Мултимилиардерът, филантроп и основател на Microsoft Бил Гейтс разказва историята на своите успехи в първата си официална автобиография „Изходен код. Моето начало“, която вече може да бъде открита и на български език в луксозно издание с твърди корици.
Постиженията на Бил Гейтс нямат нужда от обобщение – едва ли има човек, който да не е използвал компютър с операционна система Windows. Но как един двайсетгодишен младеж решава да напусне „Харвард“, за да преследва мечтите си и да създаде софтуер, който напълно ще промени света?
През 2025 г. Бил Гейтс ще навърши 70 години, а с „Изходен код“ той започва поредица от мемоари, с които се вглежда назад към миналото и разкрива пред читателите откровения и личен разказ за пътя и хората, които го отвеждат до върха.
Простирайки се в периода от ранното детство на Гейтс в Сиатъл до първите години от създаването на Microsoft, „Изходен код“ разказва историята на дете с огромно любопитство, което често не признава правилата, но разбира, че колкото и сложен да изглежда светът, той може да бъде разбран.
С невероятно чувство за хумор той рисува пред читателя свой шеметен и на моменти самоироничен автопортрет: от първите победи (в играта на карти у дома) в живота на Бил Гейтс и влиянието на баба му и семейството му върху неговия светоглед, през годините в училище, страстта му към планината и първите стъпки в програмирането, влизането му в „Харвард“ и решението да напусне престижния университет, за да се посвети изцяло на работата си.
Разхождайки се из двореца на спомените си, Бил Гейтс отдава нужната благодарност на хората, които са го формирали като личност, и не спестява трудните моменти – като депресията, в която изпада, когато най-добрият му приятел умира при трагичен инцидент едва на 17 години.
А почитателите на работата на Гейтс ще научат от първо лице за онази вечер през 1974 г., когато двамата с Пол Алън разгръщат списанието Popular Electronics и осъзнават, че си заслужава да захвърлят всичко, за да развиват софтуера си. Или пък за срещата му с мъж с „дълга черна коса, късо подстригана брада и костюм с жилетка“, който се оказва Стив Джобс.
Завладяваща и написана с много смиреност и мъдрост, тази автобиография е личният „Изходен код“ на Бил Гейтс, който обръща любопитния си поглед навътре към себе си. Там, където все още се крие непослушното малко дете, което бяга от вкъщи, за да програмира – без да подозира, че някой ден ще постигне революция във възприемането ни на света.
Из „Изходен код“ от Бил Гейтс
ПРОЛОГ
Много преуспели хора, които съм срещал, описват как след като са се влюбили в избраното от тях поприще, е трябвало да преминат през период на тежък и упорит труд. Това е моментът, в който първоначалният интерес се трансформира в истинско умение. В книгата си „Изключителните“ Малкълм Гладуел пише, че са нужни 10 хиляди часа целенасочена практика, за да се постигне високо ниво, независимо дали става дума за композиране на музика, или за игра на тенис. Той цитира и мен като пример в програмирането на софтуер. Ще добавя малък коментар, а именно, че без щастливия шанс на онова безплатно компютърно време – наречете го моите първи 500 часа – следващите 9500 часа можеха изобщо да не се случат.
Не съм сигурен, че в началото CCC имаше особена полза от сделката с нас. Ние просто си играехме на сляпо с мощния компютър, за да видим какво ще стане, ако направим някоя глупост. Ранните ни доклади за грешки гласяха неща от рода на: „Ако завъртите всички пет лентови устройства едновременно, компютърът се държи странно. Ако му възложите да извърши десет задачи, всяка от които се опитва да черпи възможно най-много памет, той замръзва“. Същински маймуни, размахващи чуковете си.
Но постепенно се учехме.
