На 9 ноември Окръжният съд в Пловдив върна обвинителния акт по делото за смъртта на детето на прокуратурата заради допуснати съществени процесуални нарушения. Обвиняеми за смъртта на момчето са трима лекари – анестезиолозите д-р Пламен Мандев и д-р Любомир Морев, и стоматологът д-р Десислава Георджева.

Двамата анестезиолози са обвинени в проявена немарливост при изпълнение на медицинската си дейност. В края на миналата седмица стана ясно и решението на Върховния административен съд, с което се спира изпълнението на заповедта на здравния министър за затваряне на клиниката. Към момента лечебното заведение продължава да работи.

Тези лекари все още работят в клиниката, която Министерството на здравеопазването затвори поради редица нарушения, а Административният съд в Пловдив и Върховният административен съд в София оставиха лечебното заведение да работи, каза бащата на починалото дете Георги Райчев. Той коментира, че за съдебната система не е важно дали още деца ще починат, а дали едно юридическо лице ще фалира. Съпругата му Маргарита Райчева посочи, че да поставиш три пъти в рамките на пет минути упойка над допустимата за дете не е лекарска грешка, а убийство.

Хората държаха плакати с надписи „Отнемете правата, за да няма нови жертви“, „Без права за безотговорните, справедливост за Ангел“, „Животът на Ангел няма да бъде забравен“. Държавата не работи, институцията не работи, виновниците остават ненаказани, коментираха протестиращи.

Материалът „Справедливост за Ангел“: Протест събра близки на починалото момче пред болницата в Пловдив (СНИМКИ) е публикуван за пръв път на News Life.

Кандидатите за поста трябва да притежават висше образование с образователно-квалификационна степен „магистър“ в едно от следните професионални направления: „История и археология“, „Социология, антропология и науки за културата“, „Право“, „Администрация и управление“, „Икономика“, „Туризъм“, „Изобразително изкуство“ (специалност „Консервация и реставрация“) или специалност „Архитектура“ със специализация по консервация и реставрация в областта на недвижимото културно наследство. Сред задължителните изисквания е и наличието на минимум 3 години професионален опит в съответното направление.

Като предимство при оценяването ще се считат притежаването на лиценз по чл. 165 от Закона за културното наследство, опит в опазването на културното наследство, участие в разработването и реализацията на програми и проекти, както и чуждоезикова подготовка и компютърна грамотност.

Конкурсът ще се проведе на два етапа – защита на концепция за дейността и развитието на ОИ „Старинен Пловдив“ за период от 4 години и събеседване. Концепцията трябва да бъде в обем до 10 страници и да включва анализ на текущото състояние, тенденции за развитие на института в унисон с опазването на културното наследство и устойчивия туризъм, както и конкретни цели, приоритети, финансова и организационна визия и етапи на реализация.

Документите и разработената концепция (на хартиен и електронен носител в запечатан плик) се подават лично или чрез пълномощник в деловодството на Община Пловдив (пл. „Стефан Стамболов“ № 1) всеки работен ден от 08:30 до 17:00 часа. Крайният срок за кандидатстване е едномесечен, считано от датата на публикуване на обявата в местен вестник и на официалния сайт на администрацията.

Пълният текст на обявлението и списъкът с необходимите документи са публикувани на интернет страницата на Община Пловдив (www.plovdiv.bg) в раздел „Конкурси“: https://www.plovdiv.bg/konkurs-za-direktor-na-obshtinski-institut-starinen-plovdiv/.

Допълнителна информация кандидатите могат да получат в отдел „Управление на човешките ресурси“ на телефон 032/656 746.

Материалът Община Пловдив обяви конкурс за директор на ОИ „Старинен Пловдив“ е публикуван за пръв път на News Life.

Представянето ще се състои на 16 ноември от 18:30 ч. във Френския институт в България  („пл. „Славейков“ 3, София). С Джил Дохърти ще разговаря Свилен Спасов – създателят на поредица „Власт и отговорност“, която вече десет години среща българските читатели със световнопризнати автори и техните трудове по актуални и значими обществено-политически теми.

Модератор на събитието ще бъде журналистът Даниел Ненчев. Дискусията ще бъде с превод на английски език. Повече за срещата вижте тук.

Какво е да познаваш лично Владимир Путин? Какво се случи с Русия? Как един човек успя да подчини съдбата на цял народ на собствените си амбиции?  „Русия отблизо“ на Джил Дохърти е драматична изповед и многопластов портрет на руската държава, властта и трагичната съдба на една нация.

Джил Дохърти е експерт по Русия и бившия Съветски съюз с дългогодишен опит. Запленена от руската култура още от гимназията, през последния половин век тя учи в Ленинград, пътува из Съветския съюз, живее в Москва и отразява управленията на Михаил Горбачов, Борис Елцин и Владимир Путин.

Работи като кореспондент на CNN в продължение на три десетилетия, като застава начело на московското бюро на телевизията по време на президентствата на Клинтън и Буш-младши. По времето на Джордж Буш-младши става управляващ редактор на CNN за Азиатско-тихоокеанския регион със седалище Хонконг, а по-късно отразява и Държавния департамент при управлението на Обама.

„Русия отблизо“ разкрива личната история на журналистката – от младежкия ѝ възторг по Русия през Студената война до преките свидетелства за възхода на Владимир Путин и разбитите надежди за демокрация.

Едновременно откровен мемоар и прецизен политически анализ, книгата проследява промените в Русия през очите на американка, която познава руснаците, техния начин на живот и техните лидери от първо лице.

С деликатен стил, прецизна аналитичност и дълбока емоционална интелигентност Джил Дохърти прави безкомпромисно честна и болезнено актуална равносметка за разпада на една нация.

„Животът на много от руснаците е пропит с дълбока, неизлечима духовна тъга и меланхолия без ясна причина. Джил Дохърти е доловила и предала всичко това с фин и елегантен стил, както подобава на един от най-значимите журналисти на нашето време.“

Свилен Спасов

Из „Русия отблизо: Поглед към Кремъл отвътре“ от Джил Дохърти

Пролог

Московия изглеждала странна на чужденците. Посетители от Запада като Ги дьо Миеж, секретар на дипломатическата мисия, изпратена при Алексей[1] от английския крал Чарлз II, както и много други, я опис­вали като някакъв магически свят: чудат, пищен, пъстър, различен от всичко, което някога били виждали, и напълно варварски.

– Николай Рязановски, „История на Русия“

В началото на февруари 2022 г. получих обаждане от Атланта. За мен „Атланта“ означава централата на Си Ен Ен (CNN) и усетих онзи стар трепет от вълнение, примесено с лек пристъп на страх, ко­гато чух гласа в слушалката да пита:

– Колко бързо можеш да стигнеш до Москва?

След три десетилетия в Си Ен Ен знаех защо се обаждат.

– Колко бързо можеш да си стегнеш багажа, имаш ли виза (в паспорта си винаги имах валидна руска виза), колко скоро можеш да се присъединиш към екипа в Москва?

Макар че се бях „пенсионирала“ от Си Ен Ен през 2014 г. след три десетилетия като кореспондент, все още бях анализатор в ефира на телевизията по всичко, свързано с Русия. От месеци имаше призна­ци, че Русия ще нахлуе в Украйна. Съединените щати го казваха от­крито. Почти година по-рано Москва беше започнала да струпва сили в Беларус, разполагайки ги на северната граница на Украйна, но ако е имало планове да бъде дадена заповед танковете да потеглят, това така и не се беше случило.

