Утвърдената поредица „Власт и отговорност“ на издателство „Сиела“ се завръща с тринадесетото си заглавие – блестящия политически анализ „Епохата на революциите“ от един от най-влиятелните анализатори на нашето време – Фарийд Закария.
На 2 октомври 2025 г. от 18:30 ч. в Литературен клуб „Перото“ изданието ще получи официалната си премиера с участието на министър-председателя на България (1997-2001) Иван Костов и създателя на поредицата „Власт и отговорност“ – Свилен Спасов.
Повече информация за събитието може да откриете тук:
https://www.facebook.com/events/3233142693506886
Американският журналист Фарийд Закария е познат на милиони зрители по света като водещ на програма за международни новини по CNN и главен редактор на Foreign Affairs. Книгата му „Епохата на революциите“ е отличена като една от най-добрите нехудожествени творби за 2024 г. според Wall Street Journal и New York Times.
Първите десетилетия на 21. век може и да ни се струват като най-революционния период от модерната история, изпълнен с популистка ярост, пропаст между идеологиите, войни, икономически и технологични сътресения. Но човечеството и преди е преминавало през подобни кризи и трусове – и е процъфтявало след тях.
В „Епохата на революциите“ Фарийд Закария доказва, че можем да осмислим турбулентното настояще именно през уроците от изминалите революции. С ерудиция и историческа прецизност журналистът изследва големите пренареждания в човешката история, периодите на революционни вълнения, последвани от насилие и често реакцията на контрареволюцията.
В първата си част книгата ни връща назад във времето, за да ни помогне да разберем произхода и последиците на революциите – от тази, която превръща Нидерландия в най-богатата държава в света; през кървавото наследство на Френската революция и главозамайващата скорост и мащаб на Индустриалната революция, която отвежда последователно Великобритания и САЩ до глобална доминация.
Втората част на „Епохата на революциите“ обръща поглед навътре към настоящето и описва подробно революциите, които разтърсват нашето време: ускорената глобализация, дигиталната трансформация, демократичния упадък и последвалия възход на популизма, завръщането на политиката на Великите сили в лицето на Русия и Китай и кризата на идентичността, която все по-често се превръща в бойното поле на политиката на 21. век.
„Епохата на революциите“ отчита сеизмичните последици от Четвъртата индустриална революция, на която сме свидетели в момента, като доказва, че песимизмът за бъдещето е преждевременен.
Съчетавайки задълбочен анализ с разбираем и увлекателен стил, Фарийд Закария преосмисля настоящето ни и посочва, че ако действаме разумно, либералният международен ред може да бъде възроден, а популизмът да бъде изпратен в историята.
Навременно, смело и вдъхновяващо, това четиво е задължително за всеки, който иска да придобие обективен поглед над съвременната политика отвъд крайните полярности.
Из „Епохата на революциите“ от Фарийд Закария
Въведение
Модерната история е свидетел на няколко големи, фундаментални разрива с миналото. Някои от тях бяха интелектуални като Просвещението, а други – технологични и икономически. Всъщност светът е преминал през толкова много индустриални революции, че се налага да ги изброяваме – Първа, Втора, Трета, а сега и Четвърта. Политическите и социалните революции са били още повече и те също се извършват днес.
От десетилетия насам наблюдаваме свят, който се намира в забързано развитие, с ускорени технологични и икономически промени, колебаещи се концепции за идентичност и бързо променяща се геополитика. Студената война отстъпи място на нов ред, който започна да се пропуква само няколко десетилетия след формирането си. Мнозина се радват на темпото и естеството на тези промени, а други ги осъждат. Но преди всичко трябва да разберем колко разрушителни са били те във физически и психологически план, защото тази епоха на ускорение предизвика различни ответни реакции. Трябва да ги разберем и да им отговорим.
Нека обърнем внимание на епиграфа към тази книга: „Всичко съсловно и застояло се изпарява, всичко свято се осквернява и хората най-сетне са принудени с трезви очи да погледнат своето положение в живота, своите взаимни отношения“. Тези редове звучат така, сякаш биха могли да бъдат написани днес, може би от десен интелектуалец, който оплаква разпадането на традиционното общество и копнее за връщане към по-прости времена. Но всъщност те са публикувани през 1848 г., в една също толкова революционна епоха, когато старият селскостопански свят бързо се заменя с нов индустриален, когато политиката, културата, идентичността и геополитиката се преобръщат от силните ветрове на структурните промени. И те са написани не от консерватори, а от Карл Маркс и Фридрих Енгелс в „Манифест на Комунистическата партия“. Маркс блестящо разбра огромните разрушителни ефекти на капитализма и технологиите, както и многото проблеми, които те предизвикват, въпреки че неговите решения на тези проблеми се оказват катастрофални навсякъде, където и когато са опитвани. Фактът, че това изказване би могло да дойде от десницата днес, показва нагледно, че навлизаме в нова ера на политиката, която преобръща разделенията от миналото.
