Ролите на ловец и жертва се завъртат в експлозивния криминален роман на трилъровата фурия Изабела Малдонадо – „Шифърът“, който предстои да се превърне и във филм на Netflix с участието на Дженифър Лопес.
Сега първата книга от нашумялата поредица, която Forbes определя като една от „Топ 30 най-добрите мистерии за всички времена“, вече радва и родните почитатели на жанра.
Едно чудовище с човешки лик е все още на свобода, а единствено „Шифърът“ може да доведе до неговото залавяне. Има ли желаещи да се опитат да го разгадаят?
За специален агент на ФБР Нина Герера професията не е детска мечта, станала реалност, а чиста необходимост. Едва на шестнадесет години Нина (тогава) Есперанца се превръща в единствената жертва, успяла да избяга от лапите на ужасяващ сериен убиец.
Единадесет години по-късно Нина е сменила фамилията си и е посветила живота си на мисията да залови възможно най-много изчадия, така че никое друго дете да не премине през нейния кошмар. Но когато видео на Нина, която хладнокръвно обезврежда нападател в парк във Вирджиния, я превръща в звезда в социалните мрежи и всеобщ герой, миналото излиза от мрачното си скривалище и се впуска отново по петите ѝ.
Той също е гледал видеото. Хищникът, който години наред съжалява, че е допуснал тя да се измъкне жива. И няма търпение отново да я въвлече в извратената си игричка. Решен да си върне изгубената награда, убиецът извършва поредното ужасяващо престъпление. Кодиран шифър, който само Нина може да разплете, я привлича в разследването. А пламъкът на отмъщението, който не е спирал да гори в душата ѝ през всички тези години, най-после ще се отприщи с огнена сила.
Преди да навлезе в света на криминалната литература самата Изабела Малдонадо е носила значка повече от 22 години и е завършила Националната академия на ФБР, а по-късно се превръща в първата латиноамериканка, получила чин „капитан“ в полицейското управление на окръг Феърфакс, Вашингтон.
Вплитайки своя собствен опит и познания, за да придаде реалистичен облик на персонажите си, в „Шифърът“ Малдонадо изгражда интензивна, разтърсваща и пристрастяваща история, която я изстрелва право в редиците на най-вълнуващите съвременни автори на криминални романи.
Из „Шифърът“ на Изабела Малдонадо
Първа глава
Преди десет години
Окръжен съд за непълнолетни
Окръг Феърфакс, Вирджиния
Нина Есперанца вдигна очи към мъжа, който държеше съдбата ѝ в ръцете си. Съдия Албърт Макинтайър внимателно прегледа предадените документи в абсолютна тишина. Нина съзнателно укроти неспокойния си крак под дългата дъбова маса, докато се насилваше да украси лицето си с физиономия, която се надяваше да мине за учтива. Документите бяха предадени, показанията бяха приключили – оставаше само присъдата.
Съдията спря да чете, за да я огледа добре, преди да заговори.
– Готов съм да удовлетворя вашия иск до съда, но преди да го сторя, искам да съм сигурен, че разбирате какви са последствията. Това решение не може да бъде отменено. Ще носите пълна отговорност за всички действия или договорки, които сключите оттук насетне.
Правният защитник на Нина, Кал Уидърс, впи пръсти в яката си.
– Тя приема условията, ваша чест.
Уидърс беше адвокатът, назначен от съда да представлява интересите на Нина. На седемнайсет години, тя нямаше право да отправи молба към съда от свое име. Неговата сива коса, дълбоки като кратери бръчки и спокоен тон говореха за опита му. Загриженото му лице бе свидетел на дълги години борба с непредсказуемата съдебна система за непълнолетни. Тя можеше както да раздава справедливост, така и да греши в решенията си, в зависимост от обстоятелствата.
Съдията хвърли поглед към Уидърс, преди да се обърне към момичето, чийто живот щеше да промени необратимо.
– Разбирам защо отправяте иск към съда за освобождаване от опеката на социалните грижи. Особено предвид ситуацията ви.
Малкото хора, на които беше позволен достъп до заседанието при закрити врати, изтръпнаха, но не и Нина. След всичко, което се беше случило, тя си бе обещала никога повече да не се връща в системата. Ако съдията не отсъдеше в нейна полза, щеше да избяга отново. Този път никой нямаше да я намери, преди да навърши осемнайсет години.
– Вие показахте, че можете да се издържате сама – каза съдия Макинтайър. – Но какви са плановете ви занапред?
Уидърс отговори преди Нина:
– Ваша чест, в документите, които внесохме, сме приложили и такъв за ранен прием в университета „Джордж Мейсън“. Нина получи стипендия и пари, които да ѝ помогнат за обучението. Тя работи почасово и ще живее в общежитието, където ще…
Съдията вдигна старческата си ръка.
– Бих искал младата дама да говори от свое име.
Уидърс бе опитал да се намеси, за да ѝ спести този момент. Той и помощникът му по случая я бяха консултирали преди изслушването. Ако съдията попиташе за плановете ѝ за кариера, тя трябваше да отвърне с трогателна реч относно намеренията си да стане медицинска сестра, учителка в детска градина или да постъпи в Червения кръст. Технически това не беше лъжа. Тя беше обмислила тези варианти. За около стотна от секундата. След това осъзна какво иска да прави до края на живота си. Но дали съдията щеше да приеме нейния избор?