След като Кент и Рик се прибраха вкъщи, ние с Пол често оставахме още дълго на терминалите и спирахме само колкото да похапнем или да гледаме някой филм в кино Neptune Theatre нагоре по улицата. Този период продължи само около четири месеца, но ми създаде стил на работа, към който продължих да се придържам десетилетия наред. Без ограничения откъм време или пари бях попаднал в зоната на пълен комфорт. Щом завършех част от дадена програма, можех веднага да я заредя в компютъра и да я стартирам, за да проверя дали работи. Ако не вървеше, пробвах друг подход. Компютърът наподобяваше слот машина, която те зарибява, като ти отпуска малки печалби на произволни интервали. Вместо да плюе монети, той потвърждаваше, че части от програмите ми работят. Целта бе да увелича броя и честотата на получените печалби и тази умствена игра ми допадаше.
След като веднъж се завъртя, цикълът подхранваше жаждата ни да научаваме все повече. Не можехме да гледаме онлайн уроци по YouTube, защото все още нямаше интернет, а писмените ръководства бяха рядкост. Кент преписваше на ръка математически програми и методи за статистически изчисления от наръчник на RAND Corporation, който бе изкопал отнякъде. Аз се сдобих с тънка книжка, озаглавена Introduction to Programming („Въведение в програмирането“), и толкова се боях да не я загубя, че вкарах меката корица в пишещата машина на майка ми и напечатах: „Тази книга е собственост на Бил Гейтс. Ако я намерите, върнете му я, той се нуждае от нея!“.
Недостигът на литература отразяваше факта, че просто нямаше много експерти в областта. Повечето добри програмисти работеха за правителството, често по тайни проекти или като ръководители на лаборатории и университетски програми в Дартмут, Станфорд и Масачузетския технологичен институт. Сред тях имаше шепа известни имена като професор Джон Маккарти от Станфорд, един от пионерите в областта на изкуствения интелект и автор на идеята за споделяне на време, от която ние се възползвахме. Водещите му ученици на свой ред развиваха ранните техники за програмиране, компютърните езици и инструменти. За наш късмет, част от тях се озоваха в Сиатъл и сформираха техническия екип на компанията CCC.
По онова време не си давах сметка, че се намирам на една ръка разстояние от подобни светила, но ползите от общуването бяха налице. Програмистите на CCC от време на време ни показваха фрагменти от своите кодове като изкусителни намеци за онова, на което биха могли да ни научат. Ние жадувахме да видим повече, но се срамувахме да поискаме.
Не след дълго ни хрумна алтернативно решение. В края на всеки работен ден някой трябваше да изхвърля боклука, а в този боклук попадаше използваната компютърна хартия – петнайсет инча широка, с перфорация отстрани и цялата покрита с печатни редове код, показващи какво са вършили специалистите от CCC същия ден. Кодът беше непълен, само откъси от тяхното мислене, уловени в точковата матрица на страниците, някои смачкани, а други напълно скъсани. Една вечер, след като всички си тръгнаха, Пол и аз решихме да проверим какво ще открием в контейнера за отпадъци. Пол ме повдигна и ме улови за краката, докато аз ровех из съдържанието – стиропорени чаши и останки от храна, примесени с ленти хартия, усукани като разпаднала се ДНК спирала. Първият ни опит не даде богат плод, но ние се връщахме отново и отново. Пол беше по-едър и силен, така че отго варяше за повдигането, а на мен, като по-лек и пъргав, се падаше гмуркането.
Докато разглеждахме плячката си от боклук една вечер, открихме листове хартия, пълни с издайнически колони от цифри и с кратки команди от рода на ADD, SUB, PUSH и POP. Отнесохме ги вътре и ги разстлахме върху масата. Джакпот! Това бе описание на части от операционната система на компютъра – софтуерът, който управлява основните му функции. Тези инструкции – изходният код – бяха забранени за нас. Находката изискваше разгадаване, един вид обратно инженерство, за да разберем съдържанието , но тази смачкана и изпоцапана с кафе хартия представляваше най-вълнуващото нещо, което някога бяхме виждали.
