Непозната глава от историята на Първата световна война отваря новият исторически роман „Порцеланова луна“ от Джени Чанг, който вече блести в книжарниците, за да потопи читателите в разказа за живота на 140 000-те китайци, докарани в Европа, за да вършат тежката работа зад фронта.
Базиран на истински събития и факти, романът разказва сърцераздирателна и смела история за Франция, Голямата война и още по-голямата – и забранена – любов. А сред страниците му под среброликата „Порцеланова луна“ на жестоката съдба животите на две млади жени – една китайка и една французойка – ще се преплетат в опасен шансон сред хаоса на войната.
Франция, 1918 г. В самия край на Първата световна война младата китайка Полин е в безизходица. Тя е опиянена от свободата на френската столица, но семейният дълг ѝ повелява да се върне в Шанхай и да се омъжи за човек, когото не е виждала. За да се спаси, тя има нужда от помощта на своя братовчед Тео, който също е избягал от оковите на семейството и работи като преводач за армията. Има огромна нужда от знанията му – цели 140 000 китайци са доведени в Европа, за да вършат тежката работа зад фронта, а французите не разбират нито езика, нито порядките им.
В градчето Ноайел сюр Мер друга жена, Камий, има отчаяна нужда от помощ, за да се спаси от насилническия брак, в който е била вкарана против волята ѝ. Точно тя ще приюти Полин и двете ще се сближат, а скоро китайката ще научи и страшната тайна на Камий – защото понякога любовта се появява тъкмо там, където никой не е очаквал.
Войната е към края си, но на двете жени им предстои да се изправят срещу всички ограничения, които обществото им е налагало през целия им живот.
Но ще могат ли да направят избора между подчинението и… щастието?
С великолепен и поетичен стил романът на Джени Чанг умело разкопава част от забравената част от историята на Франция по време на Голямата война и отдава почит както на китайските работници, дошли да подпомогнат военните действия, така и на членовете на китайската общност в Париж, които доброволно работят като преводачи и служат като мост между двете култури.
Читателите ще се влюбят в плътното ветрило от светове и персонажи, което се разгръща сред страниците на това рядко срещано бижу в морето на историческите романи. А посланието му остава дълго в сърцето и душата – онази „Порцеланова луна“, която вечер осветява пътя на всеки един от нас, е една и съща, независимо от различията ни.
Из „Порцеланова луна“ от Джени Чанг
КАМИЙ
КАМИЙ НАДНИКНА ПРЕЗ завесите на спалнята, напрежението в раменете не я напусна дори след като съпругът ѝ излезе. Скърцането на ръждясалите панти се разнесе в спокойния сутрешен въздух, когато Жан-Пол отвори градинската порта. Походката му беше леко крива, резултат от рахит и недохранване от бедното му детство. Той се насочи на юг, където пътят се разклоняваше към град Ноайел сюр Мер. Облак закриваше хоризонта и спираше ранната слънчева светлина и за миг Камий различи силуета на Жан-Пол, а брезентовата раница го превръщаше в гърбаво чудовище.
Лекото раняване в началото на войната и професията му на железопътен работник, жизненоважна за армията, му бяха осигурили избягването на по-нататъшна военна служба. По-рано Жан-Пол се връщаше вкъщи между смените, но когато се натрупаха загуби от войната и повече мъже се записаха в армията, железниците започнаха да слагат оставащите си екипи на все по-дълги и по-дълги смени, понякога за по седемдесет и два часа без прекъсване. Но дори тези отсъствия не бяха достатъчно дълги за Камий.
Мигове по-късно магарешка каручка изкачи възвишението, беше съседът Фурние с товар зимно зеле. Старият Фурние бе лесен за разпознаване, широката му фигура бе облечена в индиговосин работен комбинезон и той караше червена каручка – ярки цветни петна на фона на убитото жълто и кафяво на ожънатите ниви. Приличаше на картина на Сезан.
Каручката спря и Жан-Пол се качи до фермера. Беше пазарен ден в Сен Валери сюр Сом, от другата страна на канала оттатък Ноайел, което без съмнение бе крайната цел на Фурние. Жан-Пол щеше да слезе на гарата в Ноайел за поредната дълга смяна в „Нор“, северната железопътна линия. Камий не знаеше какво друго би могъл да прави съпругът ѝ, и не искаше да знае. Имаше значение само това, че заминаваше.
Тя полегна на спалнята и за миг се отдаде на умората си, докато вътрешностите ѝ не се успокоиха и гаденето не отмина, а тялото ѝ не осъзна, че вече е безопасно да отпусне мускулите си и да забави дишането си. Обърна се към прозореца, защото не искаше да усеща аромата на маслото за коса на Жан-Пол върху възглавницата и киселата миризма на потта му върху чаршафите. Щеше да ги смени, щом се върнеше вкъщи след работа. Ако съпругът ѝ отсъстваше през нощта, тя можеше да спи сама в лукс, крайниците ѝ да се плъзгат под чисти чаршафи, ароматизирани с лавандула, а тялото ѝ да копнее за… не. Нямаше да мисли за него. Или за онова, което трябваше да направи сама.
