Демокрацията не е даденост. Тя изисква грижи, а не примирение. Защото идва някой, вади пачките, пазарува си гласове и утре той ще решава – как да работи твоята фирма, кой да бъде или да не бъде наеман, дали ще ти оправят пътя или градинката пред блока. Дали ще има къде да учи детето ти или да се лекува баба ти. Той ще решава, защото ти си мислел, че демокрацията е даденост и тя няма нужда от теб. Това каза в традиционния си коментар в предаването „120 минути“ по bTV водещият Светослав Иванов.
Ето и пълния текст на коментара на журналиста:
Той искаше да ни подкупи! Бюлетините бяха белязани, не видяхте ли?! – гневните избиратели бяха десетки и всеки размахваше пред камерата смачкани бюлетини, оцапани със синьо мастило и прясна червена кръв.
Само шейсет секунди по-рано операторът Валентин Василев, мой приятел и колега и горд дядо на пет внучета, беше видял с очите си как демократичният устрем на избирателите за секунди изби в публичен линч и опит за линч на член на избирателната секция.
Защото просто някой каза на друг на опашката, че той се опитва да ги манипулира и да ги насочи за кого да гласуват.
Годината беше 2011 г., а държавата не беше България. Бяхме в Киншаса, Демократична република Конго. Огромната африканска държава, с територия точно 23 пъти по-голяма от тази на България, избираше парламент и президент.
Едва за втори път в своята история над 60 милиона избиратели трябваше да застанат пред урните. И нямаше да позволят лесно някой да им отнеме това право. Защото те познаваха диктатурата и знаеха какво е да се родиш на земя с природни ресурси, равняващи се на целия брутен вътрешен продукт на САЩ и Европа взети заедно, и да живееш в нищета за сметка на няколко души.
За късмет обаче появата на нашата камера спаси нещастния член на комисия. Докато скачаха върху гърдите му, биячите видяха обектива и сметнаха, че е по-добре да ни обяснят защо искат да убият изборния администратор. Това го спаси. Докато крещяха срещу камерата поне на пет езика, той просто избяга. Ще ви пусна кадрите в края на този коментар.
Но с тази история искам да ви кажа нещо. Когато пътувахме натам знаехме, че европейците наричат Демократична Република Конго – „държавата на кошмарите“.
Граждански войни, невиждана за Европа диктатура, колониални договори за диаманти и тантал, толкова ценният минерал в мобилните комуникации. Интегрална бюлетина с 15 000 кандидати за депутати, дебела почти колкото „Война и мир“, която се пуска в урна като кофа за смет тип „бобър“.
Но тези хора искаха те да решат. Те да изберат! В изборния ден умряха десетки (описал съм всичко в книгата си). Не, държавата им не стана по-мирна и по-богата, но поне опитаха и продължават да опитват.
Когато видиш нещо такова, винаги имаш по-различна нагласа в изборния ден в твоята родина. Давам си сметка, че в момента живеем живот, в който гледаме на ситуацията около нас в България като даденост и с примирение. Много от нас си казват – демокрацията е даденост, за какво да участвам? Може и без мен! Къде ще им гласувам! Други пък разсъждават – и да участвам нищо няма да се промени. Това пораженческо високомерие може да ни коства всичко, което имаме и всичко, за което сме се борили заедно с нашите родители.
Демокрацията не е даденост. Тя изисква грижи, а не примирение. Защото идва някой, вади пачките, пазарува си гласове и утре той ще решава – как да работи твоята фирма, кой да бъде или да не бъде наеман, дали ще ти оправят пътя или градинката пред блока. Дали ще има къде да учи детето ти или да се лекува баба ти. Той ще решава, защото ти си мислел, че демокрацията е даденост и тя няма нужда от теб.
Ти работиш, плащаш си данъците, с тях помагаш на всички нуждаещи се и накрая някой отива и с твоите пари купува тези хора. Само за един ден. За да ги държи в същата нищета, за да му свършат същата работа, но на следващите избори. Това ли е демокрацията в момента? Огромен процент апатични хора, върнали се от ръкавите и планиращи вече банското за нова година? Това ли е спиралата, в която се въртим? Докато има пари, ще си живеем кой както може, ако дойде криза, тогава ще му мислим…
А криза ще дойде. Няма как една държава да върви по инерция в абсолютен асинхрон със световните процеси и да не тръгне надолу. Няма как страна, от която чуждестранните инвеститори си тръгват, а населението ѝ застарява да има светла икономическа перспектива. Просто това не е възможно.
Всички трябва да си дадем сметка, че политическата спирала надолу много скоро ще се превърне и в икономическа. Тогава „държавата на кошмарите“ няма да е само една. Поне там, ако не друго, хората излизат и гласуват.
Публикувай коментар
