Историята на „Вещерът“ вече се превърна в истинска сензация – първо с книгите на Анджей Сапковски, после с култовите игри The Witcher, а накрая и с успешния сериал на Netflix. Докато почитателите по цял свят очакват новия сезон и четвъртата игра от франчайза, в България, заедно със световната премиера на изданието, се появява и ново продължение на литературната сага – роман, който завръща читателите към самото начало.
Защото във „Вещерът: Кръстопътят на гарваните“ историята тепърва започва. И в нея, въпреки добрите си намерения, един млад вещер тепърва ще трябва да открие пътя си и да преодолее враждебността на свят, отказващ да го приеме.
Но как иначе да започне пътят на един ловец на чудовища освен с… убийство на чудовище в човешка форма.
Гералт от Ривия все още не е Белия вълк, нито страховитият Касапин от Блавикен. Той е неопитен младеж, излязъл от Каер Морхен, който тепърва трябва да научи правилата на занаята и да се сбогува с илюзиите си за героизъм.
Когато първата му доблестна постъпка завършва с арест, той е спасен от бесилото от Престън Холт – стар вещер, чието минало пази тъмни тайни. Под негово ръководство Гералт ще открие, че трябва да се пази не само от чудовищата, но и от човешките предателства.
Това е разказ за първите уроци, за съзряването и за цената, която трябва да платиш, ако искаш да оцелееш. Летопис за началото на една легенда.
Сапковски отново доказва защо е смятан за един от майсторите на съвременното фентъзи като умело преплита динамика и философски подтекст, мрак и ирония, действие и психологическа дълбочина. С емблематични чувство за хумор и напрегнат и изпълнен с дилеми сюжет, той успява да изплете история, която не просто разширява митологията на „Вещерът“, а я прави още по-близка, по-човешка и по-въздействаща.
„Вещерът: Кръстопътят на гарваните“ е самостоятелно приключение в познатия мрачен и магически свят на Сапковски – роман, който ще очарова новите читатели и ще напомни на старите фенове защо Белия вълк е сред най-емблематичните герои на модерното фентъзи.
Гарваните вече чакат на кръстопътя.
A заедно с премиерата на предисторията издателство „Сиела“ ще зарадва почитателите на поредицата с изцяло нови издания с цветни порезки и корици на художника Ясен Стоилов.
Из „Вещерът: Кръстопътят на гарваните“ от Анджей Сапковски
Втора глава
Горна Мархия беше поставила знака си на границата при река Гвенлех. Известно е, че амбицията на тамошните маркграфове е да осъществяват инвазия в долините на Драконовите планини, затова обикновено наричат своята територия цисмонтанска, намек, че скоро ще се разшири до трансмонтанската част, когато елфите бъдат прогонени по-надалеч, дълбоко в планините. Обаче годините си минават, а нищо подобно не се случва.
Балдуин Адовардо,
Regni Caedvenie Nova Descriptio
Кралство Каедвен беше известно в целия обитаван свят със своето хладно и капризно време. Преградена на север от бариерата на Драконовите планини и на изток от мощния масив на Сините планини, страната страдаше от непредсказуеми и чести премествания на въздушни маси, от което в резултат имаше дълги и мразовити зими, студени пролети и кратки, дъждовни лета. Що се отнася до есента, тя беше най- различна – понякога слънчева, топла и приятна, а понякога съвсем не.
Сега, през месец март, наричан от елфите Бирке, снегът все още лежеше на места по дерета и буреломи, бели петна се стелеха в полите на хълмовете. Ледът все още покриваше с жълтеникави корички някои локви и канавки. Слънцето уж грееше, но вятърът от планините, щом повееше, режеше с мраза си като през януари.
Гералт беше тръгнал от Каер Морхен ден преди Равноденствието. Такъв беше обичаят на вещерите. Опитът показваше, че след зимата чудовищата са най-гладни и толкова агресивни, че хората по селата и селищата бяха склонни да се бръкнат за наемане на вещер, въпреки че на прага на пролетта са изяли запасите си и са практически без средства за препитание. Но на Гералт не му се отвори възможност да бъде нает. Случи се това, което се случи – на едва два дни път от планините хоп, селянин и дъщеря му, мародери, плешив здравеняк с развалени зъби, бум-бам, ето на. Попадна под правосъдието на кмета Булава от селището Нойхолд и от това правосъдие, а и от заплахата от линчуване от страна на войниците от местната стража, го спаси този странен белокос тип с два меча на гърба и с кафяв кон, по петите на който Гералт яздеше сега.
– Предлагам – обърна се в седлото този странен тип – да пътуваме известно време заедно. На капитан Карлетон може все още да му се иска да те обеси, личеше си, че много го желае. Не е толкова глупав, за да ме преследва, но ти, ако си сам, можеш да станеш лесна плячка. Ако не ти пречи моята компания…
– О, вие пък – бързо го увери Гералт, пришпорвайки жълто-кафявата си кобила. – С удоволствие… Аз… Аз съм…
– Знам кой си. Косата ти побеля след мутациите? След Промените? Изчезване на пигмента, както при мен?
– Да… Но откъде…
– Откъде знам кой си? Оттам, че следя какво се случва при вас в Крепостта. И до мен достигнаха слухове, че там са обучили един вундеркинд, когото наричат Гералт, и че той скоро ще тръгне на път.
– Но Весемир…
– Никога не е споменавал за мен? Името Престън Холт никога не е изскачало? Ще обясня: Весемир и аз от известно време, да го кажем така, се движим в различни орбити. Ако разбираш какво имам предвид.
Гералт не беше много наясно какво е орбита, но кимна с разбираща физиономия.