Вече пред огледалото, тя сложи още пудра над лявата си скула. Синината близо до линията на косата беше избледняла от снощи насам и докато стоеше на закрито, далеч от ярката слънчева светлина, нямаше да се забелязва. Тя върза забрадка около главата си и издърпа един кичур, за да прикрие жълтото петно.
В кухнята свари малко вода и пусна няколко листа мента в чаша. Кафето им, внимателно измервано всяка сутрин, беше запазено за Жан-Пол. Нямаше нищо против да пропусне кафето, но от всички ограничени храни най-много ѝ липсваше захарта. След като изяде филия от снощната франзела с малко сирене, стана време за тръгване. Сгъна чиста басмена престилка и я сложи в чантата, за да не я изцапа, докато стигне до града.
ДОКАТО КАМИЙ КАРАШЕ КОЛЕЛОТО СИ КЪМ пощата, слънцето най-накрая се освободи от облаците и хвърли кехлибарено сияние към хоризонта отвъд гората Креси. За миг тя си помисли, че е чула оръдия, после си напомни, че боевете в тяхната област бяха приключили. Боботенето вероятно идваше от ехото от камионите, каращи войници към фронта. След няколко години война ушите ѝ се бяха настроили за истински или въображаеми артилерийски звуци. За щастие, след като боевете край Камбре приключиха през октомври, фронтовата линия се движеше неотклонно на изток, далеч от долината на река Сома.
Войната се бе обърнала срещу Германия и съюзниците ѝ, или поне така твърдяха вестниците. Носеха се слухове за мирни преговори и новини за граждански вълнения в Германия, където кайзерът бил принуден да абдикира от собственото си правителство. Говореше се за примирие, но дотогава боевете продължаваха. Обаче краят вече се виждаше, така твърдяха всички. И тогава армията щеше да бъде демобилизирана, а мъжете да се върнат от фронта.
А Камий щеше да се откаже от работата си в пощата.
Просветляващото небе обещаваше ясен ден, рядко явление по това време на годината. Вървенето до Ноайел не отнемаше твърде много време, по-малко от час, но след работа искаше да се отбие до шатото, в случай че има нещо за шиене, така че взе колелото и закачи за него малкото саморъчно направено ремарке. Подкара бавно през познатата обработваема земя, храсталаците край пътя бяха кафяви и подгизнали, лишени от буйната си лятна зеленина. Подмина шатото и едва го погледна. Навяваше ѝ твърде много спомени, не всичките приятни.
Още десет минути и стигна оградата на лагера на Китайския работнически корпус. В двора вече беше натоварено, дим и пара излизаха от кухните, а мъжете се редяха на опашка пред столовата. Лагерът бе построен преди повече от година, но Камий все още не можеше да свикне с грозната му ограда от бодлива тел. Напомняше повече на затвор, отколкото на лагер.
Вече в пощата, тя завърза престилката си и започна работния полуден. Най-напред сортира пощата, пристигнала предния следобед. Сърцето ѝ се сви за кратко, когато забеляза пликовете с цветовете на френската армия. През дните и седмиците след Росиньол, след Вердюн, след Сома изглеждаше, като че ли трагедията преминаваше през ръцете ѝ с всяко писмо. Разбити семейства, осакатени и завинаги променени животи. Слава богу, днес имаше само два такива плика, но все още бяха твърде много.
Тя спря, за да разгледа картичката, адресирана до Мари-Франс Фурние, най-малката дъщеря на стария Фурние, от братовчедка ѝ Терез. Терез, по-смела от повечето момичета, бе напуснала Ноайел, за да отиде да работи в парижка фабрика. Камий знаеше, че Мари-Франс би искала да последва братовчедка си, да работи във фабрика и да изкарва собствени пари, но и двамата ѝ братя бяха в армията и сега само двете с майка ѝ можеха да помагат в полската работа.
Камий зачете небрежния почерк.
„Скъпа братовчедке, прекарвам цял ден в пълнене на артилерийски снаряди, а вечерите в разходки покрай витрини, пълни с елегантни неща. Колко бихме се забавлявали, само да можеше да дойдеш в Париж. Твоята обична Терез, на която много ѝ липсваш.“
Само да можеше да дойдеш в Париж. Тези надраскани думи изглеждаха предназначени за Камий. Тя копнееше отново да види Париж. Ако си беше намерила работа в тамошна фабрика, можеше да прекарва почивните си дни в посещения на музеите и галериите – онези, които все още бяха отворени – и да стои пред картини, които щяха да променят възгледите ѝ за света. Но разбира се, това беше невъзможно, тъй като тя бе омъжена жена. А Жан-Пол не одобряваше фабричните работнички.