Обсъждах ситуацията с приятелите си – всички с голям опит по отношение на Русия, които наблюдаваха с тревога, а много от тях, включително аз самата, гледаха невярващо как броят на руските вой­ници нарастваше до над 100 000, заедно с танкове и артилерия. Адми­нистрацията на Байдън изпрати американски войски, за да подкрепи силите на НАТО в Полша и Румъния. За мен червената лампа светна през ноември, когато Си Ен Ен съобщи, че директорът на ЦРУ Уилям Дж. Бърнс е летял до Москва и се е срещнал с високопоставени руски представители на службите за сигурност, като им е казал директно, че Съединените щати следят струпването на войски и че ще има се­риозни последици, ако Путин даде заповед за нахлуване. Посланикът на САЩ в Москва Джон Съливан, който присъствал на тези срещи с Бърнс, по-късно ми каза, че руснаците настоявали, че нямат планове да нахлуват в Украйна, „и го казваха чак до деня, в който войниците и танковете преминаха границата, ракетите също… Излъгаха ни в очи­те! Как може някой да приеме това?“.

Владимир Путин със сигурност е способен да го направи, помис­лих си. Но дали би го направил? Бях отразявала Путин повече от две десетилетия и знаех, че въпреки публичния си образ руският прези­дент невинаги имаше план. Да, той често действаше под въздействи­ето на емоции, прикрити зад изрази на трезва рационалност, но да нахлуе в друга държава насред Европа? Това изглеждаше повече от ирационално – беше лудост и изключително опасно.

После дойде обаждането от Атланта. Стегнах багажа си, хванах такси до летище „Дълес“ и заминах за Москва. Беше 15 февруари – девет дни преди Русия да нахлуе в Украйна.

Когато пристигнах в руската столица, се почувствах като у дома. Всъщност тя беше мой дом почти десетилетие. Познатото пътуване в задръствания към центъра на града, хотелът срещу бюрото на Си Ен Ен, където обикновено отсядах – навремето западнала забележител­ност от съветската епоха, а сега петзвезден луксозен адрес с паркинг, претъпкан с бентлита и ролсройси.

Оставих багажа в стаята си и на път към бюрото се отбих в „Аз­бука Вкуса“ – скъп, но добре зареден супермаркет, за да взема прови­зии. Сьомга, кисело мляко, хляб (без глутен!), сирене, сок. По-късно, бях сигурна, нямаше да има време да отскоча за храна, но в офиса щеше да има предостатъчно кафе.

Когато влязох в комплекса ни, минавайки покрай будката с ох­ранителите, които пазеха сградите, където се намираше нашият офис заедно с офисите на други чуждестранни медии, хвърлих поглед през паркинга към последния етаж на масивната девететажна жилищна сграда с бежови тухли, в която бях живяла почти десетилетие. Про­зорците светеха и усетих леко съжаление, че вече не работя в руската столица – град, който бях заобичала.

Погледнах към ъгъла на паркинга, където някога години наред стоеше бял бронетранспортьор. По време на августовския пуч на твърдолинейните сили срещу съветския президент Михаил Горбачов през 1991 г. Си Ен Ен го беше транспортирал от Косово до Москва. Засмях се, когато си спомних руските колеги, които ми бяха казали, че се носи слух, че ако бронетранспортьорът някога си тръгне, това ще означава, че Русия най-после е стабилна. Бронетранспортьора от­давна го нямаше, но Русия не изглеждаше по-стабилна.

Бюрото на Си Ен Ен пращеше от енергията на журналисти, го­тови да отразяват голяма извънредна новина – кореспонденти, про­дуценти и операторски екипи, собствената цивилна армия на Си Ен Ен, всички убедени, че каквото и да се случи, екипът ще бъде готов. Телевизията на Тед Търнър знаеше по-добре от почти всяка друга медия как се отразяват извънредни новини. Тя хвърляше всичко, с което разполагаше, в историята и това личеше в непрекъснатото от­разяване.

Докато вървях обратно към студиото за включвания на живо, я усещах – тази опияняваща смес от пределна концентрация и напрежение, прекъсвана от шеговити реплики и поздрави „дай пет“ на английски и руски, с много шеги и черен хумор. Пристигаха още продуценти и операторски екипи от други бюра на Си Ен Ен в Европа, а в Си Ен Ен Москва бяха наети млади руснаци да помагат.

И все пак този път усещах нещо различно… по-зловещо. На мо­ниторите в бюрото се излъчваше контролираната от държавата теле­визия. Струваше ми се, че Владимир Путин се появяваше почти всеки час с дълги, гневни тиради за Украйна. Заслушах се:

Западът използва Украйна и като таран срещу Русия, и като полигон… Елитите на Запада не крият целта си: да нанесат – както те казват директно – „стратегическо поражение на Русия“… става дума за съществуването на нашата страна…

Сблъсъкът на Русия с тези сили е неизбежен. Въпрос на време е: те се подготвят, чакат подходящия момент. Сега освен това предявяват претенции да придобият ядрено оръжие. Няма да позволим това да се случи… На нас не ни оставиха никакъв друг вариант за защита на Русия и нашия народ освен този, който днес ще бъдем принудени да използваме. Ситуацията изисква от нас решителни и незабавни действия.

На живо ли беше? Запис? Не бях сигурна. Дали просто бях още замаяна от часовата разлика? Работех нощна смяна по московско вре­ме, за да съм на разположение за предаванията в праймтайма в Съеди­нените щати. Идвах в бюрото около 21:00 ч. местно време и правех живи включвания през нощта до 8 или 9:00 сутринта. Скоро се обърках. В две различни телевизионни обръщения Путин сякаш седеше в същия ка­бинет, зад същото бюро, облечен в същия черен костюм, бяла риза и вратовръзка в цвят бордо, с редица кремави телефони в съветски стил, с руския президентски флаг и националното знаме зад него. Но речите уж бяха излъчени на живо в два различни дни. Дали всичко беше за­писано предварително по едно и също време? Усещането беше като за гигантски театър кабуки, или както биха казали руснаците, „пока­зуха“ – потьомкинско село от фалш.

Пет дни преди Путин да заповяда на войските си да навлязат в Украйна, президентът Джо Байдън предупреди: „Към този момент съм убеден, че той е взел решението“ да нахлуе. По руската телевизия коментатори се подиграваха на Байдън и други западни представи­тели, наричаха ги „глупави“ и „психически болни“, твърдейки, че предупрежденията за каквото и да било нахлуване били просто „про­миване на мозъци“ от Запада. Един комик се подсмихваше: „Казват, че ще има нахлуване. Още си гледам часовника. Е, къде е нахлуване­то?“.

И тогава то се случи.

Докато вървях обратно към хотела си през снега, а слабото московско зимно слънце оцветяваше небето откъм Кремъл, почувствах, че ме дърпат обратно към съветските дни, когато изпадналите в неми­лост пред генералния секретар Леонид Брежнев партийни функционе­ри биваха заличавани от официалните снимки, буквално и преносно. Кое беше истина? Кое беше фалш? Откога Путин беше планирал сво­ята „специална военна операция“?

Писах на приятел, руски опозиционен журналист, за да пием кафе и да ми разкаже как е. Уговорихме се за след няколко дни. После по­лучих ново съобщение от него: „Съжалявам, Джил, няма да мога. Със семейството ми отиваме на почивка“.

