С блестящите истории „Тайната на Диор“, „Френският фотограф“, „Къщата на Ривиерата“ и „Трите живота на Аликс Сен Пиер“ австралийската писателка Наташа Лестър се превърна в една от най-обичаните авторки на исторически романи у нас, а всяка следваща нейна книга е събитие и наслада за читателската душа.
В най-романтичния месец февруари в книжарниците вече грее новият ѝ роман „Изчезването на Астрид Брикар“, в който Лестър запраща читателите в богатия на текстури и емоции свят на висшата мода от 70-те години, когато имена като Оскар де ла Рента и Ив Сен Лоран творят най-големите си шедьоври.
Вярна на безпогрешния си стил, Наташа Лестър умело преплита животите на три силни жени от различни поколения и разгръща пред читателя пищен букет от история, мода и неустоима мистерия.
Париж, 1917 г. Шестнадесетгодишната Миза Брикар е дала обет: да бъде запомнена по свой собствен начин. И го прави, превръщайки се в невъзпят герой от Втората световна война. Невероятен дизайнер. И вдъхновение за Кристиан Диор. Но изпреварила времето си с десетилетия, Миза е заклеймена заради предполагаемия си съмнителен морал. А името ѝ ражда легенда, от която наследниците ѝ няма да могат да избягат.
Ню Йорк, 1970 г. Астрид Брикар е решена, че ще предизвика революция в света на модата. И го прави – но в качеството си на муза и любима на дизайнера Хоук Джоунс. Когато двамата са поканени да участват в прословутата Версайска битка на дизайнерите, Астрид ще жертва всичко, за да покаже таланта си. Но точно когато кариерата ѝ е напът на процъфти, Астрид изчезва безследно, оставяйки след себе си само една сатенена рокля.
Франция, наши дни. Блайт Брикар е внучка и дъщеря на две блестящи модни дизайнерки, чиято печална слава я преследва през целия ѝ живот. Всички очакват от нея да бъде поне толкова гениална, колкото изоставилата я при раждането ѝ майка и скандалната ѝ баба. Ала Блайт е обърнала гръб на света на модата – и мечтите си – още преди години. Но семейно събиране във френската провинция ще разкрие пред Блайт факти, които ще хвърлят съвсем различна светлина върху живота на Астрид и Миза.
Силен, дързък и прозорлив, „Изчезването на Астрид Брикар“ е роман, който описва сложната роля на жените като музи и вдъхновителки в доминираната от мъже модна индустрия. Това е история за пагубната сила на жълтата преса, слуховете, клеветите и срама.
Талантливите героини на Наташа Лестър плащат висока цена, осмелявайки се да тръгнат по свой собствен път. А огъня, с който те творят, може да послужи за вдъхновение на всеки читател, впуснал се да преследва мечтите си.
Из „Изчезването на Астрид Брикар“ от Наташа Лестър
Астрид Брикар & Хоук Джоунс
В началото нищо не подсказва, че този ден ще бъде исторически. Астрид се свлича от дюшека на пода и грабва мъжка бяла риза, която е намерила в магазин за втора употреба за петдесет цента. Завързва я на талията си като саронг, а споменът за роклята, която е видяла в архива миналия месец, изплува в подсъзнанието ѝ. Ръкавите се превръщат в шарфа, който тя завързва на фльонга, която, ако бъде дръпната, всичко ще се свлече на пода.
Велвет се смее.
– Само ти можеш да измислиш подобно нещо и то да изглежда толкова готино. А каква е тази тениска?
– Купих я от детския щанд – казва Астрид на Велвет.
Тя е в нюанс между тюркоазено и морскосиньо, цвета, в който следобедното слънце багреше водата на плажа в Жилго, докато Астрид чакаше върху дъската си за сърф да дойде вълната.
– Никой не използва такива цветове за дрехите за възрастни. А трябва.
– Точно ти трябва да го направиш – казва Велвет, докато вземат метрото до колежа, достатъчно махмурлии, за да предпочетат подземния мрак, и достатъчно трезви, за да стигнат навреме.