– Никоя порядъчна женска не би напуснала съпруга и дома си – казваше той, – само жените от най-долна класа. Неомъжени и склонни да работят с мръсни чужденци. Курви.
Но когато пощата започна да наема жени, които да заменят мъжете, отишли на война, за Жан-Пол нямаше проблем съпругата му да работи там. Беше уважавана работа в града със скромна, но добре дошла заплата. Камий подозираше, че истинската причина за съгласието на Жан-Пол беше, че му предоставяше възможност да се сприятели със семейство Дюмон, началника на пощата и съпругата му, които бяха видни граждани на Ноайел.
Преди северната железопътна линия да стане толкова натоварена и Жан-Пол да започне да отсъства постоянно, той обичаше да посещава пощата на затваряне, когато Камий оправяше задните стаички, привидно за да я прибере вкъщи, но всъщност защото искаше да пообщува със семейство Дюмон. Жан-Пол и мосю Дюмон говореха за войната, за цената на храната, а обикновено и за проблемите, предизвикани в градчето им от чужденците. Там бяха разквартирувани британски, канадски и австралийски войници. Освен това имаше и китайски работници. По принцип Жан-Пол не обичаше чужденците, дори бежанците от съседна Белгия, а китайците определено бяха чужденци. Той мърмореше, когато видеше във вестника снимки на бригадите, пристигащи в Марсилия от Индокитай, сводки за британските войници и индийските сикхи, маршируващи през Франция на път за фронта. Но поне те бяха войници.
– Едно е да доведем войници от колониите си, за да ни помогнат да се бием, дори да са само някакви си дребни ориенталци – казваше, – но тези китайци няма да се бият за нас. Само копаят и мъкнат. Друго не правят.
– Копаят окопи, зареждат бензин в танковете и превозните средства, поправят пътищата и релсите след въздушни атаки. Машината на войната има много части, Жан-Пол – отвръщаше мосю Дюмон. – Наполеон беше блестящ тактик, защото разбираше логистиката на снабдяването на армията. Би могъл да управлява модерна пощенска система.
Мосю Дюмон обичаше да изтъква пощата като модел на ефективността.
Той продължаваше да мърмори още малко, напомняше на публиката си, че използването на китайски работници за ръчната работа, свързана с войната, освобождава повече французи и британци, които да се бият. Че съюзниците не биха внесли работници от толкова далеч, и то при такива разходи, освен ако не се нуждаеха отчаяно от работна ръка. Работна ръка, която да товари и разтоварва корабите и складовете за провизии, да оре и засажда нивите, така че фермите все пак да произвеждат пшеница за хляб, да работи в оръжейните заводи, за да има муниции за танковете и оръдията.
Но въпреки че Жан-Пол не обичаше китайците, нямаше проблем да изкарва пари от тях. Когато разбра, че китайците обичали да купуват западни дрехи, той прерови гардероба в стаята на бащата на Камий, после отиде в лагера в деня, в който изплащаха заплатите, с торба, пълна с дрехите на покойния ѝ баща.
– Тъпите жълтурковци ми платиха колкото им поисках – похвали се той. – Толкова много от тях искаха тези стари дрехи, че почти не се пазариха.
След няколко дни Камий видя висок китаец да се разхожда по главната улица в Ноайел и да оправя с ръка реверите на познат елек. Раздразнението я напусна, когато забеляза колко внимателно докосва мъжът брокатената предница и месинговите копчета, а гордостта и удоволствието, изписани на лицето му, бяха очевидни. Жан-Пол сви рамене, когато тя му посочи мъжа, носещ елека, който той бе продал зад гърба ѝ.
– Като децата са – каза презрително той. – Обличат се в нашите дрехи и слагат всичко по грешен начин. Закопчал го е върху тази смешна туника.
– Но ти си този, който му го е продал – каза тя, почти шепнейки.
Намръщи се, когато пръстите му стиснаха ръката ѝ. После Жан-Пол отпусна хватката си, за да се поклони на възрастната двойка, която ги подминаваше. Кметът, мосю Етиен Гурлен, и мадам Гурлен.
КАМИЙ ПОКЛАТИ ГЛАВА ПРИ този спомен.
Приключи със сортирането на пощата в четири торби и ги остави на пода до задната врата, за да ги вземе Емил. Сложи изсушен морков от мазето си върху торбите, малка почерпка за магарето, което караше каручката за доставяне на пощата.
Не, помисли си тя, Жан-Пол нямаше проблем да взема пари от китайците.
И щеше да я убие, ако някога разбереше, че е влюбена в един от тях.
Публикувай коментар
