На 2 октомври се навършиха 107 години от смъртта на великия поет Димчо Дебелянов. Създател на символистичната елегия, той се смята за родоначалник на поемния жанр в българската литература.
В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен редник в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик.
В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари (29 януари) 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов пада убит в това сражение на 2 октомври 1916 г. в близо до Горно Караджово (днес Моноклисия) едва 29-годишен.
Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демирхисар (днес Сидирокастро). Четири години след смъртта му Николай Лилиев, Димитър Подвързачов и Константин Константинов издават първата му книга. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“ костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1957 г. е превърната в къща музей. Името на Димчо Дебелянов носи морски нос на Антарктика.
Черна песен
Аз умирам и светло се раждам –
разнолика, нестройна душа,
през деня неуморно изграждам,
през нощта без пощада руша.
Призова ли дни светло-смирени,
гръмват бури над тъмно море,
а подиря ли буря – край мене
всеки вопъл и ропот замре.
За зора огнеструйна копнея,
а слепи ме с очите си тя,
в пролетта като в есен аз крея,
в есента като в пролет цъфтя.
На безстрастното време в неспира
гасне мълком живот неживян,
и плачът ми за пристан умира
низ велика пустиня развян.
Публикувай коментар
