Седмици след световната си премиера у нас се появява хитовият фентъзи роман „Мръсни дни“ на българката Геновева Димова, която впечатли гигантите от американското издателство TOR, и се превърна в един от най-обещаващите нови гласове на жанровата литература в международен мащаб.
Родената във Варна фентъзи стихия, която от години живее и твори в Шотландия, се завръща към корените си с вихрена история, вдъхновена от славянската митология и фолклор.
Изкусно и чудовищно забавно, „Мръсни дни“ е шеметно градско фентъзи с щипка криминална мистерия, сред чиито страници кикимори и караконджули, змейове, юди и русалки бродят на свобода.
В Черноград – града, останал зад Стената – всяка Нова година започва не с надежда, а с 12 ужасяващи денонощия, в които чудовища, призраци и духове се разхождат необезпокоявани по улиците. Връхлетят ли Мръсните дни, е въпрос на оцеляване да имаш в себе си копие от Практическия наръчник за справяне с чудовищата. Или поне – районна вещица или вещер наоколо, които да отърват кожата ти от развилнелите се кръвожадни страшилища по улиците.
Като член на Черноградската асоциация на вещиците и вещерите младата Косара може да се справи без проблем с обикновени упири, жестоки самодиви, юди предсказателки и кръвожадни караконджули. Това, което обаче не може да усвои, е умението да лъже добре в играта на карти. Както и силата, с която завинаги да победи Царя на чудовищата – Змея.
Веднъж избягала от вледеняващата му прегръдка, тя остава негова любима плячка, за която мистериозният и фатален звяр с облик на човек се връща всяка Нова година. А за да се спаси от него, Косара е готова на всичко. Дори да се раздели със сянката си, за да избяга нелегално отвъд Стената в Белоград – спокойния и красив град, чиито жители водят охолен живот без чудовища на хоризонта.
Но вещица без сянката си е в най-добрия случай – безпомощна, а в най-лошия – мъртва. Застигащата я сенчеста болест, както и фактът, че Белоград съвсем не се оказва приветливото място от мечтите ѝ, подтикват Косара да обедини сили с Асен – полицай със съмнително минало и колеблив морален компас – и да се върне в родния Черноград в търсене на най-големия контрабандист отвъд Стената. И на една последна и решаваща среща с най-големия си враг.
Времето ѝ изтича, преследването започва, а Косара трябва да реши – ловецът или плячката ще бъде? В град, където всеки се спасява сам, на кого би могла да се довери, за да ѝ помогне да надхитри Змея и да си върне магията?
Напрегнат и оригинален, „Мръсни дни“ от Геновева Димова е майсторски забъркан еликсир с обилна доза мистерия, богато изграден свят, пълнокръвни герои и зашеметяваща динамика. Веднъж попаднали под неговата магия, читателите ще трябва да проследят всички улики, за да избягат от опасния и сенчест лабиринт на този смел фентъзи роман с остри зъби.
Из „Мръсни дни“ на Геновева Димова
1
Беше почти полунощ на Нова година, но градът зад Стената не празнуваше. Хората там бяха наясно, че раждането на една година – като всяко друго раждане – е трудно, болезнено и опасно.
Само една кръчма, сгушена в преспите между високите кули на Черноград, беше отворена тази вечер. Беше препълнена, но смълчана. Посетителите се бяха скупчили близо един до друг, триейки рамене, докато надигат чашите си. На масата в ъгъла, скрита в облак тютюнев дим, беше особено тихо. Беше ред на Косара да залага, а тя не бързаше.
Днес нямаше да е достатъчно да играе най-добре от всички, за да спечели; налагаше се и да мами най-добре. А за да ѝ се получи, беше нужно проклетото огнище да лумне по-силно.
– Е? – подкани я Роксана. По брадичката ѝ се стече капка сливова ракия, която тупна на масата и проблесна на електрическите крушки като кехлибар. Двете златни мъниста в краищата на дебелите ѝ плитки лъщяха ярко на фона на почернялата ѝ от слънцето кожа. Пръстите ѝ барабаняха по колодата карти, готови да раздават. – Какво решаваш?