Тъкмо заемат местата си в ателието по дизайн, когато влиза мъжът, когото Астрид срещна в архива.
– Кой е този? – пита тя Велвет.
– Все забравям, че не беше тук миналата година – отговаря Велвет, а Греъм казва:
– Това е Хоук Джоунс. Ужасно изискан мъж.
– Хоук[1] ? – повтаря Астрид.
– Съкратено от Хоторн[2] – Велвет свива рамене. – Изглежда, било твърде трудно за произнасяне.
– Хоторн – Астрид опитва. Наистина се запъва. Дума, която едновременно е на върха на езика и някъде дълбоко в гърлото, и тя не знае защо, но от тази мисъл се изчервява. – Не прилича на човек от модния бранш.
Греъм се смее.
– Не, не прилича на някого от модния бранш.
Астрид е била в Парсънс достатъчно дълго, за да разбере нещо, с което рядко се е сблъсквала в своя адвокатски квартал в Лонг Айлънд. Това, че модата е магнит за всички, от традиционно женените дизайнери, като Оскар де ла Рента, до онези, които не възприемат момичетата по начина, по който са я учили, че трябва да ги приемат, като Греъм например.
Докато Хоук Джоунс разговаря с техния преподавател, Велвет продължава да ѝ разказва:
– Започна в рекламата, след това се премести да учи фотография и накрая се озова в модния факултет по случайност. Веднъж деканът го замъкнал на семинар на Норман Норел. И просто ей така Хоук, който не може да шие и който няма представа кой е Норел – при тези думи Велвет завърта нагоре очи – някак си нагъва коприна и я превръща в дреха, която Норел заявява, че вероятно е по-добра от всичко, което той би могъл да направи. Добре борави с ръцете си – Велвет ѝ намига. – Трудно му е да се задържи на едно нещо.
Прозвучава като предупреждение, но Астрид няма нужда от такова. Нейните планове за бъдещето не включват мъже с имена на хищници да кръжат над нея.
– Дипломира се миналата година и отвори свой бутик преди няколко месеца – добавя Греъм. – Не се прави така – да излезеш да се доказваш сам, без преди това първо да стажуваш при именит дизайнер. Половината от момичетата тук са влюбени в него – вероятно е излизал с повечето от тях, по времето когато е учил в Парсънс. Всички искат да разберат дали ще успее. Някои се надяват да се провали, защото е достатъчно арогантен, за да пренебрегне общоприетия път. Надявам се да ги срита по задника.
Преподавателят им казва, че Хоук ще води заниманията този ден, точно както и други абсолвенти са им гостували. Докато Хоук заема мястото му, Астрид го преценява. Косата му е тъмноруса и наистина много дълга, къдрава, по начин, който подсказва, че може би има нужда от измиване. Пада над веждата му и той посяга да я отметне, от което тя отново пада, сякаш знае, че едно наполовина скрито око е начин да накара всяко момиче в залата да му обърне внимание.
На Астрид ѝ иде да се разсмее, защото дори Велвет го зяпа. Но и самата тя също.
В архива бе изглеждал като момче, което изобщо не се старае, защото целият свят отстъпва пред него. Но сега е съсредоточен, докато вдига парче хлъзгаво сребристо ламе.
Всеки изучава плата по различен начин: Велвет с ожесточение, сякаш не иска противоречията между твърдата метална нишка и въздушното изящество да я подведат; Греъм със смайване, сякаш се моли за баналността на дънковия плат. А Астрид изпитва внезапно вълнение. Всяка материя, която досега са изучавали, е в противоречие с вдъхновението, също както би бил иконом в костюм от три части на дансинга на Електрик Съркъс. Докато ламето е хит, за който тя дори не е знаела, че копнее.
То се подчинява на всяко докосване на пръстите на Хоук, докато той го увива около манекена до него и го оставя дълго, за да покрие краката.
– Сребристото ламе само по себе си е крещящо – обяснява той. – Така че оставяте роклята дълга и внезапно тя се оказва по-възбуждаща от неонов билборд.
