Култовата класика „Франкенщайн“ от английската писателка Мери Шели, считана за първия представител на цели три литературни жанра: готиката, научната фантастика и хоръра, излиза на български език в ново луксозно издание в авторитетния превод на писателя Емил Минчев (ИК „Сиела“).
Преди повече от два века през една мъглива и студена вечер историята на „Франкенщайн“ се ражда по време на ваканция на брега на Женевското езеро, когато лорд Байрон предизвиква Мери (тогава) Годуин и любовника ѝ Пърси Биш Шели да напишат по един страшен разказ.
Възникналото легендарно чудовище на доктор Виктор Франкенщайн разтърсва не само жанровата литература, но и се превръща в световен мултимедиен феномен, който смразява, но и интригува поколения читатели, вдъхновявайки многобройни филмови, телевизионни и театрални адаптации.
„Горко ти, защото съм безстрашен и нищо не може да ме спре.“
Модерен Прометей, своеобразно божество, революционер в науката, пръв сред човеците, изпитал безграничната власт над живота и смъртта. Младият идеалист Виктор Франкенщайн би могъл да бъде наречен по всички тези начини, когато дългогодишните му експерименти в областта на природните науки се увенчават с най-немислимия успех – да вдъхне живот на мъртвата материя.
Но съществото, което се размърдва насреща му и по план трябва да притежава специално подбрани красиви черти, се оказва гротескно и отблъскващо подобие на човек, способно да предизвика ужас у всеки.
По природа нежно и ранимо, чудовището на Франкенщайн е принудено да живее далеч от обществото заради страховития си външен вид. Мрачната омраза, зародила се в сърцето на доктора, малко по малко покварява и творението му, отприщвайки яростен порив за отмъщение.
Самотно и изолирано, отхвърлено и поругано от човечеството, необикновеното създание се впуска в убийствена поредица от ужасяващи злодеяния. А по кървавата им диря пътищата на създател и творение се срещат отново и ни карат да си зададем някои от вечните въпроси. Готов ли е човек да приеме последствията на собствените си действия? Защо отритваме различните? Трябва ли да се страхуваме от развитието на науката? Имат ли Доброто и Злото същите измерения, що се отнася до изкуствения разум?
С изумителна прозорливост Мери Шели създава един от най-многопластовите образи в световната литература, който, вместо да поражда отвращение у читателя, събужда съчувствие. А въпросът кой точно е чудовището – „Франкенщайн“ или творението му – не загубва мрачното си въздействие и до днес.
Допълнено с изчерпателен и вълнуващ предговор от Емил Минчев, това ново издание предлага незаменим поглед към знаковия готически шедьовър, чиято популярност не само не стихва с времето, а напротив: романът става все по-обичан и високоценен, постоянно печелейки нови почитатели.
Из „Франкенщайн“ на Мери Шели
ЧЕТВЪРТО ПИСМО
За госпожа Савил, Англия
5 август 17__ г.
Случи се такова странно произшествие, че не мога да не го спомена, макар да е много вероятно да ме видиш, преди да получиш самото писмо.
Миналия понеделник (31 юли) бяхме почти напълно заобиколени от лед, който притискаше кораба от всички страни и едва му оставяше място да маневрира. Положението ни бе доста опасно, имайки предвид, че около нас се стелеше гъста мъгла. По тази причина решихме да изчакаме с надеждата, че времето ще се оправи и атмосферата ще се разведри.
Малко след два часа мъглата се вдигна и съзряхме необятни простори от грапав лед, продължаващи до безкрая във всички посоки. Някои от моряците изстенаха, а в ума ми започнаха да се зараждат тягостни мисли, когато една необикновена гледка внезапно привлече вниманието ни, откъсвайки ни от фаталистичните размишления. Видяхме ниска карета, прикрепена към шейна и теглена от кучета, която се плъзгаше на север на около километър от нас. Човекоподобно създание с гигантски ръст седеше в шейната и направляваше кучетата. Наблюдавахме бързото напредване на пътника през телескопите си, докато не се изгуби сред неравните ледени блокове.
Тази неочаквана гледка предизвика нашата почуда. Досега бяхме вярвали, че се намираме на стотици километри от сушата, ала това привидение сякаш свидетелстваше за факта, че не се бяхме отдалечили толкова много, колкото предполагахме. Но заклещени сред ледовете, нямаше как да тръгнем по следите му, които бяхме забелязали в снега.
Около два часа след тази случка чухме тътена на мъртвото вълнение и още преди мръкване ледът се натроши и корабът ни бе освободен от неговата хватка. Въпреки това останахме на място до сутринта, понеже ни бе страх да не се натъкнем в тъмното на някой случаен леден отломък, с каквито често е осеяно морето след разчупването на ледената покривка. Възползвах се от това време, за да си почина няколко часа.
Ала на сутринта, веднага щом съмна, аз се качих на палубата и открих, че всички моряци са се струпали от едната страна на кораба и разговарят с някого в морето. Всъщност беше шейна, подобна на онази, която бяхме видели предишния ден. Изглежда, през нощта течението я бе довлякло до нас, покачена на голям леден къс. Само едно от кучетата все още бе живо, но вътре имаше човек, когото моряците увещаваха да се качи на кораба. За разлика от пътника, когото бяхме зърнали вчера, този мъж не беше дивак от някой неизследван остров, а европеец. Щом се появих на палубата, боцманът извика:
– Ето го нашият капитан, той няма да ви позволи да загинете в открито море.