Разпечатката беше написана на машинен език – най-фундаменталния код, който програмист може да използва. Машинният код позволява да се създават програми, които работят далеч по-бързо от всичко, което може да бъде създадено с език от високо ниво като BASIC, но е изключително трудоемък, изискващ от потребителите да определят изрично всяка стъпка, която компютърът трябва да извърши, за да изпълни дадена задача. Например в BASIC, за да инструктираш компютъра да покаже Hello, е достатъчна една-единствена команда (PRINT „Hello“), докато в машинния код същата задача може да изисква двайсет и пет реда инструкции, описващи знак по знак. За новак кодът изглеждаше почти непробиваем – таен език, който владеят само истинските експерти – и именно заради това исках да го науча.
Приблизително по същото време Пол разчупи леда със Стив Ръсел, един от програмистите на CCC от Масачузетския технологичен институт, известен с разработването на Spacewar! – първата компютърна игра, в която всеки от участниците се стреми да свали космическия кораб на противника с фотонно оръдие. Пол сподели с него, че искаме да научим по-напреднали езици, и Стив ни даде назаем ръководството за компютъра PDP-10, съдържащо инструкции за машинния му език и за структурата на операционната му система TOPS-10 – с една дума, светото писание на тази мощна машина. То бе толкова ценно, че ни беше позволено да го ползваме само за една вечер. Двамата с Пол се проснахме на пода в офиса на CCC, като го четяхме и се мъчехме да го запомним до късно през нощта.
Колкото по-добър ставах, толкова повече исках да направя нещо смислено – да напиша програма, която да е полезна за някого. Подобно настроение ме бе обзело и няколко години по-рано, когато си дадох сметка, че колкото и хубави мостове и ракети да рисувам, никога не мога да ги построя наистина. Но сега нещата стояха по-различно и чувствах, че с компютъра имам шанс да превърна фантазиите си в реалност. У дома майка ми ползваше рецепти за готвене, напечатани върху картончета и акуратно подредени в дървена кутия. Взех четири-пет от тях, отнесох ги в CCC и написах програма на BASIC, при която въвеждането на името на ястието, например „месно руло“, водеше до разпечатване на съответната рецепта. От гледна точка на програмирането задачата беше тривиална, но ме научи да използвам DATA операторите и командата READ.
По онова време войната бе неразделна част от ежедневието ни. Телевизионните новини и кориците на списанията показваха жертвите и от двете страни, паднали във Виетнам. Вероятно от там ми хрумна идеята да напиша програма, която да симулира въоръжен конфликт, но да не бъде подобие на играта Spacewar!, където целта е просто по-висок резултат. Исках тя да имитира реални действия и да позволява тестване на различни стратегии и такти ки, сякаш сте генерал на бойното поле. Кодът трябваше да включва всички фактори, оказващи влияние върху изхода на едно голямо сражение. Започнах първо на хартия и създадох моя виртуален свят върху бреговата линия, предоставяйки на противниковите страни пехота, флот и авиация. Те разполагаха с щабове и летища, а също с войска, танкове, полева и противовъздушна артилерия, плюс изтребители, бомбардировачи и самолетоносачи, позволяващи офанзивни и дефанзивни действия.
Гледах военни филми, за да преценя колко бързо може да стреля едно зенитно оръдие, ровех в библиотечни книги, за да схвана тактиката на бойното поле, и се връщах към биографиите на пълководци, които бяхме чели с Кент. Исках усещането да е възможно най-реалистично – не като игра, а като някой от компютърните модели за прогнозиране на времето или за предвиждане на икономическите тенденции, които вече навлизаха в употреба.
Докато обмислях как компонентите да взаимодействат помежду си, осъзнах, че не мога просто да наредя на компютъра: „Ако се случи това, винаги прави онова“, а трябва да дам на всеки резултат определена вероятност за възникване. Ако единият играч насочи въздушна ескадрила към щаба на противника, всеки от самолетите ще има известен шанс да бъде свален, но колко голям шанс? Не намирах отговор в книгите, затова направих предположения въз основа на видяното във филмите и на малко груба статистика, която бях намерил за броя на самолетите, ударени или свалени през Втората световна война.