И тримата – Роксана, Маламир и непознатият – бяха вперили погледи в Косара.
Не позволявай ъгълчетата на устните ти да трепнат. Не преглъщай твърде шумно, не си бърши потните длани в панталоните, опитай да успокоиш пулса си…
– Дай ми секунда – отвърна тя. – Мисля.
– По дяволите, Косара! – Роксана тресна чашата си върху масата. Неколцина от насядалите по съседните маси подскочиха. Беше плашещо да видиш жена с нейните размери да избухва. – Нямаме цяла нощ.
Косара не позволи на повишения тон на Роксана да я стресне. Да се преструва колкото си иска – Косара знаеше, че всъщност не е ядосана. Личеше си, че вниманието на Роксана изобщо не е съсредоточено в играта. Очите ѝ все се отклоняваха към часовника, чиито стрелки пълзяха все по-близо и по-близо до полунощ.
– Стига де, стара мърморана такава. – Косара се вгледа в картите си.
Дама спатия, помисли си механично, жена с черна коса и черни очи. Сигурно съм аз. Държеше и поп спатия и петица каро. Ако успееше да смени петицата с асо, щеше да разполага с втората по сила комбинация в играта на крал.
Косара хвърли поглед на купчината цепеници в огнището. Струваше ѝ се, че тлеят там от часове, а от време на време съскаха и изпускаха във въздуха облаче дим. Би могла лекичко да ги окуражи, но струваше ли си рискът да я заловят?
За един дълъг миг единствените звуци бяха тихо свирещият грамофон в ъгъла и кроткото припукване от лулата на Роксана.
Който не рискува, не печели. Косара безшумно щракна с пръсти под масата. Огънят взе да пращи. Пламъци обгърнаха цепениците.
Тя се озърна. Клепачите на Роксана бяха полузатворени, докато дърпаше от лулата си. Беше оставила най-горните копчета на ризата си разкопчани и отдолу надничаха множеството ѝ огърлици със сини очи против уроки и пиринчени звънчета. Маламир и непознатият бяха твърде вглъбени в собствените си мисли – прехапваха устни, пренареждаха картите си и си брояха чиповете.
В краката на Косара сянката ѝ се удължи, потъмня и се уплътни от светлината на лумналите пламъци. Тя се постара да не я проследява с поглед, когато се плъзна под масата.
– О, боже мой! – възкликна Косара, втренчена в залостения прозорец, в завихрилия се навън сняг, кръстосващите небето прожектори и отвъд тях – в сянката на Стената. Отдалеч тя сякаш беше изградена от гранит, тъмен и здрав. Отблизо приличаше на нещо живо – гърчеше се и се нагъваше, сякаш от другата страна се опитваха да проникнат хиляди пръсти.
Във всеки друг ден останалите играчи щяха мигновено да разпознаят опита ѝ да им отвлече вниманието. Тази нощ обаче погледите им незабавно проследиха нейния.
– Дойдоха ли вече? – Пръстите на Роксана бавно извадиха пистолета ѝ от кобура. Изглеждаше странно малък в едрата ѝ длан.
Кожените панталони на Маламир изскърцаха, когато се размърда на мястото си. Косара се почувства почти гузна, като видя изписаната по лицето му паника. Почти.
– Не може да са дошли – промърмори той. – Твърде рано е.
Непознатият не спираше да подръпва своето шалче на точки, сякаш го беше стегнал твърде много. Очите му се стрелкаха между прозореца и пистолета на Роксана. Устата му увисна полуотворена, сякаш се канеше да зададе въпрос. В крайна сметка го преглътна тежко.
Сянката на Косара протегна единия си тъмен пръст над ръба на масата и запрехвърля тестето толкова бързо, че картите се размазваха, докато не намери онази, която търсеше. Скри се обратно под масата.
– Нищо не виждам – заяви Маламир, а големите му очи премигваха бързо, още по-големи зад дебелите стъкла на очилата.
