След „Кулата на шутовете“ и „Божи воини“ големият майстор на полското фентъзи Анджей Сапковски повежда читателите си към последната сцена в грандиозния си епос – Европа през XV век, където религиозни фанатици, крале и чудовища влизат в схватка за душата на континента.
Във „Вечна светлина“ – трета част на хуситската трилогия от автора на сензацията „Вещерът” – краят на света е на крачка разстояние, а резултатът е епично, наситено с интриги и обрати приключение в самия край на Средновековието.
Настъпва денят на гнева, на прах ще се срине векът… Ще има там страх, трепет ще бъде, щом дойде Съдията Земята да съди. Тръбата тръби, надига мъртъвци от гробове и всичките към трона ги зове...
Рейнмар от Белава е загубил илюзиите си. В търсене на светлината е намерил единствено мрак. Свидетел на това как високите идеали се превръщат в пепел, а борбата срещу терора в нов терор, този беглец, магьосник и злополучен любовник все още е готов на всичко за изгубената си любима Юта. И нито Инквизицията, нито Черните конници, нито самият дявол могат да го спрат.
На фона на бушуващите хуситски войни Рейнмар ще премине през кръв и пепел, ще се изправи срещу крале, папски служители и зло, дебнещо отвъд света на живите, за да открие не само любовта, но и самия себе си.
Финалната битка наближава. Но дори и в края на света има място за избор… и за спасение.
Като вплита алюзии за реални личности и събития в мрачна приказка за война, власт и избор, Анджей Сапковски създава взривоопасна смесица от история, теология, мистика, философия и остър като меч хумор. Почти исторически роман, в който идеали и реалност, магия и наука, доблест и предателство се сблъскват и оформят мащабна и безпогрешна карта на човешката душа.
Проницателен и оригинален, брутално красив и предизвикателно мащабен, романът „Вечна светлина“ е логичният завършек, който превръща трилогията в събитие не само във фентъзи жанра, но и в съвременната литература изобщо.
Из „Вечна светлина“ от Анджей Сапковски
ГЛАВА ПЪРВА,
в която опитващият се да попадне на следите на своята любима Рейневан се сблъсква с различни неприятности. По–точно, бива прокълнат. У дома и навън, стоящ, седящ и работещ. А междувременно Европа се променя. Приспособява се към нова техника на сражение.
Утрото беше мъгливо и доста топло като за февруари. Цяла нощ течеше размразяване, на разсъмване снегът се топеше, отпечатъците от подковани копита и отъпканите от колелата на каруците коловози моментално се пълнеха с черна вода. Осите и гредите в каруците скърцаха, коларите сънено кълняха. Наброяващата около триста каруци колона се движеше бавно. Над нея се носеше тежкият, задушлив мирис на солена херинга.
Сър Джон Фастолф сънено се поклащаше на седлото си.
***
След няколко дни мраз изведнъж настана затопляне. Мокрият сняг, падал цяла нощ, се топеше бързо. От смърчовете капеше разтапящ се скреж.
– Към тях! Бий!
– Хаааа!
Врявата от разразилата се битка подплаши враните, птиците се откъснаха от голите клони, оловното февруарско небе се изпъстри с черна, подвижна мозайка, наситеният с влага от топенето въздух се изпълни с грачене. С дрънченето и грохота на желязо. С викове.
Битката беше кратка, но яростна. Копитата риеха снежната киша, смесваха я с блатото. Конете пръхтяха и тънко цвилеха, хората крещяха. Едни войнствено, други от болка. Започна внезапно, свърши бързо.
– Хооо! Оттегляме сееее! Оттегляме сееее!
И още веднъж, по-тихо, по-надалеч. Ехото отекваше из гората.
– Хооо! Хооооо!
Враните грачеха, кръжейки над гората. Грохотът постепенно се отдалечаваше. Виковете утихнаха.
Кръвта оцветяваше локвите, попивайки в снега.
***
Раненият армигер чу приближаващия се конник, разтревожи го пръхтенето на коня и дрънченето на сбруята. Армигерът изстена, опита се да се надигне, но не успя, напрягането засили кръвоизлива, изпод плочите на бронята запулсира още по-силно карминената струя, плискайки се по метала. Раненият притисна още по-силно рамене в поваления дънер, извади кинжала си. Съзнаваше колко безполезно е това оръжие в ръцете на човек, който не може да се изправи, чийто хълбок е прободен от копие, а кракът навехнат при падането от коня.
Приближаващият се дорест жребец беше раванлия, нетипичната походка веднага се набиваше на очи. Войникът на дорестия кон нямаше на гърдите си знака на Бокала, тоест не беше един от хуситите, с които отрядът на армигера току-що се беше сражавал. Конникът нямаше оръжие. Нито пък доспехи. Приличаше на обикновен пътник. Ала раненият ескуайър знаеше, че сега, през февруари лето Господне 1429-о, в района на Стшегомските хълмове няма пътници. През февруари 1429 година никой не пътешестваше из Стшегомските хълмове и Яворската равнина.
Конникът дълго го наблюдава от височината на седлото. Дълго и мълчаливо.
– Кръвоизливът трябва да се спре – обади се той най-накрая. – Аз мога да го направя. Но само в случай че хвърлиш настрана този кинжал. Ако не го направиш, ще си тръгна, а ти ще се оправяш сам. Решавай.
– Никой… – изстена армигерът. – Никой няма да даде откуп за мен… Да не кажеш после, че не съм те предупредил…
– Ще хвърлиш ли кинжала, или не?
Армигерът тихо изруга, замахна силно и хвърли кинжала. Ездачът слезе от коня, отвърза дисагите си и приклекна с кожена кесия в ръце. С къс сгъваем нож преряза ремъците, съединяващи плочите на нагръдника и нараменника. Свали плочите, разряза и разтвори напоения с кръв гамбезон[1], наведе се ниско и огледа раната.
– Не е добре – промърмори. – Ох, не изглежда добре. Vulnus punctum, прободна рана. Дълбока. Ще направя превръзка, но няма да минем без по-нататъшна помощ. Ще те откарам до Стшегом.
– Стшегом… е обсаден… от хуситите.
– Знам. Не мърдай.
– Аз те… – въздъхна армигерът. – Аз май те знам…
– На мен, представи си, твоята физиономия също ми се струва позната.
– Аз съм Вилкош Линденау… Оръженосец на рицаря Боршниц, Бог да упокои душата му… Турнирът в Жембице… Аз те водех до кулата… Защото ти… Ти си Рейнмар от Белава… Нали?
– Аха.
– Та ти нали… – Очите на армигера изумено се опулиха. – Исусе… Та ти нали…
– Съм прокълнат в дома и навън? Точно така. Сега ще те заболи.
Армигерът стисна зъби. Точно навреме.
[1]Гамбезон (акетон) е подплатено защитно яке, носено като броня отделно или комбинирано с ризница или нагръдник. – Б.р.
Публикувай коментар