Седмиците минаваха, а плановете ми се разрастваха. Въведох корекции за ефективността на войските в зависимост от времето за възстановяване между сраженията, за броя изтребители, необходими за ескортиране на един бомбардировач, за увеличените шансове бомбардировачът да бъде улучен от земен огън поради по-големите размери и по-ниската скорост, за метеорологичните ефекти върху различните родове войски… и още, и още. След като набелязах основния дизайн, започнах да превеждам сценариите на BASIC – ред подир ред компютърен код за PDP-10, в офиса на CCC. Рик и Кент обикновено си тръгваха първи, защото родителите им бяха по-строги по отношение на вечерния час, оставяйки Пол и мен да се усъвършенстваме в машинния език и да пишем своите програми. Притежавах ясна визия какво искам да създам и вярвах, че тя е осъществима, макар и да осъзнавах, че надхвърля способностите ми за момента. Бях само на тринайсет години и имах за свой учител машина, струваща половин милион долара, от която се стараех да извлека максималното.
И ето че късметът ни изведнъж се обърна. През пролетта DEC започна да събира лизингови вноски на CCC и от там решиха, че вече нямат нужда от нас. „Лейксайд“, от своя страна, също започна да плаща на CCC за компютърното време. Така ние четиримата бяхме понижени в длъжност от тестови маймуни до обикновени клиенти. В училище г-н Райт стриктно следеше потреблението и в края на месеца залепваше на стената лист хартия, на който със спретнат почерк пишеше по колко дължи всеки. Ние редовно оглавявахме класацията, което, от една страна, ни придаваше статус, но от друга, струваше реални пари.
Когато ви изгонят от някой замък, винаги е от полза, ако по време на престоя си вътре сте прекарали повече време в търсене на тайните му вратички и коридори. Докато работехме на компютъра PDP-10 в офиса на CCC, аз открих, че при логване в системата има прозорец от време, в който, ако въведете Ctrl C два пъти, компютърът ви позволява да влезете като администратор. Администраторският достъп е като универсален шперц, отключващ всяка врата. С негова помощ можете да видите всички клиенти, да разгледате файловете им, да прочетете паролите им и дори да изтриете акаунтите им. Той позволява при желание да рестартирате цялата система или да я изключите. Но ние с Пол не сторихме нищо от това, а използвахме трика, за да се сдобием с няколко пароли, които смятахме да използваме, за да влизаме безплатно. За съжаление, г-н Райт ни хвана, преди да успеем да задвижим схемата, и се обади на CCC. От там се свързаха с DEC, които на свой ред инсталираха нов софтуер за достъп. Ние скоро намерихме начин да заобиколим и него. Колкото и либерален да беше в други отношения, Фред Райт не можеше да понася нечестността. Ако някой ученик се опиташе да му пробута измислици по повод отсъствието си от час, той го поглеждаше и казваше: „Никога не ме лъжи повече“, с ледено спокойствие, което звучеше много по-страшно, отколкото ако изкрещеше думите с пълен глас.
Г-н Райт ни повика в своя кабинет в „Макалистър Хаус“, където го заварихме в присъствието на още един висок и мустакат мъж. Стори ми се, че чух някой да го представя като г-н Еди-кой си от Федералното бюро за разследване. В по-късните си спомени Пол го описваше като представител на CCC, но в своя тъмен костюм той изглеждаше като агент на ФБР, говореше като агент на ФБР и затова бях сигурен, че е агент на ФБР. Който и да беше, видът му ни подейства респектиращо и той строго предупреди, че с хакването на системата на CCC сме нарушили закона.
Аз не бях лошо дете. Никога не бях крал, не се бях забърквал в сериозни неприятности и не бях свикнал да бъда уко ряван от възрастни. Това беше първият случай, когато се почувствах засрамен и дори леко уплашен. По-късно, щом обмислих ситуацията, видях нещата по различен начин. Нали задачата ни беше да откриваме слабости в системата? Е, открихме, и то голяма. Но тогава се притеснявах, че ще ни изключат. Не се стигна дотам, макар в известен смисъл наказанието ни да беше още по-тежко – Кент, Рик и аз получихме забрана за достъп до устройствата на CCC. Осем месеца след като за първи път докоснах компютрите, бях откъснат от тях.
Публикувай коментар
