В страстен танц от изкуство, история и романтика ни понася новият роман „Благородството задължава“ от талантливата българска писателка, книжна блогърка и авторка на исторически романси Ангелина Ангелова („Сърцето помни“, „Любовта на музата“).
От Ню Йорк в средата на XIX век, до аристократична Англия и чувствена Франция „Благородството задължава“ разказва пищна, мащабна и завладяваща история, която поднася изтънчен и стилен литературен ордьовър на влюбените в историческите драми в стил хитовата поредица „Бриджъртън“.
Вадете ветрилата, защото към вас се е запътил пламенен ураган с невероятен размах!
На въпроса какво може да търси в Америка английски благородник, изправил се пред банкрут, може да има само един отговор. Богата съпруга. Дори това да значи, че той трябва да се срещне с безвкусицата на новия континент и неговите липсващи маниери, изтънченост и класа. Да обикаля от семейство на семейство, провеждайки безсмислени разговори с посредствени млади дами, чиито бащи обаче предлагат солидни зестри.
Това е целта на виконт Габриел Бърн, който пристига в Ню Йорк, за да се запознае с новата госпожа Бърн, да я отведе обратно в Лондон и да овладее прииждащата финансова катастрофа. Или поне това е целта му, докато не се изправя лице в лице с Исабела Луис.
Огнена стихия с очи, черни като нощта, коса като разтопен карамел и височина, идеална за целувка, Исабела прокарва огнена линия право до сърцето на Габриел и го пленява на секундата, изкарвайки го от пътя на здравия разум. Защото никой рационален благородник в неговото положение не би предложил брак на жена, чието семейство се оказва на ръба на фалита.
„Благородството задължава“ Габриел да се ожени за Исабела, която далеч не е еталонът за покорна и хрисима съпруга и веднъж научила плана му да забогатее чрез брака, събира багажа си и заминава за Франция.
Три години след женитбата им двамата са почти непознати с ужасна непоносимост един към друг. Но пред виконт Бърн се отваря нова възможност да върне богатството на семейството си и за тази цел с Исабела ще трябва да успешно да изиграят ролята на млада влюбена двойка.
Но може ли страстта да бъде само театър? Възможно ли е да простиш на някого, който е разпилял сърцето ти на безброй счупени парченца? И може ли разумът да се противопостави на онази любов, която идва като гръм и не оставя капчица съмнение, че те е покосила?
С богат литературен изказ и смайващи детайли, които изграждат жив и автентичен образ на света на висшето общество от XIX век, „Благородството задължава“ от Ангелина Ангелова е великолепен и пълнокръвен роман, достоен да се нареди сред емблематичните творби за жанра в световен мащаб.
А обяснението в любов на Габриел Бърн може да сложи виконт Антъни Бриджъртън в малкия си джоб!
За омразата, страстта и пожара помежду им ще си говорим на живо с авторката по време на тазгодишната Алея на книгата – Варна! На 3 август от 19:00 ч. на откритата литературна сцена в рамките на фестивала Ангелина Ангелова ще потопи почитателите на вълнуващите романтични истории в света на своите многопластови и завладяващи персонажи.
Из „Благородството задължава“ на Ангелина Ангелова
Втора глава
Ден по-късно той облече един от най-хубавите си костюми и точно в шест се появи пред дома на семейство Хартман. Въпреки че протоколът не го изискваше, Габриел леко се поклони на мисис Хартман и на двете госпожици – Джесика и Мери Ан. Господин Хартман го очакваше в големия добре осветен с електрически лампи салон, удобно разположен в луксозно кресло. Изправи се чак когато Габриел бе на крачка от него и не остави пурата си, за да се здрависат.
– Виконте – поздрави го доволно мъжът и здраво стисна ръката му, – вярвам, вече се запознахте с двете ми дъщери?
– Очарователни госпожици – отвърна му сдържано Габриел. Не му допадна поведението на домакина му. Вместо да го посрещне и да го поздрави, Хартман бе изчакал Габриел да се приближи към него. Това беше игра на надмощие, даде си сметка младият мъж. И може би в този момент по-разумното беше да не предизвиква домакина си.
Вместо да му предложи вино или шампанско, Хартман, без изобщо да пита, му наля уиски. Габриел опита уискито и като всяко друго нещо, откакто бе стъпил на американска земя, то бе съвсем непознато за него. Вкусът беше парлив, сякаш вътре беше сложен джинджифил, но после усети и някак странната сладост на сушени плодове и нещо гъсто и подобно на карамел. Отпи втори път, за да разпознае по-ясно вкусовете, но една от съставките му убягваше.
