Случаят е изключително сложен, тъй като костните фрагменти са били опасно близо до големи кръвоносни съдове. Това е наложило незабавна хирургична намеса.

Екипът на болницата, начело с д-р Димитър Генов и с участието на д-р Благойчо Постоловски, е извършил операцията бързо и прецизно. Използвано е специално ревизионно стебло, серклаж и циментна фиксация, за да се осигури стабилност на крайника.

Благодарение на успешната интервенция, пациентката е могла да се изправи още на следващия ден, с частично натоварване на оперирания крак – нещо изключително важно за възстановяването й.

От болницата подчертават, че навременната реакция и опитът на екипа са предотвратили сериозни усложнения и дълъг период на обездвижване, които често съпътстват подобни фрактури при възрастни хора.

Материалът Спешна ортопедична операция в УМБАЛ „Каспела“ спаси живота на възрастна пациентка е публикуван за пръв път на News Life.

Робинс осъзнава, че се нуждае от нещо повече от мотивация, за да се измъкне от страха си. Тя се нуждае от стратегия – нещо, което да я подтикне да предприеме действия, дори когато не й се иска, защото – както откри професорът от Харвард Джералд Залтман – 95 процента от решенията, които хората вземат, не се основават на логика или рационално мислене. Те се основават на емоция, на това как човек се чувства относно действието.

„По-голямата част от времето, когато имате неща, които трябва да направите, няма да ви се иска да ги направите. И е голяма грешка да седите и да мислите, че първо трябва да сте мотивирани, и това е още по-голяма грешка да мислиш, че в един момент ще ти се прииска да го направиш“, каза Робинс.

Правилото на петте секунди

И така, след като случайно попада на телевизионна реклама с изображение на излитаща ракета, Робинс решава, че ще се изстреля от леглото още на следващия ден със същото удоволствие и решителност. Когато будилникът иззвънява, тя брои назад от пет точно както НАСА, когато изстрелва ракета.

Оказва се, че този метод действа.

Така тя започва да го прави на следващия ден и на по-следващия и скоро Робинс започва да отброява всяко действие, което всъщност не й се иска да предприеме. Само за пет секунди тя прави неща, за които не е имала желание и сили преди.

Скоро това се превръща в новото й правило. „Животът и по-специално бизнесът се състои в това да се принуждавате да правите нещата, които са неудобни, за да можете да постигнете резултатите, които искате“, казва Робинс. „Тайната е в това да не чакаш, докато ти се прииска“, допълва тя.

Значението на петте секунди

Изчислено е, че американците вземат около 35 000 решения на ден. И през повечето време тези решения се вземат несъзнателно. „Харесва ни да мислим, че вземаме решения въз основа на логиката, въз основа на това, което е най-добро за нашия бизнес“, казва Робинс. „Факт е, че 95 процента от решенията, които вземаме, се основават на начина, по който се чувстваме в момента“, допълва тя.

По-лошото е, че негативните емоции като страх, гняв и несигурност изглежда оказват силно влияние върху нашите решения. Изследванията показват, че има приблизително пет секунди от време между една мисъл, идея или интуиция и движението на мозъка да я подкрепи – или убие. „Оказва се, че в този прозорец от пет секунди, целият ви живот и бизнес, всичко се променя, ако се събудите и поемете контрола над този момент точно преди да вземете решение“, казва Робинс.

Какво казва науката за този метод?

И така, как един измамно прост хак създава такава драстична промяна? Ето как: Вместо да използва познатите защитни механизми, броенето назад от пет (5-4-3-2-1) принуждава мозъка ви да спре, да се съсредоточи и да се заеме с нещо друго. Вашият мозък вече не е отвлечен от страх, съмнение, гняв или друга силна емоция, която може да доведе до лоши решения.

Той също така стимулира префронталния кортекс, частта от мозъка, която е активна, когато променяте поведението си, когато научавате нещо ново или когато насочвате мислите си. „Така че вместо да позволите на мозъка ви да ви саботира, вие използвате техника за мета-познание, за да превключите предавките в ума ни и да направите промяната лесна“, обяснява Робинс.