Известно време пътуваха в мълчание. Рамо до рамо.
– Значи си тръгнал от Каер Морхен по пътищата – обади се най-накрая Престън Холт. – Началото може би не ти се е получило по най-добрия начин, но така е с началата. Аз впрочем не смятам да те упреквам, напротив, разгледах трупа на онзи мародер и твоите удари могат да се приемат за безупречни. Може би ненужни, може би непремислени, може би неелегантни – но като цяло безупречни.
Помълчаха отново, наблюдавайки изведеното на пасището стадо говеда и пастирчето, което тичаше от крава на крава, за да затопли премръзналите си стъпала в пресните топли купчини кравешки тор. Торът май не затопляше особено, но тичането – определено.
– Извеждат кравите – отбеляза Холт, – макар че тревата едва се е подала от земята. Значи сезонът е започнал и ще намериш работа без усилия, Гералт. Селата скоро ще са готови да плащат за охраната на пастирите и добитъка. Да пришпорим конете нататък, към брезовата гора по брега на дренажа.
– По брега на какво?
– На дренажа. Този ров тук е дренаж, канал, по който някога е била извеждана водата от мината. Ние, както несъмнено знаеш, се намираме на територията на кралство Каедвен, наречена Горна Мархия. Богатството на Горна Мархия са полезните изкопаеми: главно сол, но също така сребро, никел, цинк, олово, лапис лазули и други подобни. Поне така е било някога, днес повечето полезни изкопаеми като че ли са започнали да се изчерпват. Нищо не трае вечно.
Гералт не коментира.
– Виждаш ли хълма пред нас? Нарича се Подкурек, така фигурира в официалните карти. А името идва от това, че преди около сто години човек на име Подкурек случайно изкопал там парче сребро колкото голяма зелка. Тук веднага се появила мина, изкопана в склоновете на планината. Извличали се големи количества сребро и галенит, оловна руда. Но колкото по-дълбоко копаели миньорите, толкова повече проблеми възниквали с водата. Такива дренажи като този тук има много, ще ги видиш. Накрая разходите за отводняване направили добива неизгоден. Миньорите се преместили в други райони. Оставили след себе си лабиринт от частично наводнени коридори и проходи. А сега най-интересното: изоставената и наводнена мина била заета от скитащи затравци. Предполагам, знаеш какво представляват затравците, нали?
– Затравците – изрецитира Гералт, поемайки си дъх – са дребни създания, наподобяващи маймуни с кучешки глави. Стадни, живеят под земята, в тъмнина. В стадо са опасни…
– Опасни са като чума – прекъсна рецитацията Престън Холт. – И доста често създават проблеми на миньорите любители, които идват да копаят по склоновете на Подкурек в търсене на среброто, което все още може да се намери тук. О, ето и нагледен пример на моите разсъждения: това, което светлее там, са платнища от фургони и палатки. Ще попаднем право в лагер на смели копачи. Първите за тази пролет.
Смелите копачи ги посрещнаха най-напред с делегация, въоръжена с лопати и тояги. Заплашителните лица на посрещащите изпращаха просто послание: махайте се оттук, пришълци, ние дойдохме първи. Скоро обаче лицата им омекнаха – както показа проверката, пришълците не бяха нежелани конкуренти. И ето че върху неприветливите само преди малко лица се изписа почти радост.
– О, богове, благодарим на боговете! – извика главният копач, като скри зад гърба си мотиката, която преди малко беше размахвал заплашително. – Благодарим на боговете!
О, богове, това е благородният господин вещер! Понеже до нас достигна новината, че сте в околността, вече бяхме решили да изпратим при вас делегация! И ето ви тук като паднали от небето!
– Такъв навик имам. – Престън Холт се изправи в седлото. – Да падам от небето при нуждаещите се. Защото съм вещер.
Междувременно към копачите се присъединиха няколко разплакани жени. Ставаше все по-шумно и все по-хаотично. Престън Холт с жестове и думи започна да въвежда ред. Отне известно време, докато най-накрая се изясни какво всъщност искат копачите и техните жени.
– Вещер ни трябва, вещер! – викаше, размахвайки мотиката, главният копач. – Грабнаха ни момчето тези подземни твари, които живеят под планината! Нападнаха ни, грабнаха го, завлякоха го в бездната! Кой ще го спаси сега, ако не вие?
– Няма и две седмици – рече Холт, – откакто ви предупреждавах да се държите далеч от шахтата и тунелите. Какво? Не ви ли казах? Да копаете от другата страна на планината? Затравците ви грабнали момчето, казвате? На колко години е? Пет? Отдавна ли се случи? Ааа, онзиден? Нещо не сте се разбързали да ме повикате. Слизай, Гералт.
Престън Холт слезе от коня. Гералт не пропусна да забележи, че това му се удаде с усилия. И че куца силно с левия си крак. Той отстрани с жест обградилите го плачещи жени. Поговори малко със стария копач, след което дръпна Гералт за ръкава.
– Какво пък, млади вещере – каза той. – Ще се наложи да помогнеш на хората в беда, пострадали от чудовища. Защото току-що ни наеха.
– Ако затравците са грабнали момчето онзиден – изръмжа Гералт, – няма големи шансове да е още…
– Жив? Да, съмнително е. Но може би поне ще намерим… Хм… Ще дадем възможност на майката да погребе това, което е останало… Откъде тези колебания, млади Гералт? Изведнъж без колебание се хвърляш да защитаваш честта на момиче и убиваш човек, а сега колебания?
– Казал ли съм нещо? – сви рамене Гералт. – Да се колебая? Не се колебая.
***
Публикувай коментар