– Не. – В гласа на Роксана се прокрадна подозрение. – Аз също.
Сянката подаде асото на Косара под масата. Тя бързо го размени с петицата.
– Ох, не, извинявайте – Косара се постара да прозвучи искрено притеснена. Не се наложи да се преструва особено. – Явно ми се е сторило. Сигурно е била улична котка.
Маламир я изгледа остро над златните рамки на очилата си. Би се почувствала зле, ако не беше сигурна, че и той мами. Непознатият също – никой не беше чак такъв късметлия. А ако всички мамят, разсъждаваше тя, все едно никой не мами.
– Извинявайте – повтори. – Всички сме на нокти тази вечер, не е ли така?
Лулата на Роксана заподскача нагоре-надолу в устата ѝ, докато обмисляше тези думи. Димът толкова се сгъсти, че на Косара ѝ се насълзиха очите. Въздухът беше наситен с миризмата на разлята бира, пълни пепелници и твърде много хора в твърде малко помещение, но освен това се носеше и сладкият аромат на салвия. Косара би го разпознала навсякъде – мощно успокоително, което използваше във всичките си отвари за дълбок сън. Достигаше до нея на вълни всеки път, щом Роксана дръпнеше от лулата си, плъзгаше се в ноздрите на Косара и клепачите ѝ натежаваха.
Би обвинила Роксана, че се опитва да ги приспи всичките, но знаеше, че с раздаващия не се спори.
– Да се връщаме към играта, а? – Косара ѝ отправи подкупваща усмивка.
Роксана въздъхна и пъхна пистолета обратно в кобура.
– Така и не ми каза ще играеш ли.
– Играя.
– Не беше толкова трудно, нали? Маламире?
– Става късно.
Джобният часовник на Маламир се плъзна между треперещите му пръсти и се залюля на верижката си. Косара почувства силен импулс да удвои залога си.
Ти да видиш! Хипнотизиращ часовник. Косара досега не беше виждала такъв в употреба.
– Откъде си го взел? – попита.
Маламир се ухили и белите му зъби блеснаха.
– Часовника ли? Хубав е, нали? Спечелих го на карти.
Нищо чудно, че старият мошеник печелеше толкова много. Ако вече не беше пасувал, Косара с удоволствие щеше да го издаде на Роксана. Засега си запази тази информация, ако ѝ потрябва по-късно.
– Добре – каза Роксана. – Ами вие, господин…
– Името ми е без значение – отсече непознатият.
Косара завъртя очи. Той се престараваше с тези опити да се прави на мрачен и загадъчен. Не отронваше и дума, освен да вдигне залога. Ако не проучваше картите си, се взираше в Косара, сякаш очаква тя да направи нещо. Като че ли никога досега не беше виждал вещица.
– Добре, господин Името-ми-е-без-значение. – Роксана се изкиска на шегата си. – Играете ли?
– Може би. – Непознатият завъртя възела на шалчето си. Върховете на червените му мокасини потропваха по прашния под. – Може и да играя, ако направим нещата малко по-интересни.
Косара сведе поглед към своята купчина чипове. Добре се беше представила днес. Сребърните щяха да ѝ стигнат да се тъпче като кралица цял месец. С бронзовите можеше да си купи онази рокля, която видя на витрината на шивача – кадифена и черна като нощта. С железните щеше да черпи всички в кръчмата по едно питие утре – да отпразнуват, че са преживели нощта.
Тя почеса белега на бузата си, три изпъкнали линии. Всяка себеуважаваща се вещица имаше по няколко бойни белега.
– Колко? – Не ти искам парите – отвърна непознатият.
– Тогава какво искаш?
Той бавно развърза шалчето си. Роксана подсвирна.
На тънка верижка около шията му висеше наниз черни мъниста. Той прокара длан по тях и те затрепкаха като пламък на свещ, разлюлян от вятъра.
Косара прехапа силно устната си, почти до кръв. Непознатият носеше огърлица от вещерски сенки.
– Искам сянката ти – отвърна той.