МЕЖДУНАРОДНА РЕВОЛЮЦИЯ
Тези вътрешнодържавни революции се случват по същото време, по което се развива и една международна революция – изначално пренареждане на глобалната политика. От 1945 г. насам, в продължение на повече от три четвърти век, светът е забележително стабилен. Преди това, за близо половин век Студена война, двете ядрени суперсили се възпират една друга. Тяхното интензивно съревнование често се превръща в кървави конфликти на места като Корея и Виетнам, но поне двете най-могъщи държави – тези, които биха могли да започнат трета световна война, са в патова ситуация. След това, през 1991 г., когато Съветският съюз се разпада, навлизаме в нещо изключително рядко в историята, каквото не е виждано поне от падането на Рим: епоха, в която има само една суперсила.
Най-близкият аналог е Британската империя в зенита си. Само че на най-важната геополитическа арена – Европа, Великобритания през XIX век остава една от многото велики сили, които постоянно се борят за преимущество. А Америка след 1991 г. се издига над всички други страни по света и това води до нещо безпрецедентно като еднополюсен свят и липса на конкуренция между Великите сили. През по-голямата част от историята политическите и военните противоборства между най-богатите и най-могъщи държави определят международната обстановка и я правят изначално напрегната и нестабилна. Но изведнъж след 1991 г. настава затишие заради липсата на съревнование. Как може да има противници? Китай през 1990 г. още е бедна, развиваща се страна, създаваща по-малко от 2 процента от световния БВП. Русия се олюлява от рухването на комунизма. Брутният ѝ вътрешен продукт спада с 50 процента през 90-те – даже повече, отколкото през Втората световна война. Дори икономически конкуренти като Япония и Германия не са действително в играта. Япония навлиза в дълъг период на стагнация, а Германия е заета в продължение на две десетилетия да интегрира източната част в новообединената страна.
През еднополюсната фаза Вашингтон е решен да моделира света по свой образ и подобие. Допуска грешки, като действа понякога прекалено предпазливо, а друг път реагира пресилено. Но има две ключови последици. Първо, еднополюсният модел осигурява време на глобална стабилност – никакви големи геополитически борби, никаква надпревара във въоръжаването или война между велики сили. Второ, американските идеи стават глобални идеи. Съединените щати насърчават останалата част от света да се глобализира, либерализира и демократизира. Пазарите, обществата и политическите системи се отварят, а технологиите свързват хората от цялата планета в огромни открити платформи. Всичко това изглежда естествено и неизбежно, изражение на вродените човешки копнежи. Или със сигурност поне американците така си мислят.
Възниква усещането, че политиката има по-малко значение, отколкото в миналото. Икономиката възтържествува. Спомням си, че през 90-те години на миналия век един високопоставен индийски служител ми каза, че дори неговата партия да загуби, опозицията ще дойде и ще въведе много сходни политики, защото и другата страна е осъзнала, че трябва да намери начини за привличане на инвестиции, подобряване на ефективността и растеж. Както казваше Маргарет Тачър, когато оправдаваше политиката си на laissez-faire[1] във Великобритания десетилетие по-рано: „Няма алтернатива“. А 90-те години на ХХ век и началото на XXI век – време на стабилност, ниска инфлация, глобално сътрудничество и технологичен напредък – сякаш наистина въплъщават идеята, че икономическата либерализация е неизбежна. Но това се оказва не съвсем правилно. Всъщност тези сили се крепят на огромната военна и икономическа мощ на Америка и на глобалната котва на еднополюсността. Както и разпространението на либералните демокрации по света.
