си клошеционер.
Тогава бях много по-млад, но все пак – не безкрайно глупав. Щом открих загадъчната сила на „Смена 8“, реших да се отърва от него възможно най-бързо. Продадох го на първия чужденец, който влезе в антиквариата – беше някакъв австралийски турист, тръгнал на лов за соц сувенири. Дрехите му навярно бяха по-скъпи от половината магазин, а на жълтата шапка с козирка пишеше Nessebar.
Предложих му фотоапарата евтино, но при две условия. Условие 1: Никога да не прави снимки с него. Условие 2: Никога да не се връща повече в България. Той прие с усмивка, лесно преводима като „Примрял съм да се връщам“.
Оттогава бяха минали деветнайсет години. Доколкото знаех, австралийският турист бе удържал на думата си. Моят живот не се беше променил из основи за изминалото време. Все още не бях напуснал вехтошарския гараж – за сметка на това си бях пуснал брада тип катинарче и бирено шкембе. Бях натрупал и задоволително количество предполагаема мъдрост, която споделях с повод и без повод. Дори бях подготвил петдесетина съвета към себе си, в случай че срещна своя по-млад, неопитен Аз поради пространствено-времеви парадокс. Например: „Недей да продължаваш купона на второ място, ако вече ти е замаяно“. Или: „Ако толкова много искаш нещо, че си готов да го купиш веднага, по-добре изчакай до сутринта“. Или пък: „Можеш да запратиш онова, от което се страхуваш, чак на другия край на света, но то, досущ като бумеранг, ще се върне обратно и ще те цапардоса с все сила“. Последният съвет особено ми допадаше поради драматичното си звучене. По-младия си Аз обаче тъй и не срещнах – предполагам, че е било за добро.
За сметка на това скоро отново срещнах захвърления бумеранг. Помня добре случая. Стоях на едно кръстовище в центъра. Довчера това кръстовище спокойно можеше да мине за най-досадното място в София – състоеше се 42
само от пешеходна алея, водеща към парка, и накривена табела с името на улицата, „Трудолюбие“. Сега обаче разтревожени майки кръжаха наоколо с телефон, опрян до ухото. Деца крещяха възторжено от шарените си скейтбордове, а един стар санбернар лаеше към табелата. Или поне към останалото от нея.
Половината табела липсваше. Вместо нея във въздуха зееше един пуст черен квадрат. Потръпнах. Добре познавах това черно – то не беше просто липса на други цветове, а пълно отсъствие на материя. Ужасяващият квадрат показваше какво остава, щом обелиш самото пространство.
Едно рошаво момче беше събрало откъртените павета наоколо и ги нареждаше на куп до табелата. Покачи се отгоре им и протегна ръка към процепа.
– Недей! – посъветвах го. – Вътре няма нищо интересно.
Разбира се, при първата си среща с квадратите бях сторил същото. Не мислех, че вехтият фотоапарат ще проработи, но все пак го тествах. Това беше обичай, на който подлагах всички джаджи, попаднали в гаража ми. Повечето вече отдавна не функционираха, случваше се обаче някой античен часовник или радиотранзистор да се завърне обратно към живота. Тогава изпитвах неописуема радост, и то не само заради по-високата цена, която му лепвах.
Щом направих успешна снимка с онзи „Смена 8“, изпитах същото радостно чувство. То обаче бе мимолетно, последвано от страх и стъписване пред вида на внезапно появилия се квадрат. Черен квадрат на мястото на заснетия кадър. Протегнах ръка и бръкнах вътре. Надявах се да открия в бездънния тих мрак нещо вълнуващо – джаджа от бъдещето, книга на непознат език, слузесто извънземно пипало… Пръстите ми пробиха непрогледния мрак. Мигновено бяха парализирани от брутален вкочаняващ
космически студ. Донякъде си беше съвсем физическо усещане – не можех да помръдна пръстите си цяла седмица след това. Но в мрака имаше и нещо друго, нещо отвъд обичайните ни човешки сетива. Имаше вътрешна саблезъба студенина, която смразява мозъка ти, изцежда всяка капка надежда от кръвта ти… Толкова години по-късно споменът за онзи мрак продължаваше да ме изпълва с ужасяващо отчаяние.
Погледнах пръстите си, които отново се бяха разтреперили. Рошавото момче все още се протягаше към дупката.
– Не го прави! – повторих. – Горчиво ще съжаляваш наистина.
– Добре, ще знам – отвърна то с насмешка.
Обърнах му гръб и продължих към „Старите снимки“. Нямах време да поучавам младежта защо чуждите грешки болят по-малко от собствените. Чакаше ме неотложна работа. По някакъв начин проклетият фотоапарат се беше върнал в София и крадеше парчета от нея. А щом някой кадър попаднеше на лентата му, напускаше действителността ни завинаги.
Публикувай коментар