Когато ме забеляза, непознатият се обърна към мен на английски, макар да имаше чуждестранен акцент:
– Преди да се кача на борда – рече той, – бихте ли били така добър да ме осведомите накъде сте се запътили?
Можеш да си представиш изумлението ми да чуя подобен въпрос, зададен от човек пред прага на смъртта, за когото моят кораб би трябвало да представлява истински дар свише. Все пак отвърнах, че сме поели към Северния полюс на изследователска експедиция.
Като чу това, странникът се зарадва и склони да се качи на борда. Мили боже, Маргарет! Ако бе видяла мъжа, който тъй дълго убеждавахме да се спаси, учудването ти щеше да бъде безкрайно. Краката и ръцете му бяха почти напълно измръзнали, а тялото му измършавяло от умора и тежки лишения. Никога преди не бях виждал човек в такова окаяно състояние. Опитахме да го пренесем до каютата, но веднага щом влезе на закрито, той припадна. По тази причина отново го изнесохме на свеж въздух на палубата и го съживихме, като го натрихме с бренди и го принудихме да изпие няколко глътки. Веднага щом показа признаци на живот, го увихме в одеяла и го сложихме до комина на кухненската печка. Малко по малко той се окопити и хапна няколко лъжици супа, които съвсем го съвзеха.
Минаха два дни, преди отново да открие гласа си. През това време аз се опасявах, че страданията, на които е бил подложен, го бяха лишили окончателно от разсъдъка му. Щом възвърна част от силите си, аз наредих да го пренесат в собствената ми каюта и се грижех за него, поне доколкото позволяваха другите ми задължения. Никога преди не бях срещал по-любопитно създание: понякога очите му святкаха свирепо, дори бих казал безумно, но имаше мигове, особено когато някой се отнесеше мило с него или му направеше някаква малка услуга, когато цялото му излъчване се променяше и лицето му засияваше от доброта и благост, каквито никога преди не бях виждал у другиго. Но през повечето време беше унил, а понякога скърцаше със зъби, сякаш затиснат под бремето на тегобите, които го измъчваха.
Когато гостът ми се пооправи, започнах да го пазя от набезите на моряците, нетърпеливи да го засипят с въпроси. Не им позволявах да го тормозят с лекомисленото си любопитство, понеже знаех, че възстановяването на тялото и ума му зависят от пълната почивка. Веднъж обаче лейтенантът го попита защо бе навлязъл толкова навътре сред ледовете, при това на такова странно превозно средство.
Изражението му мигновено се сгърчи от мъка и той отвърна:
– Търся един, който избяга от мен.
– И този човек по същия начин ли пътува?
– Да.
– Тогава ми се струва, че ние също го видяхме. Ден преди да ви намерим, забелязахме мъж на шейна, теглена по леда от кучета.
Тези думи събудиха интереса на странника и го накараха да зададе поредица от въпроси относно маршрута на този демон, както го нарече. Скоро след това, когато останахме насаме, той ми рече:
– Несъмнено съм разпалил вашето любопитство, както и на тези добри хора, но изглежда, сте прекалено тактичен, за да му се поддадете.
– Безспорно. Би било нахално и жестоко от моя страна да ви измъчвам с въпроси.
– Все пак ме спасихте от необичайната и опасна ситуация, в която бях изпаднал, а после любезно ме върнахте към живота.
Скоро след тази размяна той ме попита дали смятам, че разчупването на леда е унищожило другата шейна. Отвърнах, че не бих могъл да знам със сигурност, защото ледът се бе пропукал около полунощ и може би дотогава пътникът бе успял да се добере до някакъв подслон, макар че нямаше как да преценя.
От този миг насетне нова искрица живот се разгоря в изнемощялото тяло на странника. Той започна да показва голямо желание да се качи на палубата, откъдето да наблюдава за шейната, която бяхме забелязали по-рано, но успях да го убедя да остане в каютата, защото още бе твърде отпаднал, за да издържи на суровите атмосферни условия. Обещах му някой да наблюдава вместо него и да го уведоми, ако забележи нещо необичайно.
Това са моите преживелици, свързани със странния инцидент, който вече ти описах. Здравето на странника постепенно укрепва, но той е доста мълчалив и се притеснява, ако някой друг освен мен влезе в каютата. Но пък обноските му са толкова изтънчени и любезни, че всички моряци проявяват интерес към него, макар да го виждат съвсем рядко. Що се отнася до мен, аз се привързах към него като към роден брат и безутешната му скръб ме изпълва с жал и съчувствие. Трябва да е бил много благородно създание в разцвета на силите си, но дори сега, когато бе с разклатено здраве, бе мил и чаровен.
Скъпа Маргарет, в едно от писмата си заявих, че едва ли ще си намеря приятел в открито море; но ето че открих човек, когото, преди мъката и неволите да сломят духа му, с удоволствие бих допуснал в сърцето си.
Ще продължа да описвам преживелиците си със странника, стига да имам нови неща за споделяне
Публикувай коментар