Знаех, че няма никакъв начин руски политически репортер да отива на почивка, докато започва война, но веднага разбрах: той бягаше от Русия със семейството си. Не беше нужно обяснение. Изведнъж отно­во разговарях с приятели на кодиран език, сигурна, че разговорите ни се подслушват. Не споменавай войната; не обяснявай как планираш да избягаш от страната. Много от тях всъщност вече бяха тръгнали да напускат, купуваха билети за Грузия, Армения, Израел, Турция – каквото успееха да намерят. Знаеха, че всяко нахлуване в Украйна ще бъде повратна точка. Нямаха представа колко много ще преобърне живота им.

Пропагандното шоу по телевизията ставаше все по-странно. Де­сет дни след като Путин нареди на войските си да нападнат Украйна, докато украински и руски сили се сражаваха и умираха в Украйна, той посети авиационния учебен център на „Аерофлот“ и седна на дълга овална маса, украсена в средата с нежни розови и бели рози, за сре­ща с група грижливо фризирани жени от летателните екипажи. След няколко дни щеше да бъде Международният ден на жената – голям празник в Русия.

– Имате ли въпроси – или просто да пием чай? – попита той уч­тиво.

Една жена го попита каква е целта на „специалната военна опе­рация“. Путин започна дълго обяснение, подобно на това, което беше казал в телевизионните си обръщения. После, докато сервитьорите наливаха чая, лекият му разговор се отклони към заплаха за използва­не на ядрено оръжие. Жените продължиха да го питат какво означава всичко това. Той изглеждаше леко раздразнен.

– Започваме малко да се въртим в кръг – оплака се той. – По същество вече отговорих на това, но ще го кажа отново.

Бях хипнотизирана. Взех още една чаша кафе и седнах да гледам подробно странното предаване.

Седмица и половина по-късно Путин вече не беше толкова учтив. В поредно телевизионно обръщение Путин – този път с тъмносиня вратовръзка – отправи смразяващо предупреждение към руснаците, които, като моите приятели, се противопоставяха на войната или се опитваха да напуснат страната: „Всеки народ, а още повече руският народ, винаги ще може да отличи истинските патриоти от изметта и предателите и просто да ги изплюе като мушица, която случайно е влетяла в устата му“, изръмжа той. „Убеден съм, че това естествено и необходимо самоочистване на обществото само ще укрепи нашата страна, нашата солидарност, сплотеност и готовност да посрещнем всяко предизвикателство.“

Като много от приятелите ми, моите колеги от Си Ен Ен и аз из­бягахме от Москва в началото на март, след като руският парламент одобри безропотно оркестриран от Кремъл закон, който превърна в престъпление, наказуемо с петнадесет години затвор, наричането на войната „война“. Нямаше как да коментирам нападението на Путин срещу Украйна, без да го нарека война.

В последната си нощ в Москва, след полунощ, след като остана­лите служители си бяха тръгнали, минах през бюрото на Си Ен Ен в Москва, вече тъмно, осветено само от призрачното сияние на ми­гащите червени лампички по телевизионната техника. Бях работила там, дори бях спала там на дивана в кабинета си, почти десетилетие. Трябваше да замина на следващата сутрин и имах непоносимо тъжно­то чувство, че може би никога няма да се върна. Поне не докато Вла­димир Путин е президент на Русия.

Русия още ще е там, когато Путин си отиде. Но ще бъде различ­на Русия, необратимо променена от маниакалната му обсебеност от онова, което вижда като своя мисия – да възстанови Руската импе­рия. Преди повече от две десетилетия, когато пое юздите на властта в Москва, обеща да защитава „свободата на словото, свободата на съвестта, свободата на средствата за масова информация“ за своите съграждани. В действителност методично се е опитвал да унищожи тези права.

Като двадесетгодишна студентка по обмен в Ленинград видях смазващата реалност на комунизма. Почти четвърт век по-късно, като журналист, наблюдавах как комунистическият контрол се разпада. Видях надеждата в очите на хората, докато скандираха „Елцин! Ел­цин!“ – надеждата, че Русия може да се промени, че животът ще стане по-добър, че ще могат свободно да избират лидерите си и да имат глас в това как са управлявани. И мислех, че Русия се променя. Студената война, мислех си, е свършила.

Сега се страхувам, че промените, които видях, които усетих, през които преминах, в крайна сметка са били ефимерни. Владимир Путин води Русия обратно към онези мрачни дни. Какво ще стане със стра­ната и с хората, с които съм толкова дълбоко свързана? Написах тази книга, за да намеря отговор.

[1] Руския цар Алексей Михайлович Романов. – Бел. прев.

Материалът „Русия отблизо: Поглед към Кремъл отвътре“: Легендарна журналистка от CNN Джил Дохърти представя у нас мемоарната си книга (ОТКЪС) е публикуван за пръв път на News Life.

На 10 декември 2026 г., четвъртък,  от 19:00 часа, Зала „СИЛА“ Пловдив ще бъде домакин на едно от най-вълнуващите музикални събития на годината – грандиозния концерт „45 години СПРИНТ и приятели“.

Събитието е доказателство, че българската рок и поп музика не е просто спомен от миналото, а жива сила, която продължава да вдъхновява поколения българи. На една сцена ще се съберат истински легенди на българската музика, които ще изпълнят вечните парчета, превърнали се в саундтрак на няколко поколения:

Група СПРИНТ – рокаджиите с над четири десетилетия история, които носят неукротим дух и доказан ритъм.

Валди Тотев (ЩУРЦИТЕ) – легендарният глас и клавишни, подарил ни едни от най-обичаните мелодии на „Щурците“.

Христо Ламбрев (СИГНАЛ) – един от основателите на „Сигнал“, чиято музика и клавишни сола остават класика в българския рок.

Илия Ангелов (ДИАНА ЕКСПРЕС) – незабравимият кадифен глас, изпял емблематични балади, съхранени в сърцата ни.

Васил Стоев (ИМПУЛС) – основателят на „Импулс“, оставил дълбока следа в рок историята ни.

Петя Буюклиева – гранд дамата на българската сцена, известна със своя разтърсващ вокал и експлозивна енергия.

Дует WEIL – със своя модерен и стилен подход, Пламен и Мая Ковачеви добавят специфичен колорит и класа към вечерта.

Дует „С Кауза“ – изпълнителите Галя Георгиева и Атанас Лазаров, които чрез изкуството си постоянно подкрепят общественозначими инициативи вече години подред.

Специално участие в концерта ще вземат и млади музикални таланти от Пловдив. Те ще се включат в събитието като част от новата национална инициатива „Таланти с бъдеще“ – кауза, която дава рамо и възможност на бъдещите звезди да стъпят на голямата сцена рамо до рамо с утвърдените майстори.

Концертът е част от националната кампания „Концерти с кауза 2026“. Събитието застава зад благородните инициативи в подкрепа на хора с репродуктивни проблеми и информационната кампания „Да сверим биологичния си часовник навреме“. Организаторите и артистите искрено вярват, че музиката има силата не само да вдъхновява, но и да помага на мечтата за рожба да се превърне в реалност. (Кампанията се реализира и под надзора и сътрудничеството на организации като Жени „С Кауза“ и КТ „Подкрепа“).