Не само за работа

Правилото за петте секунди е полезно винаги, когато сте изправени пред решения. Трябва ли да натисна бутона за отлагане? Трябва ли да остана вкъщи и да гледам телевизия? Трябва ли да ям тази допълнителна поничка? Трябва ли да пропусна работната среща?

„В живота ще има неща, които ще ви се случат. И в бизнеса това е сигурно“, казва Робинс. „Играта, умението и магията в живота е да се увериш, че емоцията и чувствата ти не диктуват какво правиш“, допълва тя.

Материалът Как да промените живота си за пет секунди? Вижте това просто правило е публикуван за пръв път на News Life.

Гръцкото име на Анистън

Дженифър Анистън много пъти е заявявала публично, че се гордее, че има гръцки произход. Баща й Джон Анистън е родом от Ханя, а кръстникът й е гръцко-американският актьор и певец Тели Савалас. Нейното гръцко име е Геновефа-Йоана Анастасаки, предава Actualno.com.

Травмата й от детството

Що се отнася до травмата от детството, Анистън обясни: „Гърците обичат всяка семейна вечеря. Имам вътрешна травма от това, че трябваше да танцувам belly dance пред гръцките ми лели, чичовци и баби.

Анистън отбеляза, че има деца, чиито родители ги карат да свирят на пиано или да пеят пред всички. „Много се притеснявам, когато мои приятели правят това на децата си, защото имам тази травма, че трябва да танцувам за моите гръцки роднини“, добави тя.

Материалът Знаете ли какво е гръцкото име на Дженифър Анистън? (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на News Life.

След като била откарана в болница, където не можела да бъде лекувана, пациентка 1 била отведена в спешното отделение на Мичиганския университет. Там медицинският персонал използвал три пъти дефибрилатор, преди да успеят да рестартират сърцето й. Тя е поставена на външен вентилатор и пейсмейкър и преместена в невроинтензивното отделение, където лекарите наблюдават мозъчната й дейност. Тя не реагира на външни стимули и има масивен оток в мозъка. След като лежа в дълбока кома в продължение на три дни, семейството й реши, че е най-добре да я свали от апаратната система. Именно в този момент – след като кислородът й беше спрян и сестрите издърпаха дихателната тръба от гърлото й – пациент 1 стана един от най-интригуващите научни обекти в новата история.

Интересът на учените

В продължение на няколко години Джимо Борджигин, професор по неврология в Мичиганския университет, се тревожеше от въпроса какво се случва с нас, когато умрем. Беше чела за преживяванията близо до смъртта на някои оцелели след сърдечен арест, които са преминали през необикновени психически пътешествия, преди да бъдат съживени. Понякога тези хора съобщават, че са пътували извън телата си към огромни източници на светлина, където са били посрещнати от мъртви роднини. Други говореха за ново разбиране на живота си или за среща със същества с дълбока доброта. Борджигин не вярваше, че съдържанието на тези истории е вярно – тя не смяташе, че душите на умиращите хора действително пътуват до отвъдния свят – но подозираше, че нещо много реално се случва в мозъците на тези пациенти. В собствената си лаборатория тя беше открила, че плъховете претърпяват драматична буря от много невротрансмитери, включително серотонин и допамин, след като сърцата им спрат и мозъците им загубят кислород. Тя се чудеше дали човешките преживявания, близки до смъртта, може да произтичат от подобно явление и дали това се случва дори при хора, които не могат да бъдат съживени.

Умирането изглеждаше като толкова важна област на изследване – в края на краищата всички го правим – че Борджигин предположи, че други учени вече са развили задълбочено разбиране за това какво се случва с мозъка в процеса на смъртта. Но когато погледна научната литература, не откри особено просветление. „Да умреш е толкова важна част от живота“, ми каза тя наскоро. „Но не знаехме почти нищо за умиращия мозък.“ Затова тя реши да се върне и да разбере какво се е случило в мозъците на хора, починали в невроинтензивното отделение на Мичиганския университет. Сред тях беше и пациент едно.