Астрид присвива очи. Все едно да извадиш барабаните от рок балада. Не можеш да подобриш нещо, лишавайки го от неговата същност. Ако е предназначено да бие на очи, то тогава го оставяш.
Тя се изправя и отива отпред.
– Или пък я скъсявате толкова много, че въпреки склонността му към ексхибиционизъм, ламето не е първото нещо, което виждате.
Тя забожда с карфици плата, така че той едва покрива задника на манекена. Сега цялото внимание е насочено към жената, а не към онова, което носи.
Хоук се е намръщил съсредоточено, а не от раздразнение – поне така се надява тя.
– Тогава има нужда от дълги ръкави, за да се постигне баланс – казва той, като усуква сребристата материя в две дължини, които стигат точно над китките, които само преди пет минути бяха изглеждали само като пренебрегнати стави. Сега той привлича вниманието към деликатната изостреност на ръцете, по начин по-еротичен дори от дълбоко деколте. – Всъщност трябва да бъде дори още по-къса.
Той прави така, че още половин инч изчезва от подгъва.
Астрид едва не се усмихва, но съвършенството е само половинчато.
Поглежда към Хоук, който продължава да я наблюдава със същото подобие на усмивка. Тя плъзга пръсти по ламето, заслушва се в онова, което влакната искат да кажат.
Изчезни.
Подръпва гърба на роклята и оголва плешките на манекена – два удивителни знака на самоувереност.
– И изрязан гръб за повече сила – казва тя, усмихва се на Хоук и по такъв начин намеква за предишната им среща.
Той се разсмива.
И всички спонтанно започват да ръкопляскат на тази рокля, която отпред изглежда като запалена клечка кибрит, а когато я заобиколиш, се превръща в пламтящ огън. Цялото тяло на Астрид, съзнанието ѝ, дори сърцето ѝ се чувстват разкъсани. Сякаш Хоук е проникнал в главата ѝ, а тя – в неговата.
Тази рокля е самата Астрид от текстил. И дюдюканията на нейните колеги ѝ казват, че роклята е онова, което те също искат да бъдат, или онова, което никога не са дръзвали да си помислят, че могат да бъдат. Никой, освен ако не е достатъчно дързък, не би могъл да носи тази рокля.
Отново поглежда Хоук.
– Благодаря – изрича той и това е толкова неочаквано – благодарност, вместо самолюбие.
Колко преподаватели в Парсънс щяха да приветстват момиче, учещо там едва от месец, което излиза и им казва, че роклята им е прекалено дълга?
И тя се чуди – как да направи така, че това отново да се случи? Или може би е било само рядък и неповторим миг на заслепение?
Сега вече Хоук я гледа по същия начин, както в архива; очите му са като моливи, които рисуват наново очертанията ѝ. Дори коленете ѝ се изчервяват.
Тя се извръща и отново сяда на мястото си. Защото в настоящия си живот се нуждае само от резултата от случилото се преди малко, а не от опиянението. Чува как някой прошепва:
– Разбира се, че ще направиш нещо толкова микроскопично, което едва ли може да бъде наречено рокля. Предполагам, че е заложено в гените ти. Кандис. Макар Астрид да знае, че трябва да замълчи, казва:
– Нима си се надявала той да влезе в твоите джинси?
Усеща как Велвет замръзва и ѝ се иска да не се бе оставяла Кандис да я подразни. Да отговориш на кучката с грубост е като да хвърлиш тлееща цигара в изсъхнала гора през лятото.
– Знаеш ли, че тя излизаше с него миналата година? – изсъсква Велвет. – И той постъпи с нея както с всички – заряза я след няколко срещи.
Което означава, че Астрид е хвърлила не просто цигара, а туба бензин.
Не обръщай внимание на Кандис, казва си тя. Години наред се е правила, че не обръща внимание на подигравките, така че досега би трябвало да е станала експерт в това начинание.
Но що за нещо е то, че да ти е нужен талант за него.
[1] Hawk на английски, което означава ястреб. – Б.р.
[2] Hawthorne на английски, което означава глог. – Б.р.
Публикувай коментар