– Ще се разберем с вас, виконте – засмя се неочаквано Хартман. – Само един истински мъж може да оцени американското ръжено уиски. Хареса ви, нали?
– Учудващо, да – отвърна сухо Габриел, – но не мога да разпозная последната съставка, нещо сладко и гъсто… има много отчетлив аромат.
– Меласа, виконте – самодоволно отвърна Хартман, – южняците може и да имат много грехове, но трябва да им благодарим за меласата. Придава невероятен характер на уискито, не мислите ли?
– Ръжено уиски със захар – поклати глава Габриел. – Вие, американците, сте чуден народ.
– Винаги сме готови да ви изненадаме с нещо! Да ви призная, направихте ми добро впечатление още у Братфордови. Дори малко ми дожаля за вас. – Хартман потупа свойски Габриел по рамото и младият мъж потисна инстинктивната си реакция да се отдръпне.
Скоростта, с която американците скъсяваха дистанцията, го отблъскваше. Не беше свикнал никой да се обръща към него така безпардонно и да му задава нагли въпроси без капчица свян.
– Не знам по какъв повод бяхте у Братфордови, но трябва да ви предупредя, тъй като ми се виждате човек от сой и е добре да се подкрепяме едни други. – Веждата на Габриел заигра от безобразното приравняване на социалния им статус. – Братфордови са ниска топка. Прости хорица. – Хартман махна широко с пурата си, изглежда, не беше приключил с упреците си: – Толкова заети да се дуят с парите си. Да се движите в тяхната компания, няма да ви донесе нищо добро. Освен ако… – Хартман направи драматична пауза и погледна директно Габриел в очите – … не сте от онези разхайтени лекета, прекосили океана, за да си намерят богата наследница. Много такива се изредиха последните няколко години.
Макар Хартман да се усмихна добродушно, когато завърши, Габриел съвсем ясно прозря обидата. Може би трябваше да се възмути, да направи знак, че не може да търпи подобно отношение. Но животът, който бе водил до този момент, го бе научил на едно – един аристократ никога не се обясняваше. Затова, вместо да отговори на обидата, Габриел запази мълчание и задържа погледа на Хартман. Американецът може и да имаше пари, но и той като Братфорд нямаше капчица такт и добро възпитание. „Кръвта вода не става“ обичаха да повтарят англичаните и Габриел най-накрая прозря смисъла на тази поговорка. Мълчанието се проточи и Хартман най-накрая се прокашля леко и каза:
– Разбира се, присъстващите са изключени от подобни срамни подозрения.
Габриел кимна леко в отговор, сякаш казаното бе очевидно. След кратка пауза Хартман се обърна към съпругата си:
– Естер, скъпа, вечерята ще бъде ли готова скоро?
– Нека само да отида да надникна под капака на тенджерата и ще ти отговоря, скъпи – изчурулика госпожа Хартман и припряно излезе от стаята.
– Не се тревожи, маркизе. На Естер никога не ù се е налагало да влиза в кухнята за друго, освен да похвали готвачката. Това е малка шега между нас.
Обърка титлата му и Габриел подозираше, че беше умишлено. Дали Хартман искаше да го пречупи, или просто не го харесваше, Габриел не можеше да прецени. Но предвид че веднъж вече го беше накарал да отстъпи, младият мъж реши да избегне втори конфликт. Понечи да отпие от уискито, но вече беше преполовил чашата си, затова просто махна с ръка, имитирайки жеста на домакина си.
– Маркизе, предвид колко отскоро сте в Ню Йорк, предполагам, че не сте имали възможност да разгледате невероятния ни град – започна отново Хартман.
– Не, господине. Но чух, че имате красиви паркове и музеи.
– Е, да, ако затова сте дошли – насмешливо го контрира Хартман, – има ги в изобилие. Но какво толкова интересно може да открие един млад мъж в парка сам? Не е ли по-лесно да се оцени красотата на природата, когато вървите под ръка с красива млада дама?
Откъм двете момичета дойде тихо възклицание и Габриел чак сега си спомни за тях. Хвърли бегъл поглед встрани и ги видя седнали в близост до тях, малката дъщеря – Мери Ан, го гледаше с големи ококорени очи, но голямата бе свела поглед надолу, съсредоточена в ръцете си. Срамежлива ли беше, или просто не го харесваше?
– Не мисля, че някой мъж със здрав разум би оспорил думите ви, господин Хартман – каза най-накрая Габриел.
– Винаги е било така, момчето ми. Когато един Хартман говори, останалите слушат.
Публикувай коментар