По времето, когато Борджигин започва изследването си върху Пациент Едно, научното разбиране за смъртта е стигнало до задънена улица. От 60-те години напредъкът в реанимацията е помогнал за съживяването на хиляди хора, които иначе биха умрели. Около 10% или 20% от тези хора донесоха със себе си истории за преживявания, близки до смъртта, в които са почувствали душите или себе си да напускат телата им. Няколко от тези пациенти дори твърдят, че са били свидетели отгоре на опитите на лекарите да ги реанимират. Според няколко международни проучвания, един на всеки 10 души твърди, че е имал преживяване, близко до смъртта, включващо сърдечен арест, или подобно преживяване при обстоятелства, при които може да са били близо до смъртта. Това са приблизително 800 милиона души по света, които може да са зърнали задгробния живот.

Мистерията на смъртта

Колкото и забележително да звучаха тези преживявания близо до смъртта, те бяха достатъчно последователни, че някои учени започнаха да вярват, че в тях има истина: може би хората наистина са имали умове или души, които са съществували отделно от живите им тела. През 70-те години на миналия век малка мрежа от кардиолози, психиатри, медицински социолози и социални психолози в Северна Америка и Европа започна да изследва дали преживяванията близо до смъртта доказват, че умирането не е краят на съществуването и че съзнанието може да съществува независимо от мозъка. Родено е полето на изследванията на близки до смъртта преживявания.

През следващите 30 години изследователите събраха хиляди доклади за случаи на хора, които са имали преживявания, близки до смъртта. Междувременно новите технологии помагаха на лекарите да съживят все повече и повече хора, които в по-ранни периоди от историята почти сигурно са били обречени. „Сега сме в момента, в който имаме както инструментите, така и средствата, за да отговорим научно на вековния въпрос: Какво се случва, когато умрем?“ написа през 2006 г. Сам Парния, опитен специалист по реанимация и един от водещите световни експерти по преживявания, близки до смъртта. Самият Парния разработва международно проучване, за да провери дали пациентите могат да имат съзнание дори след като са били открити в клинична смърт.

Но до 2015 г. експерименти като този на Парния дадоха двусмислени резултати и областта на изследванията на близки до смъртта не беше много по-близо до разбирането на смъртта, отколкото беше, когато беше основана четири десетилетия по-рано. Тогава Борджигин, заедно с няколко колеги, разгледаха за първи път отблизо записа на електрическата активност в мозъка на пациент едно, след като тя беше свалена от животоподдържащата система. Това, което откриха – в резултатите, докладвани за първи път миналата година – беше почти напълно неочаквано и има потенциала да пренапише нашето разбиране за смъртта. „Вярвам, че това, което открихме, е само върхът на огромен айсберг“, казва Борджигин. „Това, което все още е под повърхността, е пълен разказ за това как всъщност се случва умирането. Защото там, в мозъка, се случва нещо, което няма смисъл“, допълва тя.

Въпреки всичко, което науката е научила за функционирането на живота, смъртта остава сред най-неразрешимите мистерии. „Понякога съм се изкушавал да вярвам, че създателят завинаги е възнамерявал тази част от природата да остане объркваща, да подтиква нашите любопитство, надежди и подозрения в еднаква степен“, пише философът Уилям Джеймс през 1909 г.

Първият път, когато въпросът, който Борджигин започна да задава през 2015 г., беше поставен – за това какво се случва с мозъка по време на смъртта – беше четвърт хилядолетие по-рано. Около 1740 г. френски военен лекар преразглежда случая на известен аптекар, който след „злокачествена треска“ и няколко кръвопускания изпада в безсъзнание и смята, че е пътувал до Кралството на блажените. Лекарят предположил, че преживяването на аптекаря е причинено от прилив на кръв към мозъка. Но между този ранен доклад и средата на 20-ти век научният интерес към преживяванията близо до смъртта остава спорадичен.