Билетите са в продажба на касата на Зала „СИЛА“, в мрежата на Eventim.bg (касите на Ивентим в Пловдив: Билетен център пред Община Пловдив, каса МаскАрт в ДК „Борис Христов“, ТИЦ на пл.Римски стадион, Търговски център „Гранд“, бензиностанции OMV и др.), както и онлайн. Цени на билетите: 10 €, 15 €, 20 € и 25 €

Не пропускайте да станете част от тази незабравима рок вечер! Очакваме ви, за да изпеем заедно най-големите хитове и да подкрепим една невероятна кауза!

ГРУПА „СПРИНТ“

Стил: Ню уейв / Електрик поп / Алтернатив рок

Биография

Група „Спринт“ е създадена през октомври 1981 г. в София от четирима бивши членове на „Импулс“: Пейо Пеев, Чавдар Панев, Виктор Грънчаров и Стефан Бъчваров. Първият състав включва и Асен Лазаров – „Суки“. През лятото на 1984 г. Стефан и Виктор напускат, а към групата се присъединяват Евгени Симеонов – китара („Импулс“) и Асен Драгнев – клавишни. Асен тъкмо се е върнал от Норвегия, където е свирил около година и половина. Поканен от Суки, той веднага приема и заема мястото си в групата. Това е и годината, в която „Спринт“ издава първата си плоча – „Без любов не може“. През същата година бандата заминава на турне из цяла България заедно с Ани Върбанова и Орлин Горанов.

През 1985 г. музикантите издават втората си плоча – „Две пътеки“. Големият пробив на „Спринт“ обаче идва със следващия проект – първия студиен албум, озаглавен „Роботът“ (1986 г.). Той е изключително цветен, уникален за времето си и е сред първите ню уейв албуми в България. Музикантите комбинират интересни ню уейв клавирни елементи с отсечени китарни акорди. Нова концепция и стойностни текстове достига бързо до феновете. Албумът е продаден в тираж от над 20 хиляди копия и поставя началото на период, в който групата е сред най-популярните в страната, реализирайки множество участия и турне след турне, докато същевременно работи по нови песни.

„Като в приказка“ се превръща в първия голям хит на „Спринт“. През 1986 г. са избрани за група на годината в предаването „Музикална стълбица“.

През 1988 г. „Спринт“ пуска новия си албум – „Хей, здравей“. Идеята за името на пилотната песен е на Асен Драгнев, а целта е била да се използва нещо просто и от ежедневието. Изпята по неповторим начин от Чавдар Панев, „Хей, здравей“ моментално се превръща в безспорен хит, а всеки концерт на групата се превръща в празник. През същата година Чавдар временно напуска състава.

„Спринт“ започва да свири интензивно в Русия. Малко преди заминаването си канят за вокал Станислав Сланев – Стенли (познат от група „Тангра“). Музикантите са поканени на международния телевизионен фестивал „Студень К. Парнису“, където печелят първо място. Веднага след това получават покана за 10-дневно турне в Армения. Непосредствено след разрушителното земетресение и конфликта там, „Спринт“ изнася концерти из цялата страна, като част от приходите са дарени за пострадалите. Арменската телевизия заснема филм за групата, изцяло с техни песни, който по-късно печели награда на фестивала на европейските телевизии в Париж (в България филмът така и не е излъчен). Музикантите продължават концертите си в Русия, където работят с най-големите руски рок имена – „Алиса“, „ДДТ“ и Лариса Долина. Следват 60 концерта в Сибир, като в градове като Свердловск (Екатеринбург) и Томск групата изнася по цели 6 концерта на ден.

През есента на 1989 г. музикантите научават за политическите промени в България и решават да се завърнат у дома.

През 1991 г. песента „Писна ни“ печели първа награда на програма „Хоризонт“ на БНР. Завръщайки се от Италия, Пейо Пеев възстановява съвместната си работа с Чавдар Панев, заедно с гостуващите музиканти Димо Чакъров (пиано) и Боби (китара).

През 1994 г. издават албума „В кой век“, съдържащ хитовете „Писна ни“ и „Телефон“, прекрасните балади „Накрая“ и „Колко си хубава“, както и „Скандал“ – джазирана история за Емо Скандала, разказана от Чавдар.

През 1995 г. излиза албумът „Rock N’ Roll“. През втората половина на 90-те години „Спринт“ изнася редица концерти в Кипър, Русия, Италия, Камбоджа, Монголия и Виетнам – в препълнени до краен предел зали, по 2 концерта дневно. Във Сайгон групата е посрещната с огромни плакати и портрети на музикантите върху цели сгради. Участват в турне с легендите Бой Джордж и Мик Тейлър от The Rolling Stones. През същата година групата печели първа награда на конкурса „Златният Орфей“ с песента „Нямаше как да ви кажа“ по текст на Чавдар Панев.

През 1997 г. групата понася тежък удар – Чавдар Панев умира от разрив на сърцето едва на 42-годишна възраст. Малко след това е излъчен документалният филм „Новото лице“. В периода 1997 – 1999 г. групата работи и живее в Русия, където издава „Альтернативный альбом“. Пейо кани китариста Пламен Ковачев – Рару и басиста Сергей Крински. Групата започва да работи с певицата Ани Лозанова, а по-късно и с Юлияна Илиева. Идеята за женски вокал е на Пейо – вдъхновен от срещите си с Аланис Морисет и Долорес О’Риордан (The Cranberries) на фестивала „Сан Ремо“ в Италия.

„Спринт“ организира и реализира един от първите акустични („unplugged“) концерти у нас. В продължение на 2 години свирят по клубове в Русия. През 1998 г. поради здравословни причини Юлияна напуска, а Пейо се връща в България в търсене на нова певица. В предаването „Хит минус едно“ забелязва младата Виктория Терзийска. Талантлива и дисциплинирана, тя работи със „Спринт“ в продължение на 6 месеца, а година по-късно основава група „Мастило“.

През 2000 г. излиза петият студиен албум на групата – „Посоки“. Той включва хитовете „Домино“, „Новото лице“, „Справедливост“, както и новата версия на „До телефона“.

През 2001 г. „Спринт“ издава компилацията „Най-доброто – 1983 – 2000“.

През 2002 г. групата свири на стадиона в Сеул в рамките на събитията около Световното първенство по футбол в Япония и Южна Корея. Активните участия в Азия продължават. За певица е поканена Зорница Атанасова – дъщеря на легендарния барабанист Атанас Атанасов (Насо Бъндарака) от първите състави на „Щурците“ и „Бъндараците“. С нея свирят в редица клубове в Китай и Южна Корея.

Следващата певица на състава е Албена (флейта и вокал), която е част от „Спринт“ от 2003 до 2004 г.

В периода 2000 – 2007 г. групата работи предимно в Азия. Подписва договори с веригите Hard Rock Cafe (2002 – 2006) и Brau-clubs (2003 – 2007) в Южна Корея. За този период издават 2 албума за българския пазар, а през 2006 г. към тях се присъединява певицата Илияна Данчева.

От 2008 г. „Спринт“ създава собствен независим лейбъл – The Sprint Production-Europe, продуциращ млади изпълнители, както и собствено звукозаписно студио. Това е и годината, в която музикантите окончателно се установяват отново в България.

През 2011 г. издават албума „Бъдеще II“.

През 2013 г. излиза албумът „В едно кафе за двама“. Едноименната песен е по текст на Петър Гюзелев от „Щурците“, който си сътрудничи с групата през този период. Към сингъла е заснето и видео. В албума е включена и друга негова композиция – „Една звезда отиде към небето“ (по текст на Волен Николаев). И двете са посветени на забележителния китарист, който напуска този свят през същата година. Друга популярна песен от албума е „Съвет“, която влиза в ротация по руското радио „Максимум“ и става повод за съвместно турне на „Спринт“ с култовата руска рок група „Алиса“.

