На пазара вече може да откриете завладяващия „Олигарх“ от Елена Морозов – роман, който съчетава интимно познаване на кръговете на властта в Русия, създаването и обуздаването на властимащата вихрушка, и откровено разкриване на алчността и наглостта, които стоят в основата на световната финансова криза от 2007–2008 г.
В тази своеобразна „приказка за стълбата“ предпочелият конфиденциалност автор зад псевдонима Елена Б. Морозов преплита реални събития с фикция, за да нарисува безмилостен портрет на користолюбието и покварата, пропили света на богатите.
Пътят на младия Григори Юрдин започва на гробището на Перм. Момчето, загубило баща си и майка си, успява да намери своето място в приказката на света. Първенец на випуска си и брилянтен шахматист, той усеща навреме вятъра на промяната в своята родина и се оказва на правилното място по време на началните стъпки на приватизацията. С остър ум, комбинативен по природа, Григори насочва събитията в желаната посока, а мечтите му далеч надхвърлят руските граници – с развитието на своята бизнес империя апетитите му се насочват към света на международните финанси.
Същевременно зад фасадата на успешен бизнесмен се крие и момче, което търси своето лично отмъщение. А човекът, който не дава покой на душата му, е арогантен и властен французин, който си мисли, че всичко му е позволено в периода на разпада на Съветския съюз и несигурното и объркано съграждане на новата руска държавност.
Прелитайки между Лондон, Париж и Ню Йорк, Григори не усеща, че скоро черната дупка в центъра на Москва ще го привлече силом обратно там, откъдето е тръгнал като амбициозен младеж.
Защото всеки има дългове за плащане. Дори и един всемогъщ олигарх.
Напрегната и различна, „Олигарх“ е смайваща литературна шахматна нотация, осеяна от морални „мини“, от двете страни на които няма добри или лоши – само пешки и офицери в големия театър на съдбата.
Из един „Олигарх“ на Елена Морозов
ПЪРВА ЧАСТ
Защитата „Рогозин“[1]
I
Перм, Политехнически институт,
понеделник, 23 март 1992 г.
Григори старателно си завиваше цигара с пръсти. Макар от началото на годината в Перм да липсваше почти всичко, младежът все още успяваше да се снабдява с тютюн от магазина на завода. Стъмнило се беше, но Григори и приятелите му Олег Лето и Максим Казманов, студенти последен курс в Политехническия институт в Перм, най-големия в Урал, продължаваха да си говорят в голямата пуста амфитеатрална аудитория.
Никой не би се скатал от седмичната лекция на великия Смирнов и затова денят им беше приключил със забележителна двучасова лекция на професора по физика на металите. Вече 67-годишен и жертва на кризи от подагра, заради която накуцваше, особено зиме, той все така продължаваше да изпълнява длъжността „главен инженер“ на Пермския кабелен завод и да властва в него като пълноправен господар. С рядка посивяла коса и черни хлътнали очи на подпухналото му лице, осеяно с червени петна, Смирнов компенсираше тромавата си физика с чувство за хумор, красноречие и знания, признати дори в Москва. Студентите знаеха, че за да бъдат назначени в най-добрите отдели на завода и най-вече в развойния, трябваше да бъдат забелязани от Смирнов. Изборът, който се предлагаше на младите инженери от института, беше голям: отбрана, нефтодобив, химическа, дърводобивна, хранително-вкусова промишленост. Заводите се ползваха от добива на металургичните комплекси в Южен Урал, а река Кама, голям приток на Волга, от векове даваше на Перм стратегически излаз към Северно и Балтийско море, както и към Азовско, Черно и Каспийско. За тези родени и израсли в голям промишлен град момчета обаче Пермският кабелен завод символизираше царския път.
В института Григори Юрдин беше сред първенците на випуска си. Той впрочем беше блестящ във всичко, с което се заемеше. Бърз, методичен, точен, беше се утвърдил като всепризнат на местно ниво шахматист, който още от 10-годишен участваше в любителските турнири в града, а после и в област Перм. Мария изрязваше всяка статия от всекидневника „Звезда“, в която се споменаваше името му, защото понякога той отразяваше местните състезания. Любимата ѝ беше онази със снимката на Григори на 19 години. Портретът, направен в един летен ден без изкуствено осветление и помпозност, беше уловил магнетизма на хубавото кестеняво момче с нежна кожа, високо, изпъкнало чело и ясно очертани вежди, над чиито лешникови очи хвърляха сянка дълги мигли, а неговите пълни и леко нацупени устни изразяваха едва доловимо презрение. Мария го беше залепила в албума от семейната отпуска, подвързан с изкуствена червена кожа. Той стоеше на ниската стъклена масичка в хола, а от поканените на чаша чай посред домакинските задължения съседки се очакваше да се възхищават на снимката. Григори се харесваше както на жените, така и на мъжете. Макар да приемаше проявите на интерес, той обаче рядко им отвръщаше. При все това младежът се беше научил да се възползва от чара си. Точно затова беше сред студентите, които в края на лекцията се струпваха около катедрата, докато преподавателят с мъка събираше листовете си, а после ги натъпкваше в износената си кожена чанта, белязана със съкращението ДРД-10, дирекция „Развойна дейност“ на Перм.