Уидърс я подритна под масата. Нина знаеше какво трябва да каже според неговите напътствия. Но никога не бе правила нещо просто защото някой ѝ беше казал, че трябва да го направи. Вероятно това бе и причината да се мести от един приемен дом в друг.
Тя изправи раменете си, окончателно решена да каже истината.
– Ще се запиша в програмата по наказателно право в университета „Джордж Мейсън“. След като завърша, ще се присъединя към полицейското управление, ще работя усилено, за да стана детектив, и ще прекарам остатъка от кариерата си, като вкарвам изроди, които се гаврят с деца, зад решетките.
Уидърс се хвана за главата. Специалният защитник по делото също се учуди.
Нина игнорира техните реакции, докато се фокусираше върху съдията.
– Това достатъчно напред в бъдещето ли е, сър?
Съдия Макинтайър свъси вежди.
– Ще продължите ли с консултациите?
– Да, сър.
– Обстоятелствата са ви направили изключително независима от ранна възраст, госпожице Есперанца – каза съдията. – Но трябва да приемате чужда помощ, когато имате нужда. Запомнете това.
Съдебната зала притихна. Всички бяха вперили поглед в Макинтайър. Тръпнеха в очакване.
Тя беше изнервена до краен предел. Дали пък не го бе накарала да се съмнява в уменията ѝ да се справи с това, което ѝ се беше случило? Успя да си поеме въздух.
След сякаш цяла вечност дълбокият му глас разряза тишината.
– Ще уважа молбата.
Тя си отдъхна.
– А сега по другата тема. – Усмивката изстина на лицето ѝ, докато съдията продължи с мрачен тон: – Молбата за смяна на името. – Той вдигна нотариално заверения документ. – Вие искате да смените името си от Нина Есперанца на Нина Герера. Молбата ви показва, че желаете да изберете сама името си, вместо да използвате даденото ви. Можете да направите това догодина, когато навършите осемнайсет години, защо бързате?
Уидърс се окопити.
– Ваша чест, клиентката ми е получила юридическото си име от първия ѝ назначен социален работник, когато е станало ясно, че осиновяването ѝ ще бъде… – погледна я извинително – … малко вероятно.
Тя сведе поглед към скръстените си ръце. Като малка не беше от момичетата с пухкави, руси къдрици и светлосини очи. Нито кожата ѝ беше като порцелан, нито бузите ѝ бяха румени. Социалните работници, които бяха ангажирани с нейния случай, никога не я наричаха сладка или срамежлива. Вместо това тя дочуваше части от разговори, пълни с думи като своенравна и твърдоглава. Може и да не ги разбираше напълно, но знаеше, че тези определения – с тъмната коса, кафявите очи и загорялата кожа – я отличаваха от другите момичета. Момичетата, които бяха осиновявани.
Уидърс побърза да прекъсне неловкото мълчание.
– Тя не е имала избор и смята, че прекратяването на настойничеството на щата Вирджиния е правилният момент да избере име, което описва новата ѝ цел.
Съдията повдигна рошавата си сива вежда и я погледна.
– Новата ви цел?
Тя изправи главата си, за да срещне погледа му.
– Говорите ли испански, сър?
– Не.
Нина си пое дълбоко въздух. Най-добрият вариант беше да бъде напълно откровена.
– Проследих първия си социален работник до самото начало, когато съм влязла в системата преди седемнайсет години.
Изражението на съдията помръкна.
– Наясно съм с… обстоятелствата.
Обстоятелства. Лишена от смисъл дума, предназначена да пощади чувствата ѝ. Съдията вероятно смяташе, че е мил, но не можеше да смекчи случилото се.
Тя бе оставена да умре в кофа за боклук, когато беше само на един месец.
Нина преглътна бучката в гърлото си и продължи:
– Името ѝ е Мирна Гонзалес. Каза ми, че първоначално са ме наричали бебето Джейн Доу. Искала е да имам подходящо етническо име, затова ме е нарекла Нина – английската версия на niña, което означава „момиче“ на испански. Също се е надявала, че ще съм едно от децата, които ще имат щастлив край. Че ще бъда осиновена от любящо семейство, заради което ме е нарекла Есперанца, което значи „надежда“. – Бучката в гърлото ѝ растеше, задушавайки последните ѝ думи. – Не получих този щастлив край.
– Не – каза съдия Макинтайър. – Не го получихте.
Той не се опитваше да е снизходителен, което тя оцени.
– Но защо Герера?
– На испански guerrero значи „воин“ или „боец“, a guerrera – с а накрая, е в женски род.
На съдията му бе нужен миг, за да осъзнае думите ѝ, преди в очите му да се появи разбиране.
– Момичето воин.
Нина кимна утвърдително.
– Отказах се от надеждата – каза тихо тя, след което вдигна глава. – От сега нататък ще се боря.
Публикувай коментар