През 2015 г. следват концерти в Грузия, Армения и Токио (Hard Rock Cafe).

През 2017 г. БНТ заснема документалния филм „Любов е думата“, посветен на групата. През 2018 г. музикантите реализират мащабно национално турне под същото мото.

През последните години група „Спринт“ продължава активно да записва нова музика, да концертира и да участва в значими обществени и културни проекти:

2019 – 2020 г. (Проектът „Галактиката на българския рок“): Групата става основен двигател и организатор на националните турнета и концерти под надслов „Галактиката на българския рок“, обединяващи на една сцена легендарни български рокаджии и групи.

2021 г. (40 години група „Спринт“): Музикантите отбелязват 40-годишния си юбилей с поредица от празнични концерти в страната, юбилейни медийни изяви и издаването на специални сборни колекции.

Социални каузи и национални турнета (2022 – 2023 г.): „Спринт“ се включва активно в националните концерти и кампании „С песен и стих в сърцата“, обикаляйки десетки български градове с цел подкрепа на българската култура, поезия и социално значими каузи (в подкрепа на инвитро процедури и подкрепа за семейства с репродуктивни проблеми).

2024 г. и настояще: Групата продължава концертната си дейност в обновен състав, съчетавайки класическия си ню уейв и рок саунд с съвременни аранжименти, като подготвя нов авторов материал и продължава да бъде сред най-дълголетните и активни български рок формации.

Група „Спринт“ е една от най-успешните български рок групи с над четири десетилетия непрекъсната кариера. С богатото си стилово разнообразие – ню уейв, електрик поп, рок и алтернатив – бандата е носител на редица отличия, сред които „Златен Орфей“, „Група на годината“ и редица международни награди за музика, текст и аранжимент. „Спринт“ са пионери на българския ню уейв с над 200 авторски песни, 13 студийни албума, стотици концерти на 3 континента (в над 25 страни) и участия в най-престижните световни и клубни сцени.

Материалът С благотворителен концерт в Пловдив: Група „СПРИНТ“ празнува 45 години на сцена е публикуван за пръв път на News Life.

Голямата шампионка за „Феникс“ в турнира стана Анастасия Цанкова, която безапелационно завоюва златния медал и спечели купа „Пловдив“ в своята категория. Със сребърни отличия се окичиха Милена Цанкова, Христо Вълканов и Мая Диякомова. Бронзовите медали отидоха при Кристиян Танчев, Дария Динкова, Никол Петрова, Кристина Христозова и Георги Николов.

Кметът на Община Марица Димитър Иванов поздрави каратеките. „Тези деца са нашата гордост. Те доказват, че когато има труд, постоянство и подкрепа, няма непостижими върхове. Всяко завоювано отличие е повод за огромна радост за всички нас, но още по-ценно е онова, което каратето изгражда у младите хора – желязна дисциплина, уважение към съперника, отговорност, смелост и силен характер. Зад блясъка на впечатляващите 42 медала през сезона стоят безброй часове в тренировъчната зала, преодолени трудности и воля никога да не се отказваш“, посочи кметът. Той поздрави и треньорите за професионализма и всеотдайността, както и родителите, които са неотлъчно до състезателите и ги подкрепят по пътя на победите. „Община Марица ще продължи целенасочено да подкрепя спорта и младите ни таланти, защото инвестицията в тях е най-сигурната инвестиция в здравото и успешно бъдеще на цялата ни общност. Продължавайте смело напред, покорявайте нови върхове и никога не спирайте да мечтаете! Пожелавам силен дух и успех и на предстоящото Балканско първенство в Истанбул!“, заяви кметът на общината Димитър Иванов.

Постижението в Пловдив е вълнуващ финал на състезателната година за СКК „Феникс“. Равносметката за изтичащия сезон включва 42 медала, разпределени в 11 златни, 16 сребърни и 15 бронзови отличия. Ръководството и треньорският щаб също изразиха огромно задоволство от постигнатото през годината.

„Изключително съм горд с представянето на нашите състезатели. Успехът не е случайност, а резултат от постоянство, дисциплина и лишения. Благодаря на Община Марица и на кмета Димитър Иванов за доверието и стабилната подкрепа, която ни дава увереност да преследваме още по-високи цели“, посочи председателят на клуба Йордан Зикямов. Той допълни, че спортната година за СКК „Феникс“ не е приключила. Предстои последното и най-сериозно международно изпитание за сезона – Балканското първенство в Турция, като честта на клуба и на България на международни форум ще защитят Милена Цанкова и сенсей Йордан Зикямов.

Материалът СКК „Феникс“ с девет отличия от национална купа „Пловдив“, каратеките от Община Марица изпращат сезона с 42 медала (ГАЛЕРИЯ) е публикуван за пръв път на News Life.

Историята на тази необикновена изложба започва през 2015 година на международен художествен симпозиум в Пловдив. В хилядолетния, древен град край Марица немският график и живописец Олаф Хопе се среща с пловдивските творци и педагози Николай Томов и Димитър Чонов. Тяхното запознанство бързо надхвърля рамките на стандартната работа в ателието и се превръща в дълбок диалог с историческата памет и социалната реалност. Там, сред пластовете на историята, те се срещат с еврейската и арменската общност, с ромите, както и със сирийски бежанци от гражданската война. Особено трогателен момент е работилницата с деца от бежански лагер, които рисуват мечтите и копнежите си – травмата от изтласкването в периферията и надеждата за завръщане у дома. Именно тези преживявания преобръщат представата им за житейския кръговрат. Както споделя самият Олаф Хопе, за всеки, който е видял това отблизо, „горе“ и „долу“ престават да бъдат просто суха алегория.

През изминалите единадесет години тримата автори поддържат непрекъсната творческа връзка през повече от две хиляди километра разстояние – чрез телефонни разговори, снимки на работи в процес и преводачи. Един от резултатите от този дългогодишен мост между Балтика и Тракия днес изпълва залите на галерия „Зад кметството“ с произведения от живопис, акварел, бронзов релеф и цветна ксилография. Огромният интерес към събитието се доказа от препълнената зала във вечерта на откриването, а местният телевизионен канал MV1.TV засне и излъчи специален 5-минутен репортажен филм, посветен на изложбата и нейните автори.

Централната тема на експозицията преосмисля древното антично и средновековно разбиране за Rota Fortunae – Колелото на Фортуна. През Средновековието мотивът изобразява неумолимия кръговрат на живота, в който едни се изкачват към властта, други царуват, а трети падат в праха. В своето вълнуващо слово при откриването Олаф Хопе описва това като неудобен, но и утешителен образ: той ни напомня, че нищо, което притежаваме, не ни принадлежи завинаги, но и че никоя сила, която ни притиска надолу, не може да ни задържи там вечно. Мотив, който днес, във време на бързи и непредвидими промени, отново зазвучава с пълна сила.

В изложбата всеки от тримата автори интерпретира концепцията за времето и промяната през различен материал и в различно летоброене.