През 1892 г. швейцарският алпинист и геолог Алберт Хайм събира първите систематични разкази за близки до смъртта преживявания от 30 колеги алпинисти, които са претърпели почти фатални падания. В много случаи алпинистите претърпяват внезапен преглед на цялото си минало, чуват красива музика и „попадат в превъзходно синьо небе, съдържащо розови облаци“, пише Хайм. „След това съзнанието беше безболезнено угасено, обикновено в момента на удара“, допълва той. Имаше още няколко опита за изследване в началото на 20 век, но беше постигнат малък напредък в научното разбиране на преживяванията близо до смъртта. След това, през 1975 г., американски студент по медицина на име Реймънд Муди публикува книга, наречена Живот след живота.

В книгата си Муди събира докладите на 150 души, които са имали интензивни, променящи живота си преживявания в моменти около сърдечен арест. Въпреки че докладите варираха, той установи, че те често споделят една или повече общи характеристики или теми. Наративната арка на най-подробния от тези доклади – напускане на тялото и пътуване през дълъг тунел, преживяване извън тялото, среща с духове и същество от светлина, целият му живот минава пред очите му и връщане в тяло от някаква външна граница – става толкова канонично, че изкуствоведът Робърт Хюз може да го нарече години по-късно „познатия кич на преживяването близо до смъртта“. Книгата на Мууди се превърна в международен бестселър.

През 1976 г. New York Times съобщава за нарастващия научен интерес към „живота след смъртта“ и „нововъзникващата област на танатологията“. На следващата година Мууди и няколко колеги танатолози основават организация, която се превръща в Международна асоциация за изследване на близки до смъртта преживявания. През 1981 г. те отпечатаха първия брой на Vital Signs, списание за обикновения читател, което беше посветено предимно на истории за преживявания, близки до смъртта. На следващата година те започнаха да издават първото рецензирано списание в областта, под името Journal of Near-Death Studies. Полето се разрастваше и придобиваше атрибутите на научна дисциплина. Преглеждайки нейния възход през 1988 г., British Journal of Psychiatry улавя оживяващия дух на областта: „Беше изразена голяма надежда, че чрез изследване на тези преживявания могат да се получат нови прозрения за вечната мистерия на човешката смъртност и нейното крайно значение, и че, за първи път могат да бъдат постигнати емпирични перспективи за природата на смъртта“, пише изданието.

Но изследванията на близки до смъртта преживявания вече се разделяха на няколко школи на вярата, чието напрежение продължава и до днес. Един влиятелен лагер беше съставен от спиритуалисти, някои от тях евангелистки християни, които бяха убедени, че преживяванията близо до смъртта са истински престой в земята на мъртвите и божествени. Като изследователи, целта на спиритуалистите е да съберат възможно най-много доклади за преживявания близо до смъртта. Мууди беше техният най-важен говорител; в крайна сметка той твърди, че е имал множество минали животи и построява „психомантум“ в селската част на Алабама, където хората могат да се опитват да призовават духовете на мъртвите, като се взират в слабо осветено огледало.

Втората и най-голяма фракция изследователи на близки до смъртта бяха парапсихолозите, онези, които се интересуваха от явления, които изглежда подкопаваха научната ортодоксия, че умът не може да съществува независимо от мозъка. Тези изследователи, които като цяло бяха обучени учени, следващи добре установени изследователски методи, бяха склонни да вярват, че преживяванията близо до смъртта предлагат доказателство, че съзнанието може да продължи след смъртта на индивида. Много от тях бяха лекари и психиатри, които бяха дълбоко засегнати, след като чуха историите на прага на смъртта на пациенти, които са лекували в интензивното отделение. Тяхната цел беше да намерят начини да тестват своите теории за съзнанието емпирично и да превърнат изследванията на близки до смъртта преживявания в легитимно научно начинание.

Най-накрая се появи най-малкият контингент от изследователи на близки до смъртта, които могат да бъдат наречени физикалисти. Това бяха учени, много от които изучаваха мозъка, които бяха посветени на строго биологично описание на преживяванията близо до смъртта. Подобно на сънищата, твърдят физикалистите, преживяванията близо до смъртта могат да разкрият психологически истини, но те го правят чрез измислици, които се появяват от работата на тялото и мозъка. (Наистина, много от състоянията, докладвани от хора, близки до смъртта, очевидно могат да бъдат постигнати чрез приемане на доза кетамин.) Основната им предпоставка беше: липсата на функциониращ мозък означава липса на съзнание и със сигурност няма живот след смъртта. Тяхната задача, с която Борджигин се зае през 2015 г., беше да открият какво се случва по време на преживявания близо до смъртта на фундаментално физическо ниво.

