През 2024 г. уважаваният археолог проф. Николай Овчаров ни разкри малко известни факти за „Великите владетели на Второто българско царство“ и получи приза за „Най-четен автор на нехудожествена литература” в Годишните награди на Столична библиотека.
Сега изследователят допълва богатата и многопластова картина на България през Средновековието с още по-задълбочената хроника, посветена на „Аристокрацията на Второто българско царство“.
Луксозното издание с твърди корици и над 40 страници снимки вече може да бъде открито на пазара, а на 15 април 2025 г. ще се състои и официалната му премиера от 18:00 ч. в Sofia Hotel Balkan (пл. „Св. Неделя” №5). Из славното българско минало ще пребродим заедно с автора проф. Овчаров, историка проф. Пламен Павлов и журналиста Бойко Василев.
Повече информация за събитието ще откриете тук.
В „Аристокрацията на Второто българско царство“ проф. Овчаров търси отговорите на множество въпроси, свързани с устройството на обществено-политическите и икономическите отношения в българското общество в периода XII – XIV век. А най-ключовият от всички е именно „имало ли е феодализъм от западен тип в България?“.
Проф. Овчаров подчертава, че знанията ни за аристократите в периода са изключително ограничени поради факта, че голяма част от документите са унищожени по време на османското нашествие.
Но въпреки това в запазените хроники и документи от български, сръбски, византийски, западноевропейски, влашки и молдовски източници е скрита ключова и често пренебрегвана информация за българските аристократи преди и по време на османското владичество. Към писмените хроники историкът добавя и огромен обем източници от материалната култура и нейните паметници, запазили знания за българските боляри, техните жилища и променящата се архитектура, облекло и символи – като българския лъв, например.
Написана с характерния достъпен и увлекателен език на автора, „Аристокрацията на Второто българско царство“ разкрива пред читателя много по-сложна и многопластова йерархия на българското общество, в което освен болярите има сведения и за други благородни прослойки – като „витезите“, „войниците“ и „юнаците“.
С този мащабен и амбициозен труд проф. Овчаров доказва, че всяко парченце информация, колкото и малко да изглежда, има огромно значение в голямата картина на изчезналата великолепна средновековна българска аристокрация.
А тя е не по-малко бляскава и горда от по-популярните примери от английската, френската и германската история.
Из „Аристокрацията на Второто българско царство“ от проф. Николай Овчаров
Имало ли е през XIII – XIV в. замъци в България?
Идва времето да се опитам да отговоря на важния въпрос – остават ли през XIII – XIV в. крепостите във Второто българско царство само опорни военни точки в системата за отбрана на държавата, или придобиват нови черти, характерни по-скоро за западния феодален замък? Тук е необходимо да се върна към ситуацията от XI – XII в., когато се появяват първите данни за използване на кастроните като убежища на византийските аристократи. Ще припомня, че става дума за неголеми крепости, обозначавани като kastron и kastellion, и притежавани от частни лица за ползване до края на живота им или дори „вечно“. Във всички случаи това са роднини на императорите и висши аристократи.
Също така стана ясно, че в този период ромейските благородници нямали особено желание да се затварят в сурови каменни укрепления, а предпочитали своите неукрепени имения тип oikos. Заради зачестилите вътрешни междуособици или нашествия на външни врагове обаче все повече им се налагало да използват като убежища военните укрепления. Такива примери се появяват по време на Алексий I Комнин и стават още по-многобройни при Мануил I Комнин (1143 – 1180). Именно при този император западните феодални порядки намират особено добър прием във Византия, а също така е осъществено сериозно строителство на нови и поправката на стари крепости. Някои от разгледаните укрепления от Централна България и Източните Родопи са отпреди този период, а други са построени точно чрез строителните програми на Комнините и Ангелите.
Много интересна през XI – XII в. е ситуацията в Източните Родопи, която буквално илюстрира набелязаните тенденции. След настъпилия при арабското нашествиe в VII в. външнополитически срив и започналата тотална икономическа криза във Византийската империя блестящите сгради на античния Перперикон там тънат в разруха и постепенно се сриват под неумолимия порив на времето. Към края на VIII в. в местността „Клисе башъ“ в подножието на скалния град е създадено важно неукрепено административно ведомство. Според археологическите проучвания то е контролирало добива на злато и било директно подчинено на императорската канцелария в Константинопол. В него са открити стотици оловни печати на висши византийски сановници, чиновници, църковни служители и императорски съветници. Моливдовулите и многобройните монети показват, че административният център в местността „Клисе башъ“ се развива през IХ в. и има най-голям интензитет през Х – ХI в. След това се наблюдава постепенно съкращаване на паричното обращение, за да изчезне то напълно към първите десетилетия на ХIII в., когато комплексът прекратил съществуването си (Овчаров, Н., колектив. 2021, 120 – 125).