По амфитеатрално разположените банки се шушукаше, че тази чанта му била подарена от легендарния Павел Соловьов, чиито двуконтурни турбореактивни двигатели Д-20П се поставяха на самолетите „Туполев“ ТУ-124. Григори беше съумял да спечели благоразположението на Смирнов с отличните си оценки, уместните си въпроси и полезните си действия. Ползваше се най-вече с привилегията да го изпраща до зила, колата, предназначена за висшите държавни служители, чийто шофьор в униформа търпеливо чакаше до стълбите на института.
– Благодаря за изложението ви за метричната ентропия на Колмогоров. Беше вълнуващо.
– Доволен съм, че лекцията ви е харесала, Юрдин – отвърна Смирнов, гледайки го с искрица ирония. Защото, макар да харесваше младежа, преподаваше от прекалено дълго време, за да храни и най-малка илюзия за безкористността на своите студенти.
– Хранех огромно възхищение към Андрей Николаевич. Спомням си речта, която произнесе през 1986 година в Москва, когато получи наградата „Лобачевски“. Това беше последното му голямо публично изказване. Знаменито. Всъщност, Юрдин, елате при мен в завода някой ден. Ще можем да проговорим за бъдещето ви. Определете си час при Наташа Йосипова. Другата ми секретарка не е способна да запише правилно каквото и да било.
След като Смирнов си беше тръгнал, Григори се беше върнал в аудиторията, където приятелите му Максим и Олег го чакаха. Пазачът на института им позволяваше да останат в него и след лекциите. И макар помещенията да бяха зле отоплени, а единствената светлина да идваше от светещите табелки на аварийните изходи, все пък там винаги беше по-добре, отколкото на улицата при -150.
– Какво ти е, Гриша? Изглеждаш угрижен – попита го Максим. И той като Олег се възхищаваше на Григори и двамата го съпровождаха неотлъчно и предано. Максим беше младеж с впечатляваща физика, със смъкнати широки рамене и големи безцветни очи на отпуснато лице. Слаб ученик, той дължеше единствено на снизходителността на преподавателите преминаването си в по-горен клас. Вдъхновени от плоскостъпния бозайник на емблемата на Перм, съучениците му го бяха кръстили Медвед, мечката на Григори. Кротък по характер, той изпълняваше заповедите на Григори, без да гъкне, като например в онзи есенен ден, когато той без видима причина му беше заповядал да скочи в преливника на язовира на р. Кама точно до града. Но макар Максим да търпеше всичко от Григори, беше способен и на яростни избухвания и студентите от Политехническия институт гледаха да не го предизвикват. Олег беше доста по-хилав. Неспокойните му очи и тънкият и остър нос подчертаваха още повече изпитите му черти. Нервен и пъргав, той не успяваше да овладее вечно подвижните си ръце, които непрекъснато извиваха ъгълчетата на гумата или кламерите, с които бяха пълни джобовете му. Той познаваше Григори още от началното училище и обичаше да казва, че е най-старият му приятел, на което злобарите отговаряха, че е най-вече момчето му за всичко.
– Получих писмо от Лена.
Максим и Олег знаеха за обичта, която свързваше Григори със сестра му, студентка в Москва. Четири години по-рано Лена беше получила стипендия за МГИМО. В онзи ден у Макарови се състоя голямо тържество. Защото не всеки ден дете от Перм беше приемано в престижния Държавен институт по международни отношения, който подготвяше не само дипломати, но и елитните кадри за висшата държавна администрация, банките, а и за медиите.
Григори запали свитата цигара със старата ветроупорна запалка, която Николай Макаров му беше подарил за шестнайсетия рожден ден, едно от малкото неща, останали от баща му. В тъмнината, в която вече тънеше аудиторията, погледите на приятелите му се насочиха към нажеженото до бяло пламъче, чиято светлина се засилваше при всяко всмукване.
– Ще трябва да отскоча до Москва.
Причината за едно отиване и връщане от над 48 часа трябваше да е доста сериозна, но приятелите му се бяха научили да не разпитват.
– Имаш ли достатъчно пари за влака?
– Да, мама ми купи билета.
Така Григори наричаше Мария, откакто бе официално осиновен от Макарови, когато беше на десет години, а майка му беше починала, без изобщо да излезе от психиатричната болница.