Бавно спиритуалистите напуснаха полето на изследване и се насочиха към по-високите области на християнското радио за разговори, а парапсихолозите и физикалистите започнаха да приближават изследванията на близки до смъртта до мейнстрийма на науката. Между 1975 г., когато Мууди публикува Живот след живота, и 1984 г. само 17 статии в базата данни на PubMed с научни публикации споменават преживявания, близки до смъртта. През следващото десетилетие имаше 62. През последния 10-годишен период имаше 221. Тези статии се появиха навсякъде от Canadian Urological Association Journal до уважаваните страници на The Lancet.

Намираме ли се на прага на разбулването на мистерията?

Днес има широко разпространено усещане в общността на изследователите на близки до смъртта преживявания, че сме на прага на големи открития. Шарлот Марсиал, невролог от университета в Лиеж в Белгия, която е направила някои от най-добрите физикални работи върху преживяванията близо до смъртта, се надява, че скоро ще развием ново разбиране за връзката между вътрешния опит на съзнанието и неговите външни прояви, за например при пациенти в кома. „Ние наистина сме в решаващ момент, в който трябва да разграничим съзнанието от отзивчивостта и може би да поставим под съмнение всяко състояние, което считаме за несъзнателно“, каза ми тя. Парниа, специалистът по реанимация, който изучава физическите процеси на умиране, но също така симпатизира на парапсихологичната теория за съзнанието, има коренно различен поглед върху това, което сме готови да открием. „Мисля, че след 50 или 100 години ще сме открили същността, която е съзнанието“, казва той. „Ще се приеме за даденост, че не е произведено от мозъка и че не умира, когато умреш ти“, категоричен е експертът.

Ако областта на изследванията на близки до смъртта преживявания е на прага на нови открития за съзнанието и смъртта, това до голяма степен се дължи на революция в нашата способност да съживяваме хора, които са претърпели сърдечен арест. Ланс Бекер е лидер в науката за реанимация повече от 30 години. Като млад лекар, който се опитваше да съживи хора чрез CPR в средата на 80-те години на миналия век, старши лекари често се намесваха, за да обявят пациентите за мъртви. „В определен момент те просто биха казали „Добре, стига. Нека спрем. Това е неуспешно. Час на смъртта: 13:37″, спомня си той наскоро. „И това би било последното нещо. И едно от нещата, които ми минаваха през главата като млад лекар, беше: „Е, какво наистина се случи в 1.37?“

В медицинската сфера се казва, че „клиничната смърт“ настъпва в момента, в който сърцето спре да изпомпва кръв и пулсът спре. Това е широко известно като сърдечен арест. (Различно е от инфаркт, при който има запушване на съд към сърцето, което все още изпомпва.) Загубата на кислород в мозъка и другите органи обикновено следва в рамките на секунди или минути, въпреки че пълното спиране на дейността в сърцето и мозъка – което често се нарича „плоска линия“ или, в случая на последното, „мозъчна смърт“ – може да не настъпи за много минути или дори часове.

За почти всички хора по всяко време в историята сърдечният арест е всъщност краят на линията. Това започна да се променя през 1960 г., когато комбинацията от изкуствено дишане „уста в уста“, компресия на гръдния кош и външна дефибрилация, известна като кардиопулмонална реанимация или CPR, беше формализирана. Малко след това беше стартирана мащабна кампания за обучение на професионалистите и обществеността относно основните техники на CPR и скоро хората бяха съживени в немислим преди, макар и все още скромен, брой.

Тъй като все повече и повече хора са реанимирани, учените научиха, че дори в острите крайни етапи смъртта не е точка, а процес. След спиране на сърцето кръвта и кислородът спират да циркулират в тялото, клетките започват да се разпадат и нормалната електрическа активност в мозъка се нарушава. Но органите не отказват необратимо веднага и не е задължително мозъкът да спре да функционира напълно. Често все още има възможност за връщане към живота. В някои случаи клетъчната смърт може да бъде спряна или значително забавена, сърцето може да бъде рестартирано и мозъчната функция може да бъде възстановена. С други думи, процесът на смъртта може да бъде обърнат.