През IХ в. започва възраждането на самия Перперикон. Много от сградите от античната епоха били преустроени, а римските крепостни стени са ремонтирани и функционират с редица преправки. Откритите при разкопките монети показват рязък скок на паричното обращение при императорите Йоан I Цимисхи (969 – 976), Василий II Българоубиец (976 – 1025) и Роман III Аргир (1028 – 1034). Следват почти всички василевси от ХI в. като сред монетите има златни солиди и сребърни милиаресии. Управлявалите през XII в. Комнини и Ангели също са представени добре. По наблюденията на нумизмата Константин Дочев интензивността на монетното обращение на Перперикон и ансамбъла под хълма през IХ – ХII в. е сравнима с тази в големите центрове по българските земи от периода като Преслав, Търновград, Кастрици край Варна и др. Много е важно, че в Акропола на Перперикон и подградията му също са открити множество оловни печати на видни византийски сановници. Очевидно тогава градът продължавал да има представителни и правоохранителни функции. Крепостните стени осигурявали и защита, но през тези времена вътрешните територии на империята, където са се намирали Източните Родопи, не са били под вражеска заплаха. Ето защо животът е кипял в плодородните долини на реките, каквито изобилстват в този дял на планината.
И наистина, наред с административния център в местността „Клисе башъ“, където непрекъснато идвали високопоставени гости от столицата и от други части на империята, околността на Перперикон буквално е гъмжала от неукрепени имения на аристократи. Само на 3 – 4 км от града са регистрирани две такива частни имения, в които са намерени печати на важни личности като известния аристократ Константин Теодорокан, протоспатария Теодор Ксаниано, куропалата Стефан и др. Друг подобен имот е съществувал между административния център в местността „Клисе башъ“ и днешното с. Чифлик, където са открити моливдовули на дука на Месопотамия магистър Теодор Пигонит и на Теодор от известната фамилия Хиросфакти (ХI в.).
Интересно е, че в последното имение е намерен и печат на Аргир Форвин – управителят на укрепената къща на севаст Георги Палеолог при Татул, която по права линия се намира само на около 15 км от Перперикон. Това показва, че отделните частни имения са контактували помежду си чрез писма. А малко по-наблизо в землището на с. Висока поляна е проучен по археологически път един типичен неукрепен имот от типа на аристократичните oikeioi. Планировката му се състои от представителна жилищна сграда, стопански постройки и малък параклис (Овчаров, Н., Стоименов, Д. 2006, с. 389).
Този обект ме накара да вникна по-дълбоко в структурата на византийските имения от XI – XII в. В съставеното към средата на XI в. „Ръководство за събиране на данъците“ се обяснява каква е разликата между отделните населени места. „Именията (προάστεια)I имат същия произход като селата. Те се различават в това, че самите господари не живеят в именията, но в тях живеят [и ги управляват] някои от намиращите се под тяхна власт – роби или наемни работници“ (Ангелов, Д., Тивчев, П. 1974, с. 98). Именно такъв е Аргир Форвин, който бил служител на севаст Георги Палеолог.
В дарителните грамоти на византийските императори от ХI в., например един акт за предаване на държавни имоти на протопроедъра, вестиарий и велик доместик Андроник Дука от 1073 г., се описват различни по своята архитектура видове аристократични имения – с църкви или без такива, някои с господарски апартаменти, бани и т.н., или по-обикновени и населени само с обработващите земята селяни (Ангелов, Д., Тивчев, П. 1974, с. 175). Нередки били и именията, близо до които са построени по-големи крепости от типа κάστρον или по-малки укрепления (καστέλιον) за защита на собствениците и населението (Oikonomidès, N. 1976, 413 – 417).
Така отново достигаме до кастроните и кастелионите, споменавани понякога по това време като частни крепости. Защото стана ясно, че един от най-добрите примери е за укрепленията, които построил, притежавал, а после записал в типика на Бачковския манастир от 1083 г. великият доместик Григорий Пакуриани. Много важно е да се знае, че там са отбелязани доста имоти, например селата Сиконий и Хапетикий, които се намирали в Ахридос и били собственост на видната фамилия. А на Перперикон е открит рядък печат на Муселий Пакуриани, братовчед на Григорий и брат му Апазий, също споменат в типика (Овчаров, Н., колектив. 2021, 270 – 271 ). Оттук е логично да си зададем въпроса дали той не е отговарял за имотите на фамилията, намиращи се в Източните Родопи (Ахридос). В такъв случай може би в този период Перперикон е бил сред крепостите, споменати без име в типика на Бачковския манастир.