Една важна забележка: когато използвам думата „либерален“ в тази книга, обикновено нямам предвид съвременното ѝ американско значение, където тя се използва взаимозаменяемо с „ляв“. По-скоро имам предвид класическия либерализъм, идеологията, която се появява през Просвещението като опозиция на монархическата и религиозната власт. Макар и да е спорен термин, за който днес десницата и левицата се карат, под него обикновено се разбират индивидуалните права и свободи у дома, свободата на вероизповеданието, отворената търговия и пазарната икономика, както и международното сътрудничество в рамките на основан на правила ред. В този смисъл Роналд Рейгън и Бил Клинтън са класически либерали, като Рейгън набляга на икономическата свобода, а Клинтън – на равенството на възможностите (за да може човек да упражнява свободата си). Новите популисти, както отдясно, така и отляво, атакуват целия либерален проект. Те са недоверчиви към неутрални процедури като свободата на словото и смятат, че е жизненоважно да се наказва словото, което те ненавиждат. Председателят на Камарата на представителите от Републиканската партия Майк Джонсън открито критикува един от стълбовете на основаването на Америка – отделянето на църквата от държавата. В краен случай тези нелиберални популисти са готови да отхвърлят правилата на изборната демокрация, за да постигнат по-висока цел – избирането на кандидат или приемането на политика, която те подкрепят. Всъщност Майк Джонсън е един от архитектите на стратегията за недопускане на утвърждаването на избора на Джо Байдън за президент през 2020 г.
Международна система, доминирана от либерален хегемон – като Великобритания в по-ранни времена и сега Съединените щати, – насърчава разпространението на либералните ценности. Но тази връзка може да действа и в обратна посока. Когато американското господство започва да ерозира, отвореността и либерализмът са подложени на натиск. Америка продължава да бъде изключително силна, но вече не е онзи колос, който представлява по време на еднополюсния период. Първото предизвикателство срещу американската хегемония е първото голямо противодействие – атентатите от 11 септември, – жестока атака, дошла от един край на света, където либерализмът още не се е установил и където ислямският фундаментализъм е в яростна опозиция на ценностите на Просвещението. Най-големите щети обаче идват не от самите нападатели – банда терористи, които нямат властта да променят света, – а от прекомерната реакция на Съединените щати. Америка най-вече подкопава силата си, като решава да окупира Афганистан и след това да нахлуе в Ирак. Неуспехът на тези интервенции развенчава мита за военната мощ на Америка. Още по-лошото е, че нарушават основания на правила ред, който толкова дълго време бранят. Следва Световната финансова криза от 2008 г., която заличава аурата на американската икономическа мощ. През 90-те икономиката на САЩ изглежда като модел за света, особено динамичната и ефикасна финансова система. Развиващите се страни ревниво копират аспекти от американската система с надеждата да повторят успеха ѝ. Но когато настъпва крахът, тя разкрива финансова система, осеяна с катастрофални рискове. Това убеждава мнозина, че не си струва да ѝ се подражава. Както представителят на висшето ръководство на Китай Уан Цишан казва на финансовия министър на САЩ Ханк Полсън в разгара на кризата: „Вие бяхте мой учител, но… вижте си системата, Ханк. Вече не сме сигурни, че трябва да се учим от вас“5.
Всичко това се случва в момент, когато американската политическа стабилност също се пропуква. Конгресът губи способността си да извършва някои от най-основните си функции като приемането на бюджет. Заплахите от спиране на работата на държавния апарат поради липса на финансиране стават рутина. Отдавнашни норми и практики във Вашингтон ерозират и дори биват унищожени. Правенето на обструкции при приемането на законопроекти става рутина, а назначенията на хора на ключови постове, които по-рано се извършват бързо, започват да бъдат бавени, което вкарва прът в колелата на правителството. Увеличаването на тавана на дълга става екзистенциална междупартийна битка, създаваща опасност от това да се спре изпълнението на финансовите задължения на национално равнище. Политическата поляризация достига пик, какъвто не е виждан от времето след края на Гражданската война6.
Това не е упрек към двете страни. Една от двете водещи американски партии – Голямата стара партия[2], попада в ръцете на популист, който не се интересува толкова от нормите на либералната демокрация, колкото от поддържането на революционен радикализъм. Президентът Тръмп поставя под съмнение или отменя изпитани във времето политики у дома и в чужбина, което кара много съюзници да се притесняват за надеждността на Америка. А след това, в резултат на продължителни усилия, чиято кулминация е бунтът в Капитолия на 6 януари 2021 г., Тръмп се опитва да отмени изборното си поражение и да остане на власт – нещо, което никой американски президент не е правил в историята на страната. Следвайки примера му, в друг безпрецедентен ход мнозинството от републиканците в Камарата на представителите гласува против удостоверяването на избора на Джо Байдън за президент, въпреки че десетки съдебни решения бяха отхвърлили всички обвинения в измама. Сияйният град на хълма вече не е толкова блестящ.