Николай Томов, който е директор на Националната гимназия за сценични и екранни изкуства в Пловдив, улавя настоящето и динамиката на мига. Неговата живопис и рисунка са истински вихри от цвят, в които от тъмнината изригва център от жълто и бяло, заобиколен от накланящи се и свличащи се полета в синьо, зелено и черно. Плътното пастьозно нанасяне на боята се среща с почти безтегловни лазури, а светлината не пада върху картините отвън, а си пробива път директно от тяхната вътрешност. В тези платна Томов показва майсторското владеене на форма и емоция, балансирайки експлозията от цветове с фини графични акценти, които държат композицията стабилна.

Димитър Чонов, който също преподава в Гимназията за сценични и екранни изкуства в Пловдив, пренася човешката история и паметта на древните цивилизации в бронз. Негова пластика дава заглавието на цялата експозиция – „Колелото на владетеля“ (Rota Fortunae). В този бронзов релеф фигурите са подредени около една ос в различен стадий на завъртане: горе стои изправен владетел в светлина, долу падат воини с щитове и копия, а между тях се извиват музи и отломки от колони и свитъци от заглъхнали царства. Чонов описва леенето на бронз като магически процес, при който обикновеният метал се превръща в нещо трайно, а благородната зелена патина не е просто следа от времето, а контролирано решение за него. В неговото виждане колелото вече няма богиня, която да го върти неумолимо – от самите нас и от нашите избори зависи в каква посока ще се завърти то.

Олаф Хопе от своя страна пренася зрителя в мащаба на геологическото време. За първи път той показва пред публика монументалната си цветна ксилография „Атлантида 4“. Създаван в продължение на единадесет месеца от десет отделни печатни плочи, този лист завършва цикъл от четири части „Атлантида“, започнат преди 13 години. В центъра на произведението е спиралата на древен амонит – морско същество на 160 милиона години. Докато човешкото колело се върти в години и десетилетия, спиралата на амонита съхранява в себе си милиони години земна история. Сам по себе си процесът на рязане върху дърво съдържа дълбока метафора: всяко отрязване е окончателно и необратимо. При ксилографията няма път назад – точно както и във времето.

Така изложбата събира в едно пространство три различни мисли за времето: уловеният миг от живописта на Николай Томов, хилядолетната история на хората в бронза на Димитър Чонов и милионите години земно съществуване в ксилографията на Олаф Хопе.

В своето изкуство тримата автори доказват думите на Паул Клее, че изкуството не възпроизвежда видимото, а прави видимо онова, което иначе остава скрито – като самото време. Изложбата във Визмар разказва не само за онова, което е било, но и за това, което надживява човешкия живот. Както обобщава Олаф Хопе в своя трогателен завършек: „Ние тримата остаряваме. Бронзът, не. Амонитът, още по-малко. Остава това, че го направихме, докато имаше време за него. Повече не може да се иска от колелото на Фортуна.“

Експозицията в галерия Hinter dem Rathaus във Визмар продължава до 5 декември, оставяйки отворена вратата към един вдъхновяващ разговор за изкуството, съдбата и нещата, които остават след нас.

Материалът Между Балтийско море и Тракия: Сдружение „Визмар“ представя Николай Томов, Димитър Чонов и Олаф Хопе (СНИМКИ) е публикуван за пръв път на News Life.

Участие в тазгодишния конкурс взеха 117 ученици от 9 училища по изкуствата към Министерството на културата: НХГ „Цанко Лавренов“ – Пловдив; НГПИ „Св. Лука“ – София; НХГ „Димитър Добрович“ – Сливен; Професионална гимназия за приложни изкуства – Смолян; НУПИ „Проф. Венко Колев“ – Троян; Национална професионална гимназия по полиграфия и фотография – София; НУПИД „Акад. Д. Узунов“ – Казанлък; НУИ „Илия Петров“ – София и НУМСИ „Проф. Панчо Владигеров“ – Бургас.

Основната комисия, която селектира и оценява анонимно конкурсните плакати, бе в състав: Костадин Отонов – патрон на конкурса; Катрин Гутман – Община Пловдив; Елена Янева – Областна администрация – Пловдив;  Проф. д-р Рафал Димчик – почетен консул на Р. България в Познан (Полша) и представител на Университета „Адам Мицкевич“; Проф. д-р Николай Младенов – зам.-ректор на НХА – София; Доц. Ненко Атанасов – НХА – София; Доц. д-р Александър Гьошев – АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев“ – Пловдив; Албена Спасова – Международно триенале на сценичния плакат; Доц. д-р Красимира Друмева – ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“; Анелия Влахкинова – ОД на МВР – Пловдив; Боряна Димитрова – Апелативна прокуратура – Пловдив; Ангелина Янакиева – ОИ „Старинен Пловдив“; Недялко Филипов – VIVACOM; Антоанета Станчева и Емилия Стоева – ХГ „Петко Чурчулиев“ – Димитровград; Д-р Петър Чучулигов – НХГ „Цанко Лавренов“; Ралица Карапантева – директор на НГПИ „Св. Лука“; Виктория Ризова – ПГПИ – Смолян; Нина Иванова-Донковска – директор на НУПИ „Проф. Венко Колев“ – Троян и представители от: НХГ „Димитър Добрович“, НГСЕИ, НУПИ „Проф. Венко Колев“, НПГПФ и НУПИД „Акад. Д. Узунов“.

Журито присъди общо 15 награди. Класираните на първо, второ и трето място получават едногодишни стипендии при условията и по реда на „Наредбата за осъществяване на закрила на деца с изявени дарби“ на Министерство на културата:

·         Първа награда (стипендия от МК): Моника Савова (10 кл., НГПИ „Св. Лука“, преп. Христофор Кръстев)

·         Втора награда (стипендия от МК): Теодора Пенкова (10 кл., НХГ „Димитър Добрович“, преп. Анета Деновска)

·         Трета награда (стипендия от МК): Кирил Пиронков (10 кл., НГПИ „Св. Лука“, преп. Албена Михайлова)

·         Награда от Община Пловдив: Никол Балджиева (10 кл., НХГ „Димитър Добрович“, преп. Анета Деновска)

·         Награда от Областна администрация – Пловдив: Магдалена Димова (10 кл., НХГ „Цанко Лавренов“, преп. д-р Петър Чучулигов)

·         Награда от Национална художествена академия: Деница Георгиева (11 кл., НХГ „Димитър Добрович“, преп. Анета Деновска)

·         Награда от АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев“: Габриела Ибрямова (11 кл., НХГ „Димитър Добрович“, преп. Анета Деновска)

·         Награда от Костадин Отонов: Лъчезара Илиева (10 кл., НГПИ „Св. Лука“, преп. Албена Михайлова)

·         Награда от Апелативна прокуратура – Пловдив: Стелиана Петкова (10 кл., НХГ „Димитър Добрович“, преп. Анета Деновска)

·         Награда от Общински институт „Старинен Пловдив“: Силвия Ангелова (11 кл., НХГ „Димитър Добрович“, преп. Анета Деновска)

·         Награда от Международно триенале на сценичния плакат: Милица Омбашиева (11 кл., ПГПИ – Смолян, преп. Цветелина Кадева)

·         Награда от VIVACOM: Мартина Пашова (11 кл., ПГПИ – Смолян, преп. Цветелина Кадева)

·         Награда от Областна дирекция на МВР – Пловдив: Александра Александрова (10 кл., НГПИ „Св. Лука“, преп. Албена Михайлова)

·         Награда от Художествена галерия „Петко Чурчулиев“: Юлия Бабушис (11 кл., НУМСИ „Проф. Панчо Владигеров“, преп. Василена Манолакиева)

