Мисълта ме пак повръща
на Амбарица в полите,
на незлобието в дните:
виждам се във нашта къща.
Зима. Вятър пей в комина.
В къщи — майка ми, баща ми —
как са живи в паметта ми!
Утре Нова е година.
Във огнището главните
праскат, ярко пламенеят.
Бъдни вечер е. Светлеят
и лицата, и душите.
Бъдни вечер! Час без грижи,
час на радост и утеха,
на поезья в бедни хижи
и под богаташка стреха.
Веч трапезата от баба
със тамян е прикадена
вощеница в къщи лена
свети, бодната във хляба.
Миг тържествен, свят. Баща ми
измълви „Ядят убози“ —
всички кръстим се. Но в този
час е другаде ума ми.
Мисля моята премяна,
мисля новите обувки —
колко радостни цалувки
ще им давам аз зарана!
Фесчето, кат мак червено,
утре — пръв път над челото!
Сетренцето изкроено
на баща ми от палтото.
Тръпне млада ми душица,
от блаженството огряна…
До зида стои опряна
дряновата сурковица.
Тази нощ — по суроваки.
Както в прежните години:
ще мерат ръце неяки
и съседи, и роднини
и щастлив, с душа засмяна,
дребните пари ще крия
във кесийката басмяна,
дето майка ми уши я.
Лягам си. Но от очите
бяга сън. Сърцето цяло
в нетърпенье затрептяло
за минутите честити.
Как нощта отива мудно!
Вратня нийде се не чука.
А кандилото, сѐ будно,
пред иконата блещука.
Иван Вазов
1919 г.
Бъдни вечер ей настана,
утре е година нова,
в къта чака за зарана
вейка дрянова, сурова.
Във огнището блещука
буен пламен и искрее,
а в прозорци често чука
зимна буря и беснее.
И бащата седи в къта,
челядта си милно гледа
и към бога мълчешката
благодарност изповеда,
че дочакал живо, здраво
ново лято без неволи,
стара майка прикадява
трапезата и се моли.
Иван Вазов
1883 г.
Публикувай коментар