Сигурният факт е, че през XI – XII в. Перперикон е имал военно-административни функции и същевременно е охранявал околните неукрепени аристократични имения. Крепостта продължава да функционира с гарнизон и администрация, която се грижела за реда и сигурността в района (Овчаров, Н., колектив. 2021, с. 125). Всичко се променя в края на XII в., когато е създадена самостоятелната тема Ахридос. Вече подробно говорих за нейната структура с редица нови крепости и напълно преустроения Перперикон, който получава тогава вътрешното си укрепление.
Смело може да се каже, че след началото на ХIII в. на Балканите се променя цялостното отношение към крепостите. Неслучайно летописецът на този период Никита Хониат им отделя такова внимание. Негови са подробните описания на Просек, той разказва и за грандиозната строителна дейност на българите по поправката на старопланинските укрепления след освобождението им от византийска власт в 1185 г. За заварените на Балканите замъци непрекъснато пишат и историците от основаната през 1204 г. Латинска империя Жофроа дьо Вилардуен и Анри дьо Валансиен.
Преди няколко години гръцкият медиевист Николаос Бакирдзис достигна до извода, че през средно- и късновизантийския период терминът κάστρον се идентифицира със самия град и отразява засилващата се роля на укрепленията. Тогава се създал истински култ към крепостите, като тяхната възхвала става основен компонент при описанието на градовете и поле за изява на риторичните умения чрез витиевати изрази и хвалебствия. Отвъд риториката възхвалите на укрепленията с подчертаване на солидната им конструкция и непристъпност на стените и кулите разкриват нарастващата нужда от защита в драматичната наситена с войни и размирици епоха (Μπακιρτζής, Ν. 2012, 139 – 158).
Във времената на несигурност красотата и светостта на укрепленията се превръщат във визуално разпознаваеми фигури и елементи от ежедневието. Написаната около 1250 г. „Възхвала на град Никея“ от Теодор Ласкарис има апотропеичен смисъл, който трябвало да подсили словесно ефективността на укрепленията. Изразеното няколко години по-късно от Теодор Метохит очакване на чудеса от „най-добрите стени“ на същия град също подчертава представата за неговата мощна фортификация. В този дух е надписът, изсечен върху мраморна плоча, вградена в стените на византийския Христуполис, днешна Кавала. Неговият текст призовава за божествена защита и възхвалява красотата на крепостта: „О, Куло (Πῦργε), боговете те подкрепят като върховен господар на всички кули (τῶν πύργων)“. Вече в средата на XIV в. Кавала бил обявен за непревземаем град от Никифор Григора, което потвърдил и Йоан Кантакузин. Заедно с укреплението се прославя и каменният масив, върху който то е построено и го прави доминиращо. Отвесната скала става синоним на градските стени на замъците на Дидимотихон и Рентина в Беломорието, Монемвасия, Гинекокастро и Мистра в Пелопонес, Рога в Епир и на много други места (Μπακιρτζής, Ν. 2012, 141 – 142).
За Перперикон и крепостите на Ахридос не са запазени подобни славословия, но те също са предизвиквали възхищение. Тези укрепления стават орлови гнезда, осигуряващи защита на живеещите в тях аристократи и обикновени хора, докато през първата половина на ХIII в. всички неукрепени имения в Източните Родопи са изоставени и престават да съществуват. Със сигурност това доказват археологическите разкопки на административното ведомство в местността „Клисе башъ“, именията при Татул и край с. Висока поляна. Продължил обаче да функционира манастирът „Св. Йоан Продром“, който открай време е бил здраво укрепено и сигурно убежище на епископите на Ахридос.
Същите процеси се наблюдават и в централните части на Българското царство. Още в първите десетилетия на ХIII в. вътрешните укрепления на градовете и доста от извънградските по-малки крепости започнали да се превръщат в истински замъци. Освен от византийските хронисти, това строителство е отразено в редица български надписи от времето на царете Калоян и Иван Асен II (Кърчево/Крицува, дн. Сидерокастро, Стенимахос, Кричим) (Овчаров, Н. 1996A, 53 – 58). Така на Балканите продължил процесът, започнал в края на ХI и началото на ХII в. Кулминацията му е след средата на XIV в. вследствие на общата несигурност, причинена от междуособиците във Византийската империя, свързаните с тях междудържавни войни и започналото османско нашествие.
Публикувай коментар