·         Награда от НХГ „Цанко Лавренов“: Аделина Апкарян (11 кл., НХГ „Цанко Лавренов“, преп. Петя Анастасова)

Пълните резултати са публикувани на официалния уебсайт на НХГ „Цанко Лавренов“:

Национален конкурс – Финални резултати 2026

https://www.nhglavrenov.bg/bg/konkurs-plakat/finalni-rezultati-2026

Важен акцент в деветото издание бе и международното участие – 17 ученици от училище „Państwowe Liceum Sztuk Plastycznych im. Artura Grottgera“ в гр. Супрасъл, Полша, изпратиха свои плакати. Техните творби бяха оценени от специализирано жури в състав: Костадин Отонов, проф. д-р Рафал Димчик, д-р Петър Чучулигов, Георги Георгиев-Аршата и Иван Кашлаков. (Резултатите от полската селекция могат да бъдат разгледани чрез бутона Международен конкурс – Резултати 2026 в сайта на НХГ „Цанко Лавренов“).

https://www.nhglavrenov.bg/bg/konkurs-plakat/finalni-rezultati-2026/mejdunaroden

Официалната церемония по връчване на отличията на премираните участници в IX Национален ученически конкурс „Плакат – Костадин Отонов“ и откриването на съпътстващата изложба ще се проведат на:  7 декември 2026 г. (понеделник) от 12:00 часа в  Дом на културата „Борис Христов“, ул. „Гладстон“ № 15, гр. Пловдив.

Конкурсът се реализира със съдействието на: Министерство на културата на Република България, Община Пловдив, Областна администрация – Пловдив, Апелативна прокуратура – Пловдив, Областна дирекция на МВР – Пловдив, Почетно консулство на Република България в Познан (Полша), Национална художествена академия – София, АМТИИ „Проф. Асен Диамандиев“ – Пловдив, Университет „Адам Мицкевич“ – Познан, ОИ „Старинен Пловдив“, Международно триенале на сценичния плакат, ХГ „Петко Чурчулиев“ – Димитровград, Факултет по изобразително изкуство към ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“, VIVACOM България, рекламна агенция „PrintGround“ и Културен център „Бялата къща“.

Медийни партньори: БНР – Радио Пловдив, Дарик радио – Пловдив, Plovdiv time, TrafficNews.bg, Под тепето, Капана.бг, Уча в Пловдив и EuroPlovdiv.com.

Материалът Ясни са победителите в IX Национален ученически конкурс „Плакат – Костадин Отонов“ 2026 е публикуван за пръв път на News Life.

Новата книга в обичаната от хиляди читатели поредица на издателство „Сиела“ вече озарява рафтовете в книжарниците и така дава официален старт на отброяването на дните до най-светлата нощ от годината.

„Нашата Коледа 4“ отваря крехкото си хартиено сърце, за да приюти историите на 17 от най-обичаните ни разказвачи, сред които Ива Дойчинова, Мария Касимова-Моасе, Цветелина Цветкова, Иван Ланджев и др. И както винаги – да напомни, че в това най-магично време на годината отвъд блясъка на подаръците, гирляндите и уличните светлини, Коледа не е просто празник, а онова лично, дълбоко и съкровено чудо: да бъдем заедно.

По традиция „Нашата Коледа 4“ отново започва с произведение на Георги Марков – вдъхновител и „кръстник“ на сборника. Този път читателите ще се насладят на радиопиесата му „Дядо Коледа и Дядо Мраз“, в която чистотата на празника среща фалша на идеологията. Журналистката Ива Дойчинова ще ни припомни смисъла на думите, които остават в очите дори когато гласът ни предаде. Деведесетарският „шпионски“ разказ на Милен Хальов ще ни докаже, че приятелството и семейството носят топлина, която може да пребори и най-големия студ.

Истински „Шантава Бъдни вечер“ ще прекараме с героите на Радослав Петров, които ще ви накарат да звъннете на най-добрия си приятел. Радослав Бимбалов пък ни праща мистериозно писмо от 1980 г., скрито в уханието на пощенска кутия от детството. Анна Авиил ще отвори вратите на дома си за онези хора, които най-силно копнеят за Коледата. Невена Дишлиева ни припомня вкуса на шоколадовите детски спомени с дъх на бунт и носталгия. А Ангелина Ангелова ще ни покани на вихрено парти в Ню Йорк през XX век.

Мартин Колев пече курабийки във вещерска чайна в морски град. Богдан Русев ни кани на „Коледна вечеря за двама“ с неочакван обрат. Симона Стоева изплита романтичен разказ за случайните срещи, които връщат вярата в любовта. Коледният дух на Цветелина Цветкова поглежда с любов към всички понякога необясними моменти от чудото да бъдеш човек. Мария Касимова-Моасе пътува до ПортоКалия – напук на всички ужасни идеи на съдбата. Дамян Дамянов извайва Коледата от „Сняг и мрамор“ във Флоренция през XV век. Коледният албатрос на Николай Терзийски ще превърне самотата в свобода. Иван Ланджев тръгва към Париж с горчиво-сладка мелодия в си минор. А самотният художник на Захари Карабашлиев прекарва Бъдни вечер с мирис на маслена боя и в опит да си върне… себе си.

Своеобразен адвент календар на човечността – във всяка една история от този сборник свети един и същи пламък – този на надеждата. А от читателя зависи как ще ги открива – дали прегръщайки ги един по един, или пък отдавайки им се изцяло стремглаво, ненаситно и на един дъх.

17 сърца, трептящи в ритъма на българската душа. 17 разказа, написани с една и съща съкровена мисия – да запазят копнежа за близост и светлината на празника и за следващите дни. Така изглежда „Нашата Коледа 4“. А с нея и чудото иде!

„Тъжни, смешни, страшни и нежни истории, които в нищо не си приличат – нито по стилистика, нито по език, нито по похвати. Единственото, което ги свързва, вероятно можем да наречем копнеж по близост.“

– Захари Карабашлиев

Из „Нашата Коледа 4“ със съставител Захари Карабашлиев

Предговор

РОЖДЕСТВО – ВЪЗМОЖНОСТ

ЗА СРЕЩА

Захари Карабашлиев

За Рождество на 1973 година в Лондон Георги Марков пише есе, озаглавено с най-кратката и най-кротка заповед: „Обичай ближния си“. Пише го за слушателите си в България, на които празникът е отнет, за Коледа с изчезващите в родината ни традиции и обичаи. Да обичаш ближния си, казва той, не е просто да му дадеш ризата си. Той свързва тази Божия заповед с възможността за среща и с опита да разбереш другия. И тук е мястото да напомня, че заглавието на тази коледна поредица с разкази не е мое. То е заимствано от друго есе на Георги Марков – „Нашата Коледа“, включено в първото томче на тази поредица, а за пръв път четено по „Дойче Веле“ пак в годините, в които празникът у нас е бил всичко друго, но не и наш. Оттогава насам Георги Марков (с разрешението на своята вдовица Анабел Маркова и на Любен Марков) е „кръстникът“ на коледната ни поредица, в която винаги включваме негов текст.

Тази година това е „Дядо Коледа и Дядо Мраз“ – малка радиопиеса, в която Дядо Мраз пристига с ракета при Дядо Коледа, облечен и дегизиран като негово копие, и му предлага двамата да си поделят света. И ето днес, половин век по-късно, когато го чета, не мога да не поклатя невярващо глава – явно идеята двама души да седнат някъде пред картата на света и да си поделят човечеството по сфери на влияние съвсем не е приключила със Студената война. И до ден днешен има тирани, които искат да ни натрапят своята визия за света, като ни уверяват, че всъщност ни желаят доброто. Затова и харесвам отговора, който добрият Дядо Коледа дава на своя имитатор: светът не е просто собственост, която може да се дели, домовете на хората не се отварят по заповед, а защото някой те кани.

