Историята на влиятелното италианско семейство, създало една от най-големите модни империи, оживява в автобиографичната книга „Братя“ от Санто Версаче – брат на легендарните дизайнери Джани и Донатела Версаче.
„Братя“ е истинската история за таланта и упорития труд на фамилия Версаче и най-вече на двамата братя в нейния център – Джани, дизайнера визионер, и Санто, бизнесмена с предприемачески нюх. Заедно те превръщат модна къща „Версаче“ не просто в разпознаваема марка, а в символ на стил, вкус и изисканост.
От шивашкото ателие на майка им в Калабрия, през първия бутик, до най-лъскавите модни дефилета на Милано, Париж, Ню Йорк – книгата проследява неравния, но и бляскав път до върха на семейство Версаче, завихрило революция в изкуството и бизнеса на модата.
Сред страниците на красивото издание с цветни снимки оживяват светът на високата мода, взаимоотношенията между членовете на семейство Версаче, както и образите на редица звездни личности около него – на съперниците като Джорджо Армани, на любимите рекламни лица като Клаудия Шифър, на знаменитите приятели като лейди Даяна и Елтън Джон и много други.
Санто Версаче осветява и своя болезнен спомен за покушението срещу брат му от 15 юли 1997 г. в Маями. Датата, на която съдбата на семейството се променя с куршума на един сериен убиец. Куршум, който обаче не може да заличи великото наследство и да угаси вдъхновението, завещано от Джани Версаче.
Написана откровено и прямо, книгата „Братя“ ще плени любителите на модата, както и почитателите на литературни изкушения като „Домът на Гучи“ от Сара Г. Фордън и великолепните книги на Наташа Лестър.
Затрогващ разказ за величието и славата, но и за загубата и болката, книгата на Санто Версаче показва, че големите успехи винаги вървят ръка за ръка с трудностите. Но и че семейството, дори и изтъкано от противоречия, е най-голямата опора. А силата на мечтите – най-голямото вдъхновение.
Из „Братя“ от Санто Версаче
4.
Отношенията между братята и сестрите не се подчиняват на точни правила. Те по-скоро следват вълните на живота. Събират се и се разделят, отдалечават се и отново се сближават. Човек се ориентира с поглед. Пълно затишие или буреносни вълни. Някой пада зад борда и друг го измъква за перчема. Пристигаме на пристана, като плавaме en souplesse, с гъвкавост, или сме принудени да бягаме, преследвани от акули. Ако трябва да кажа кой е бил и все още е най-необикновеният аспект в живота ми, повече от успехите ме развълнува плаването. Последвах вятъра, последвах вятъра на нашето семейство. Научих се от родителите си как да живея, насърчих проектите на Джани, а след това и на Донатела, защитих нашето наследство. Ако някой отвори тази книга с очакването, че по някакъв начин ще нападна брат ми или сестра ми, ще остане разочарован. Въпреки недоразуменията и трудностите в някои моменти връзката остава дълбока и искрена. Каквато е по природа, както е започнала.
По заръка на родителите си се грижих за брат ми и сестра ми, откакто бяха малки. Джани беше слабичко момченце до петнайсетгодишна възраст. Но много жизнен, свободен дух, голям бунтар. Трябва да е бил на пет или шест години, когато изчезна заедно с друго дете и побърка всички, които го търсеха. Намериха ги на стъпалата на катедралата, ядяха си сандвичи. Другото дете имаше нова прическа: „фризьорът“ бил Джани. Години по-късно, когато посещавах техническия институт за счетоводители и геодезисти „Рафаеле Пирия“ и Джани все още учеше в прогимназията „Диего Витриоли“, излизахме от вкъщи заедно всеки ден.
Училищата ни се намираха в една и съща сграда на брега на морето, на три минути пеша от дома ни. Отивахме следобед, защото сутрин го посещаваха ученици от други градове. Моята класна стая беше на последния етаж, от прозорците се виждаше блестящият профил на Сицилия, заобиколена от морето: нещо удивително.
