Обичаната авторка на вълнуващите „Перлата, която се освободи от черупката си“ и „Когато луната снизхожда“ Надя Хашими се завръща с нова история, която тревожи, но и носи утеха. Изкусната разказвачка ни приканва зад стените на една „Къща без прозорци“, за да ни разкрие тежестта на присъдата да си жена в свят на несправедливост и жестокости.
С поглед, отправен към най-съкровените кътчета на душата, и с усет към нюансите на всяко чувство, Надя Хашими проследява пътищата на Зеба и нейните сестри по съдба от Афганистан. Техните пътища се преплитат като фина бродерия, за да разкрият тежкия живот на цял един народ. И за да ни покажат, че всяка „Къща без прозорци“ е мрачен затвор за човечността, но и място, където надеждата може да блести с пълна сила.
Когато Зеба е открита с окървавени ръце над трупа на съпруга си, всички обвинителни пръсти сочат към нея. Децата ѝ не вярват, че тя е способна на убийство, но Зеба е арестувана. Не ѝ остава нищо друго, освен да чака най-вероятната присъда – смърт.
Покосена от шока, самата тя не помни какво точно се е случило в онзи мрачен ден. Същевременно в затвора мистериозен ореол обгръща Зеба, след като другите затворнички разбират, че майка ѝ е магьосница, владееща силата джаду. И сякаш наистина само магия може да измъкне жената от предварително решената ѝ съдба…
В зловещия затвор тя се среща с Нафиса, Латифа и Межган – всяка от тях е нарушила някоя от обществените норми, които са оковали обществото им. А единственият им непростим грях е, че са копнеещи за свобода жени в свят, подчинен на остарели порядки и властта на мъжете. Между Зеба и нейните съкилийнички разцъфва неочаквано сестринство, което ще им помогне да съхранят силата на духа си.
Със забележително поетичен дух, но и със стряскащо жестока откровеност Хашими разкрива всички лица на един свят, в който светлината може да дойде само отвътре – от силата на собствения дух, от волята за човещина и от надеждата като най-голямото оръжие.
В „Къща без прозорци“ свободата не е даденост, а ежедневна битка. Битка, която напомня, че да съхраниш себе си може да е дързък въпрос на живот и смърт. Но надежда винаги има.
Из „Къща без прозорци“ oт Надя Хашими
ПЪРВА ГЛАВА
АКО ЗЕБА БЕШЕ ПО-ОБИКНОВЕНА ЖЕНА, НАВЯРНО КА[1]МАЛ БИ ДОЛОВИЛ НЕИЗБЕЖНОТО – би усетил някакво разяждащо усещане или няколко косъма биха настръхнали. Тя обаче с нищо не го предупреди. Нито намек, че ще бъде по-различно от случващото се през последните две десетилетия. Беше любеща съпруга, търпелива майка, блага съседка. Не направи нищо, че да привлече нечие внимание върху себе си.
През онзи ден, който промени онова вечно неизменно село, следобедът на Зеба беше съвършено копие на многото следобеди преди него. Дрехите, проснати на телта пред дома им. Яхнията от бамя къкреше в алуминиевата тенджерка. Рима беше лазила около къщата и сега спеше с почернени крачета на метри от нея и там, където невинните ѝ устнички допираха чаршафите, се беше изписал тъмен кръг. Зеба стоеше загледана в гърба на дъщеря си, който се надигаше и спадаше, и се усмихваше на нацупеното ѝ личице. Прокара пръсти през купчината прясно смлян кардамон. Ароматът се разля по кожата ѝ сладък и успокояващ.
Зеба въздъхна и с рязко движение прехвърли края на пребрадката през рамо. Опитваше се да не мисли къде е Камал, понеже след това неизбежно щеше да се запита какво прави там, а днес не беше в настроение да разнищва подобни версии. Искаше ѝ се денят да си остане обикновен.
Басир и момичетата се прибираха от училище. Басир, най-големият син на Зеба, само на шестнайсет, беше по-корав от връстниците си. Зрелостта го дари със злочестото прозрение за истинската същност на родителите му. Домът не беше подслон. Домът, откакто се помнеше, беше нещо потрошено – потрошена посуда, потрошени ребра, потрошен дух.
В основата на всичко стоеше Камал, съпругът на Зеба, мъжът, деградирал през годините. Сега оцеляваше единствено благодарение на вярата си, че мъжът, който той би[1]ваше за няколко минути, ще изкупи мъжа през всичките останали часове. Зеба остана загледана в жаравата под тенджерката. Може пък днес Камал да донесе малко месо у дома. От две седмици не бяха хапвали месо. Миналата седмица се прибра с торба лук, толкова свеж и сладък, че очите на Зеба се навлажниха само от вида му. И дни наред, над всичко, което готвеше, се стелеха сълзи на благодарност.
Рима вяло се размърда, бледото ѝ краче се изви под плетеното одеяло и ръката ѝ се прибра до нея. Скоро щеше да се събуди. Зеба бръсна зърната кардамон в малко празно гърне. Пое дълбоко дъх, преди да го захлупи, и остави ароматът да заседне в дробовете ѝ.
Имаше трудни дни. Храната рядко стигаше и децата често боледуваха. Зеба вече беше изгубила две малки и знаеше колко лесно Бог може да отнема. Не проумяваше настроенията на Камал, но се беше научила да ги разведрява, подобно на опитен пилот, който навигира насред бурно небе. Залисваше се с домакинска работа. Гледаше да мисли за хубави неща. Момичетата ходеха на училище. Басир, първият ѝ и единствен син, беше умен и помощта му у дома носеше облекчение на схванатия ѝ от болки гръб. Рима, бебето, оцеля след болестта, която отнесе други преди нея, и розовите ѝ бузки повдигаха духа на Зеба.
Рима. Не е за вярване, но най-малката в дома промени хода на събитията. На повечето деца им се налагаше да проходят, преди да постигнат подобно нещо.
Ако в онзи момент Рима не беше помръднала крака си, ако уханието на кардамон не беше вдъхнало живот в изнурените дробове на Зеба, ако наоколо се беше случило да има някого – да я види и спре – навярно животът, който просмукваше непретенциозния им двор и насищаше самотата на пръстените им стени, би продължил още една година, още едно десетилетие или завинаги. Но сега през прозореца подуха мек бриз и Зеба си помисли, че ще е най добре да прибере прането, преди Рима да се събуди и Басир и момичетата да са се върнали у дома.
Вече беше излязла през задната врата, спряла се беше за миг до телта с прането, когато дочу нещо, което не би могла да отрече.
Един от онези звуци, които никой не иска да чуе. Звук, от който хората предпочитат да се отдалечат.
Сякаш камък се стовари върху гърдите на Зеба. Лицето ѝ изведнъж побеля и тя стисна челюсти, а денят би могъл да е така прекрасно обикновен. За миг Зеба се поколеба. После избра. Тя – съпруга, жена, майка – трябваше да види.
Публикувай коментар