***

В предговора към първия сборник „Нашата Коледа“ разказах свой спомен за едно току-що родено агънце, което моят дядо Иван внася в къщата, изважда го изпод кожуха си в полуосветената гостна стая и ние, децата, го наобикаляме отвсякъде – като в „обърнат“ библейски разказ, в който не бебето Иисус е заобиколено от животните от обора, а новороденото агне е посрещнато от нас, хората. Чудо е раждането на Бог. Но и всяко раждане е Чудо, писах тогава. Сега, в този кратък предговор, добавям, че чудото е и самата случка на посрещането. Нещо ново, беззащитно и добро идва на света, а ние го наобикаляме – за да го посрещнем и защитим. Да го обичаме. Това е нашата възможност за среща.

Когато Георги Марков пише своите коледни текстове, празникът у нас – ясно помня това – беше ако не забранен, то поне изместен и заклеймяван като ретрограден. Нашите баби и дядовци помнеха Рождество и ни го предаваха в затворена, семейна среда. И в това имаше някакъв своеобразен, мистериозен чар. В наши дни Коледа започва в моловете от октомври, изхабена от съдържание, натруфена с реклами и изкуствени елхи. Опасността днес не е, че някой ще ни отнеме празника, а че го получаваме в лъскава опаковка, в голям пакет, с панделки. И сякаш забравяме, че Рождество идва не за да разопаковаме нетърпеливо, а за да ни срещне с „ближния“, да ни „сближи“ едни с други.

Мисля, че авторите в този сборник интуитивно са усетили това. Не съм давал тема, рамката е същата както през всички тези години – Коледа, и толкова. И въпреки това почти във всеки разказ тук има някой, който е сам в най-дългата нощ, има друг, който тръгва към някого, и както в живота понякога има срещи, понякога – разминаване. А срещите са всякакви и в какви ли не жанрове.

Има истории за закъснели или неизпратени писма, или за такива, които пристигат до адресата си четиресет и шест години по-късно, има Микеланджело, Медичите и една Мадона, изваяна от сняг, който ще се стопи на сутринта, има актьор, който губи гласа си точно преди празника, има някой, който свързва Коледа с една кутия шоколадови обувки, има нюйоркско парти отпреди сто години, има трилър, в който двама непознати сядат на празнична вечеря от осем блюда и говорят за всичко друго, но не и за менюто, има фарс, в който двама скарани приятели се събуждат с разменени тела, детско-шпионска история под кухненската маса, фентъзи с вещица, която държи чайна на морската гара, има коледен дух, който надзърта във всеки прозорец на една стара кооперация, има самотен охранител в кабинката си в крайния софийски квартал, който ще прекара най-необикновената си нощ. Тъжни, смешни, страшни и нежни истории, които в нищо не си приличат – нито по стилистика, нито по език, нито по похвати. Единственото, което ги свързва, вероятно можем да наречем копнеж по близост.

Марков завършва „Обичай ближния си“ с убеждението, че за този свят има един-единствен път и той е към ближния. Колко красиво.

Честито Рождество и мирна Нова година!

Материалът Копнеж за близост изпълва 17-те разказа в четвъртото издание на „Нашата Коледа 4“ със съставител Захари Карабашлиев (ОТКЪС) е публикуван за пръв път на News Life.

Новото си върховно постижение той постави по време на националния шампионат в Пловдив. За съжаление рекорда няма да бъде признат официално, защото е постигнат по време на състезание, което е извън календара на Международната федерация по вдигане на тежести. То обаче е показателно за класата и талант на българския спортист №1 .

Пред Насар предстоят две нови състезания, в който да демонстрира световната си доминация – два кръга от германската Бундеслига и първият специален квалификационен турнир за Олимпийските игри в Лос Анджелис през 2028 г., който ще се проведе в Доха в началото на декември.

Материалът Феноменален Карлос Насар счупи собствен световен рекорд е публикуван за пръв път на News Life.

Вече повече от десетилетие ОП „Младежки център Пловдив“ е много повече от сграда край Гребната база – то е пулсиращото сърце на младежкия живот под тепетата и пространство за неформално образование, личностно развитие и свободно изразяване. От отбелязването на значими каузи и творчески ателиета до доброволчески акции, обучения и международни обмени – центърът е мястото, където идеите на младите хора получават криле, а гласът им се чува. Всяка инициатива тук си заслужава, защото се ражда от реалните нужди на младежите, изгражда критично мислене и превръща Пловдив в по-активен, солидарен и съвременен град.

Първо събитие е „Разговор без предразсъдъци“ за Международния ден на толерантността. На 16 ноември светът отбелязва Международния ден на толерантността – дата, която ни напомня, че различията между нас не са бариера, а богатство, а истинското разбирателство започва с умението да изслушваме другия. В град с хилядолетна история като Пловдив, където различни култури и общности съжителстват рамо до рамо, темата за взаимното уважение е жива и важна всеки ден.

По този повод Младежкият център, в партньорство с Комплекса за социални услуги за деца и семейства (КСУДС), организира специално събитие, посветено на многообразието и хармоничното съжителство. Програмата обещава да бъде динамична и въздействаща и включва подкаст разговор на живо, среща с гости с различен житейски и професионален опит, които ще споделят своите откровени лични истории и добри практики и дискусия, насочена към междукултурния диалог, взаимното уважение и начините, по които заедно можем да преодолеем предразсъдъците.

Дата: 16 ноември 2026 г.

Час: 15:00 – 17:00 ч.

Място: Зала „Метеор 1“, ОП „Младежки център Пловдив“ (ул. „Ясна поляна“ № 18)

Участие: Входът е свободен, но е необходимо предварително записване чрез регистрационната форма.

https://docs.google.com/forms/d/e/1FAIpQLSeoNClK0yJoZIuFtUuLzHw6Y58t1yZT78ZWjePvevhHkXXoDw/viewform

Повече информация на страницата на ОП „Младежки център Пловдив“ във Facebook

Второто събитие е посветено на 11 години вдъхновение – Младежки център Пловдив празнува рожден ден! Времето лети, когато е изпълнено с усмивки, приятелства и смели мечти! ОП „Младежки център Пловдив“ отбелязва своята 11-а годишнина и ви кани да станете част от най-вълнуващия празник в календара на организацията. Единадесет години по-късно центърът продължава да расте, да променя съдби и да доказва, че когато младите хора имат подкрепа, няма непостижими цели.

Очаква ви зареждаща атмосфера, много настроение и специално подготвена програма, с която заедно да отпразнуваме изминалия път и да си пожелаем още десетилетия на дръзки идеи и споделени успехи. Заповядайте да духнем свещичките заедно!

Повече информация и програма: https://fb.me/e/6MWWt5CfB

Екипът на ОП „Младежки център Пловдив“ с радост очаква всички гости, приятели и съмишленици, за да сподели тези вълнуващи поводи за срещи, общуване и нови съвместни инициативи!

Материалът ОП „Младежки център Пловдив“ празнува своя 11-и рожден ден с поредица от вдъхновяващи срещи е публикуван за пръв път на News Life.