– Даде ми го скришом, защото така баща ми нямаше да разбере. Тя не ми отказва нищо. Заминавам утре вечер. А вие ще кажете в института, че съм хванал грип. Разчитам на вас. Не се притеснявайте, няма да отсъствам дълго.
По време на вечерята в тясната дневна, която му беше стая до заминаването на Лена за Москва, Григори разказа на Николай и Мария за краткия си разговор със Смирнов.
– Негово Величество ми каза да си определя час за среща с него в завода, за да говорим за бъдещето.
Сипа си голям черпак от горещия борш. Мария беше сложила в него и свинско, купено от магазина на завода, който по чудо беше получил доставка. Гъстата супа, на която цвеклото придаваше хубав виненочервен цвят, беше приготвена с картофи, зеле, моркови, чесън, лук и няколко домата. Лукът и доматите дълго бяха тема за спорове между Мария и свекърва ѝ, защото старицата упорито твърдеше, че само украинците ги слагали в борша. Обаче Мария, която знаеше рецептата от семейството си, с тихо упорство така и не беше отстъпила. И пак както я бяха учили, на следващия ден използваше останалата от предишния ден храна, за да придаде повече вкус на супата.
– Само не мийте тенджерата – повтаряше всяка вечер тя на мъжа и сина си, докато те ѝ помагаха да разтреби.
Заръката беше безсмислена, защото скромното им участие рядко ги отвеждаше чак до мивката. Мария сервираше борша си със сметана, защото мъжът ѝ имаше слабост към малко киселата бита добавка. Тази вечер обаче Николай беше изял само чиния, защото предпочете позипанчугите, полумесеците от златисто тесто, пълнени с месо и ситно нарязан лук, които Мария купуваше веднъж седмично от ъгъла на улицата. Толкова бяха вкусни! Пък и ѝ беше жал за беззъбия старец, дето мръзнеше на студа, за да продава направените от жена му вкусотии.
– Гриша, знаеш, че не обичам да наричат Анатоли Семьонович „Негово Величество“ – изнедоволства Николай. – Защо да му показваме неуважение? Той е достоен човек, заводът му дължи много, а в тези трудни времена даже още повече. А може и да си навлечеш неприятности.
– Папочка, само се пошегувах. Какво толкова ще ми се случи? Вече не изпращат хората в Гулаг за такова нещо, нали. Всъщност купих си билет за Москва. Заминавам утре вечер.
– Така и не разбирам защо ще ходиш. Няколко месеца преди държавния ти изпит е неразумно. Заради Лена ли е? В последното си писмо изглеждаше като да е в отлична форма.
– И това ме тревожи, мили – тихичко подхвана Мария. – Какво крие от нас?
Загриженият и уморен тон на Мария натъжаваше Григори. Чертите на миловидното ѝ лице, по което годините бяха задълбочили бръчките около очите и устата, се свиваше от леки смръщвания. Мария отдавна имаше проблеми със зъбите и Николай непрекъснато я караше да отиде при зъболекаря на завода.
– Мария, когато благодарение на Пермския кабелен завод все още имаш възможността за безплатен достъп до компетентни лекари, защо да не се възползваш от нея?
Но тя непрекъснато отлагаше посещението заради отколешен ужасен детски страх от зъболекар.
– Чудя се какво ли ще ми предложи Смирнов – отвърна хитро Юрдин.
Знаеше, че нищо не интересува осиновителя му повече от това да чертае планове за него.
Мария и Николай бяха родени в Перм. Родителите им се бяха установили там през 1941 година, когато, изправена пред германското нахлуване, съветската власт беше организирала гигантско промишлено преселение и беше избрала този град в Урал, за да съсредоточи там целия си производствен капацитет, така необходим за военните усилия. Тогава за няколко години го бяха прекръстили на Молотов в чест на дясната ръка на Сталин. Достъпът до Перм, опасан целия с бодлива тел, беше строго контролиран, а съществуването му не беше отбелязано на нито една карта. Родителите на двойката правеха танкове. Колкото до Николай, той се беше издигнал до бригадир в Пармския кабелен завод с упорития си труд и неподкупна лоялност. Надяваше се, че Григори ще продължи издигането на семейството, като стане началник на цех. С подкрепата на Смирнов имаше всички шансове да бъде взет на работа в развойния отдел на завода. Това щеше да е добро начало.
[1] Защитата „Рогозин“ е наречена така на името на руснака Вячеслав Василиевич Рогозин, който през 30-те години на ХХ век се превръща в един от големите гросмайстори на своето време. Динамично и категорично, това начало позволява на черните фигури да играя активно. По този начин играчът, който априори няма предимство, може да го получи още с влизането в играта и да организира защитата чрез свободно придвижване по е 6 – е 5 в центъра на фланга на кралицата.
Публикувай коментар