През мъглата на алкохола и пушека от салвия Косара усети остро предупредително бодване. Поклати глава толкова рязко, че косата ѝ изплющя през лицето.
– Не. Не мога.
– Помисли си. Ще заложиш една сянка. Аз ти предлагам… – той ги претегли в дланта си – … единайсет. Добра сделка е.
– Аз съм вещица. Без сянката си съм нищо.
– Ти си посредствена вещица. Предлагам ти истинска мощ.
Посредствена вещица. Би се обидила, само дето беше истина. Беше способна да си претопли кафето с щракване на пръстите и да помоли сянката си да ѝ подаде палтото. В най-добрия случай можеше да изстреля един-два фойерверка. Евтини фокуси.
Ако спечелеше, щеше да стане истинска вещица, като онези от старите приказки. Щеше да плаща във всички страноприемници, кафенета и закусвални с алхимическо злато. Щеше да си изтъче рокля от лунна светлина. Щеше да превърне реката във вино и да напои безплатно всички в града.
Но ако изгубеше…
Всички знаеха какво се случва с вещици, останали без сенките си – те самите бавно се превръщаха в сенки. Отнемаше години или дори десетилетия, но беше неизбежно. Струваше ли си да заложи телесността си срещу почти безгранична власт?
– Хайде де, Косара – подкани я непознатият. – Само си помисли на какво би била способна с толкова много магия. Ще можеш да прекосиш Стената и да напуснеш този прокълнат град. Няма ли да е страхотно?
Косара прехапа устна. Непознатият си беше изградил напълно погрешна представа за нея. Тя не желаеше да преминава Стената, което – ясно ѝ беше – я причисляваше към малцинство в Черноград. Не би оставила града си да бъде опустошен от собствените му чудовища, докато тя си живее щастливо до края на дните си от другата страна.
Не, всъщност искаше да се разправи с чудовищата веднъж завинаги. А с подобна мощ най-накрая би могла да го постигне.
– Да не направиш някоя глупост, малката. – Ужасените очи на Маламир се впиха в нейните.
– Който не рискува – Роксана издуха към нея облак дим, – не печели.
– Е? – подкани я непознатият. – Казаха ми, че си падаш по високите залози.
– Кой ти го е казал? – попита Косара.
– Един от приятелите ти.
Косара вдигна вежди към Роксана и Маламир. Надали би ги нарекла „приятели“. По-скоро добри познати.
Роксана се подсмихна, а лицето ѝ наполовина се скри зад димна завеса.
– Не съм била аз. – Нито пък аз – намеси се бързо Маламир.
– Не бих го направил.
– Колко години вече се познаваме? – попита Роксана. – Една лоша дума не съм казала за теб.
– Нито пък аз – додаде Маламир. – Никога.
Косара издиша рязко през носа. Мръсни лъжци. Имаха късмет, че ги харесва.
Тя сведе поглед към картите си, които леко се замъгляваха в треперещите ѝ пръсти. Ръката ѝ беше почти непобедима. Непознатият би спечелил само ако държеше дама, поп и асо пика. Косара беше залагала при много по-слаби карти, но никога нещо толкова ценно.
– Хайде де, Косара – повтори непознатият. Нямаше да се откаже лесно. Сянката на една вещица не можеше да бъде открадната – трябваше да се даде доброволно. Вече беше убедил единайсет други вещици да му дадат своите.
Косара пресуши сливовата ракия в чашата си наведнъж. Тя изгори езика и скова гърлото ѝ, но не успя да успокои нервите.
– Косара, скъпа. – Маламир положи длан на рамото ѝ. Тя не го погледна. С крайчеца на окото си видя как хипнотизиращият му часовник се полюшва в тъмните гънки на палтото му. – Не мисля, че това е умен…
– Стига си ѝ дуднал, мътните те взели – сряза го Роксана. – Решението си е нейно. Нашата Косара знае какво прави.
Знам ли? Косара се мъчеше да овладее треперещите си ръце. Сърцето ѝ блъскаше в ушите, забързано и шумно. Толкова шумно, че за малко да не чуе биенето на часовника.
Беше полунощ.