Уронването на репутацията на Америка би имало много по-малко значение, ако страната не е изправена пред нови съперници. През последните три десетилетия увеличаването на икономическия растеж по света поражда явление, което наричам „възхода на останалите“. Страни като Китай, Индия, Бразилия и Турция набират сила и увереност. Разбира се, двете далеч най-разрушителни сили до момента са възходът на Китай и завръщането на Русия, които предизвикват ново голямо напрежение на международната сцена. След 30-годишна „почивка от историята“ отново живеем в свят, моделиран от съревнование и конфликт между велики сили7. Тези междуособици саботират силите, които до неотдавна обединяват всички нас – търговия, пътувания, технологии, – и всеки ден се появяват нови прегради. Пандемията от КОВИД-19 ускорява тенденцията към протекционизъм и национализъм, тъй като страните търсят начини да си бъдат по-самодостатъчни. Следва войната в Украйна, която ни връща във времената на геополитически конфликт от най-стария тип, за територия. Сега сме свидетели на война, каквато много от нас са смятали, че е останала само в книгите по история и черно-белите документални филми за Втората световна война. Европейски градове се сриват при безпощадни бомбардировки, милиони цивилни бягат от домовете си, танкове минават през димящи руини. Докато американската мощ отстъпва в Близкия изток, регионални сили опитват да запълнят властовия вакуум, напрежението расте и избухват много интензивни локални конфликти – от Сирия през Йемен до Ивицата Газа. В Азия се завръща класическата политика на баланс на силите, докато Китай се стреми към по-голямо влияние, а много от съседите му търсят помощта на Америка, за да се противопоставят на надигащия се азиатски хегемон. Езикът на сътрудничеството отстъпва място на езика на национализма, конкуренцията и конфликтите.
Дори и там, където няма опасност от война, е налице нова обстановка. След три десетилетия на либерализация, демократизация и отвореност сме свидетели на обратна тенденция. От финансовата криза насам пазарната икономика губи ореола си. Днес, където и да погледнете, политиката надделява над икономиката. Свободната търговия също вече е подозрителна. С Брекзит Обединеното кралство избира да прекъсне преференциалните си търговски връзки с най-големия си пазар – Европейския съюз – по причини, които могат да бъдат описани само като политически. Си Дзинпин в Китай изоставя пазарния подход, издигнал страната му в челните редици на държавите, като вместо това удвоява държавния контрол. Доналд Тръмп не успява да изгради своята гранична стена, но налага по-високи мита върху чуждестранните стоки, отколкото който и да е американски президент след подписването на Закона за митата „Смут-Хоули“ от Хърбърт Хувър през 1930 г. Приемникът на Тръмп, Джо Байдън, настоява много от плановете му за разходи да бъдат закрепени с разпоредби за „купувай американското“. Други държави се опитват да последват примера му. В целия свят държавите отдават предпочитание на устойчивостта, самодостатъчността и националната сигурност пред растежа и ефективността. Имиграцията, която някога е била възхвалявана и насърчавана, се е превърнала в мръсна дума, а държавите гледат на имигрантите с недоброжелателно око. Културни промени, на които навремето изглеждаше невъзможно да им се противодейства – като правото на жената да направи аборт, – биват заличени.
„Приемаме ли предизвикателството за по-отворени общества, или изграждаме защитни стени срещу него?“, попита Тони Блеър през 2006 г. Още и още лидери избраха „затворения“ път. Те отново смятат, че този път няма алтернатива.
ПРОМЯНАТА И НЕДОВОЛНИТЕ ОТ НЕЯ
Какво прави един период революционен? Има ли други предвидими последици от една революционна епоха? И как свършва всичко това? Това са някои от въпросите, на които се опитвам да отговоря в тази книга. Правя това, като се връщам назад във времето, за да се опитам да разбера предишните епохи на революции – техния произход и последици – и след това да разгледам нашата настояща епоха
[1] За ненамеса на държавата в икономиката. – Б. пр.
[2] Републиканската. – Б. пр.
Публикувай коментар