В мазетата се помещаваха прогимназиалните класове. Един ден, когато Джани беше в седми клас, майка ми ме изпрати да говоря с учителите. Поисках да разбера какво е станало, а те ми отговориха, че не са го виждали от месец! Влизаше с мен, а после излизаше с приятелите си да играе футбол. Не е изненадващо, че през тази година го скъсаха. След прогимназията записването в класическия лицей се оказа грешка: изгониха го още в първата година заради лошо поведение. Тогава отиде в Института за геодезисти, беше допуснат до изпитите с добри оценки, но не се яви на матурата. Той изрично каза на баща ми, че не го интересувало дали ще завърши. Непримирим към правилата, в главата му вече се въртеше нещо друго. Едно фантастично „друго“, което никой стандартен курс на обучение не би могъл да обхване. С течение на времето Джани самостоятелно усъвършенства своята култура и естетическата си вселена. Той се превърна в човек, който можеше да разговаря лице в лице с интелектуалци и творци, без да изпитва никакво страхопочитание, защото макар да нямаше официално образование, беше изградил свой собствен палимпсест от знания и умения, които подхранваха творчеството му, и обратно.
Донатела винаги е била много ученолюбива. Дори като тийнейджърка тя никога не създаваше тревоги, учителите никога не са ѝ правили забележка. Извинителните бележки, ако бяха необходими за някое отсъствие, ѝ ги пишех аз. Винаги бях в течение на това, което прави. Посещаваше класическата гимназия и завършваше винаги с отличие. Междувременно изучаваше и английски език частно. Тя беше първата ученичка, записана в Британския съвет веднага след откриването на филиала им в Реджо Калабрия. Аз самият я придружих да се запише: много държах тя да научи английски. В един момент майка ми беше напът да я отпише от курса: разбра, че след уроците Донатела се прибираше късно, защото отиваше да се разхожда с едно момче, което харесваше. Настоях и я разубедих: беше твърде важно тя да научи английски.
След гимназията, когато дойде време да ѝ изберем университет, въпросът беше къде да учи чужди езици и литература. Решихме, че Донатела ще се запише във Флоренция, след като изключихме Милано и Рим – те бяха твърде размирни и опасни през 70-те.
Аз не само се справях много добре в училище, но още от дете без никакви особени усилия винаги бях отличник на класа. На шестнайсетгодишна възраст, докато учех счетоводство, дебютирах в баскетбола в серия „Б“, титуляр в основния състав, единственият под двайсет години. Но не бях класическият зубър: аз също гонех фусти. През 1960-а, годината на Олимпийските игри в Рим, бях избран да отида на училищна екскурзия до столицата с по-големите момчета. Посетихме парламента, срещнахме се с Джовани Леоне, той беше председател на Камарата на депутатите, отидохме да видим Ватиканските музеи, а също и дървото, в което ни казаха, че се е разбил Фред Бускалионе с колата си. Две години по-късно имаше друго пътуване – награда, за сметка на Министерството на образованието. Отидохме в Болоня, Венеция, Триест, Риека, Пула, Любляна и Загреб, чак до Плитвишките езера – екзотична дестинация за времето си.
Пътуването ме вълнуваше, удовлетворяваше и в същото време засилваше любопитството ми. Не можех да си представя, че в бъдеще щях да имам много по-дълги пътувания, пълни обиколки на света в рамките на няколко дни. От момента, когато „Джани Версаче“ се превърна в международна компания, аз летях от единия до другия край на света, без дори да се замислям да броя километри: модно ревю в Париж, среща в Ню Йорк, откриване на бутик в Азия или Австралия можеха да се проведат в рамките на една седмица. Не се спирах често, може би трябваше повече да се възползвам от тези възможности за туризъм, но нямах време или поне аз не си позволявах това време.
Чувството ми за отговорност винаги е било налице, нащрек. Както в ученическите ми години.
Когато записах счетоводството, не бях сигурен, че ще мога да продължа образованието си. Имах усет към числата и това изглеждаше най-сигурният избор, който така или иначе би ми гарантирал бъдеще. По това време в Калабрия дори нямаше университет, най-близкият беше в Месина, в Сицилия, където се записах. Беше прекрасно да го посещавам, пътуването напред и назад с ферибота, за да прекося пролива през топлите месеци, си беше поезия.
Завърших бизнес икономика. На церемонията по завършването присъства само Донатела, тогава тя беше тринайсетгодишна. Щастлива и по-развълнувана от мен, въпреки че темата на дисертацията ми трябва да е звучала сложно за едно дете: Икономическите последици на публичните разходи. Тя гледаше с любопитство тази книга, подвързана с червен плат и златни надписи, мисля, че беше горда с този момент и това мое постижение.