За един шантав миг Косара почувства облекчение – нямаше нужда да решава тази вечер. После сърцето ѝ затуптя още по-шумно. Беше полунощ.
– Е? – попита непознатият. – Какво решаваш?
Косара го изгледа мрачно.
– Ще трябва да продължим играта друг път.
– Защо?
– Полунощ е.
– Е, и?
Сигурно се шегуваше. Нямаше начин да не знае.
– Какво има? Какъв е проблемът? Косара кимна към прозореца. Първоначално беше тихо. Чуваше се единствено далечното свистене и пукане на фойерверки от другата страна на Стената. Черноград спеше под своята снежна завивка.
После започна кошмарът.
Прожекторите станаха по-ярки и се движеха все по-бързо и по-бързо, обхождайки трескаво черното небе. Прозвуча сирена – толкова силно, че дори снежната виелица не успя да заглуши воя ѝ.
Чудовищата връхлетяха върху заградения град. Високо в небето слузестите им крила лъщяха на лунната светлина, а очите им светеха като фенери. Когато кацнаха, извитите им нокти остъргаха паважа.
Косара бързо потупа джобовете на панталона си, за да се увери, че всичките ѝ талисмани са подготвени. Особено я сърбяха пръстите да изпробва един от тях – беше изработен от заешка лапа и петльов гребен и щеше да задуши всеки човек или създание, посмяло да я докосне. Да заповядат. Очите ѝ не се откъсваха от прозореца. Уличните лампи премигваха и ту скриваха, ту разкриваха тъмните силуети на чудовищата.
Да заповядат.
Чу се драскане по вратата и тихо мъркане. – Това улична котка ли е? – попита непознатият; думите се заизливаха скорострелно. – Моля ви, кажете ми, че…
Мъркането прерасна в ръмжене. Нещо тежко се блъсна във вратата. Пантите изскърцаха, огъвайки се под натиска. Нокти задраха по дървото, забивайки се толкова дълбоко, че острите им върхове изскочиха от отсамната страна.
Маламир се прекръсти. Роксана свали ударника на пистолета си.
– Какво става, по дяволите? – викна непознатият. Пръстите на Косара обгърнаха талисмана в джоба ѝ, а вълшебните думи бяха на върха на езика ѝ. Ако защитното заклинание, което беше изрисувала пред вратата, не проработеше…
Прозвуча силен крясък, като от лошо изгорено животно.
Косара се усмихна. Заклинанието си беше свършило работата. Това беше първата му проверка за вечерта и без съмнение предстояха още много. Тя пристъпи по-близо до прозореца, като внимаваше да остане скрита зад пердето.
Няколко космати силуета претичаха през улицата, оставяйки пресни следи в дълбокия сняг. В тъмното човек би могъл да ги сбърка с деца – толкова бяха дребнички – ако не бяха зъбите с размерите на кинжали. Докато пробягваха покрай шапкарницата, всички огледала зад витрината се строшиха.
– Караконджули – отбеляза тя, а после се върна на мястото си. – Отидоха си. Явно са подушили по-лесна плячка другаде.
– Кара… какво? – не разбра непознатият. – Що за твари са това? Нещо като бесни кучета ли?
Роксана се изсмя високо, а златният ѝ зъб проблесна.
– Къде си виждал рогато, кръвопиещо куче? Върколаците са кучета.
– Не, не са – тросна се Косара. – Върколаците се пробразяват във вълци. Боже, Роксана, та ти си ловец на чудовища, би трябвало да го знаеш.
Отвън се чу нов силен шум. Непознатият подскочи.
– А това какво беше?
Нещо тупна на покрива и лампите се разлюляха. От тавана изпопада прахоляк.
– Най-вероятно юда – отвърна Косара. – Понякога гнездят по покривите. – Непознатият изглеждаше все така ужасѐн, така че тя добави: – Няма от какво да се притесняваш, освен ако не ги чуеш да викат името ти.
– Защо?
– Означава, че ще умреш. Не си ли получил образователната брошура?
– Какво да съм получил?
Направо не е за вярване. Асоциацията на вещиците и вещерите издаваше по една всяка година, с подробна информация за различните видове чудовища и как да се справиш с тях. Косара беше прекарала часове в близане на всички пликове, за да ги залепи, преди да пратят по един на всяко домакинство в Черноград.
И въпреки това година след година установяваше, че никой не си е дал труда да ги чете.
Черноград никога нямаше да се отърве от своите чудовища, ако така упорито отказваше да се вслуша в своите вещици. Да, много по-лесно беше да си купиш огърлица „против страшилища“ от шарлатанин, отколкото да дялкаш трепетликови колове и да дестилираш светена вода, но за разлика от първото, второто вършеше работа.
Непознатият преглътна и адамовата му ябълка подскочи. – Чакай, да не искаш да кажеш, че съществува огромна птица-пророчица…
– Наполовина жена, наполовина птица. – Косара се заслуша. Всъщност не звучеше съвсем като юда. По плочите на покрива по-скоро потропваха копита, а не нокти. – А може и самодива да е. Те обичат да си яздят златорогите елени където им падне.
Последното изречение се наложи да го изкрещи. Кръчмарят заблъска по тавана с дръжката на пушката си, докато кацналото отгоре създание не отлетя.
Непознатият се озърна, сякаш не му се вярваше, че никой друг не реагира бурно като него. Останалите посетители тихо и кротко си пиеха.
– Какво, по дяволите, е самодива? – попита той.
– Красива жена, която те принуждава да танцуваш с нея – обясни Косара.
– Не звучи толкова зле.
– Докато не пукнеш от изтощение.
– О. – Капка пот се стече по челото на непознатия и му влезе в окото. Той запремигва бързо. – Но защо? Защо са дошли всички тези чудовища?
Роксана се изсмя.
– Нова година е, ако не си забелязал.
– Това пък какво общо има?
– Започнаха Мръсните дни – изрече Маламир с гробовен глас, сякаш рецитираше от древен том. Едно време за кратко се беше изявявал като актьор и така и не беше се отърсил от склонността към драматизъм. – Новата година се роди, но още не е кръстена. Чудовищата се разхождат свободно по улиците.
Косара присви очи срещу непознатия.
– Досега не си ли чувал за тези чудовища? Сериозно?
– Чувал съм – отвърна той.
– Естествено, че съм чувал. Но не предполагах, че просто така падат от небето. Като… като някаква острозъба градушка.
– Не всички правят така – отвърна Косара.
– Това са натрапниците. Караконджулите, самодивите, юдите… А, да, и русалките.
– Русалки ли?
– Хора-риби – поясни Роксана.
– Не точно – заяви Косара.
– Но най-общо казано.
– Аха – обади се странникът.
– Значи това са натрапниците.
Маламир продължи със същия гробовен глас:
– Позволено им е да идват тук само по време на Мръсните дни, когато границата между нашия и техния свят е тънка като косъм.
– А останалите? – попита непознатият.
– Останалите са си наши тукашни чудовища – отвърна Косара. – Просто стават по-активни по време на Мръсните дни… и по-могъщи. Всички упири се надигат от гробовете, призраците се пробуждат, върколаците се превръщат във вълци…
– Не знам как успявате да ги помните всичките.
– Всъщност е много лесно. – Косара примижа срещу непознатия. Тук далеч не ставаше дума само за непрочетени образователни брошури. Той да не е проспивал всяка Нова година досега?
– Не мога да повярвам, че не знаеш всичко това.
– Чувал съм слухове, разбира се, но си мислех, че всички вие преувеличавате. Известни сте като суеверен народец. Без да се обиждаш.
И ти ще си суеверен, ако е въпрос на живот и смърт.
Умението да различаваш амулети от талисмани можеше да ти спаси кожата, ако те нападне чудовище.
После Косара си даде сметка какво е казал непознатият. „Всички вие…“
– Ти идваш от другата страна на Стената, нали? – попита тя.
Когато непознатият не отговори, се убеди, че е права.
Публикувай коментар