Вече не е нечувано хората да се съживяват дори шест часа след като са били обявени за клинично мъртви. През 2011 г. японски лекари съобщават за случай на млада жена, която е намерена в гора една сутрин, след като свръхдоза е спряла сърцето й предишната нощ; използвайки модерна технология за циркулиране на кръв и кислород през тялото й, лекарите успяха да я съживят повече от шест часа по-късно и тя успя да излезе от болницата след три седмици грижи. През 2019 г. британка на име Одри Шойман, която беше блокирана в снежна буря, прекара шест часа в сърдечен арест, преди лекарите да я върнат към живота без видими мозъчни увреждания. „Не мисля, че някога е имало по-вълнуващо време за нашата сфера“, казва Бекер. „Откриваме нови лекарства, откриваме нови устройства и откриваме нови неща за мозъка“, допълва той.

Мозъкът – ключ към разгадаването на загадката

Мозъкът – това е сложната част. През януари 2021 г., когато пандемията от Covid-19 наближаваше това, което ще стане най-смъртоносната седмица в историята, Netflix пусна документална поредица, наречена Surviving Death. В първия епизод някои от най-изтъкнатите парапсихолози в изследванията на близките до смъртта представиха същността на аргументите си защо вярват, че преживяванията близки до смъртта показват, че съзнанието съществува независимо от мозъка. „Когато сърцето спре, в рамките на около 20 секунди, получавате изравняване, което означава липса на мозъчна дейност“, казва Брус Грейсън, почетен професор по психиатрия в Университета на Вирджиния и един от основателите на Международната асоциация за близки до смъртта проучвания. „И все пак“, продължава той, „хората имат преживявания, близки до смъртта, когато са били „в равна линия“ за по-дълго време.“

Това е ключов принцип на аргументите на парапсихолозите: ако има съзнание без мозъчна активност, тогава съзнанието трябва да живее някъде отвъд мозъка. Някои от парапсихолозите спекулират, че това е „нелокална“ сила, която прониква във Вселената, като електромагнетизма. Тази сила се приема от мозъка, но не се генерира от него, както телевизията приема предаване.

За да се поддържа този аргумент, нещо друго трябва да е вярно: близки до смъртта преживявания трябва да се случват по време на смъртта, след като мозъкът се изключи. За да докажат това, парапсихолозите посочват редица редки, но изумителни случаи, известни като „истински“ преживявания на прага на смъртта, при които пациентите като че ли съобщават подробности от операционната зала, които биха могли да знаят само ако са имали осъзнато съзнание по време на клиничната смърт.

Съществуват десетки такива доклади. Един от най-известните е за жена, която очевидно е пътувала толкова далеч извън тялото си, че е успяла да забележи обувка на перваза на прозореца в друга част на болницата, където е получила сърдечен арест. Съобщава се, че по-късно обувката е намерена от медицинска сестра.

Най-малкото, пишат Парния и колегите му, подобни явления са „необясними чрез съвременните научни модели“. За съжаление на парапсихолозите обаче нито един от докладите за осъзнаване след смъртта не издържа на строго научно изследване.

„Има много твърдения от този вид, но в моите дълги десетилетия на изследване на преживяванията извън тялото и близките до смъртта никога не срещнах никакви убедителни доказателства, че това е вярно“, обяснява Сю Блекмор, известен изследовател по парапсихология, която е имала собствено преживяване близо до смъртта като млада жена през 1970 г.

Случаят с обувката, посочва Блекмор, разчита единствено на доклада на медицинската сестра, която твърди, че я е намерила. Това е далеч от стандарта за доказателство, който научната общност би изисквала, за да приеме толкова радикален резултат, че съзнанието може да пътува отвъд тялото и да съществува след смъртта. В други случаи няма достатъчно доказателства, за да се твърди, че преживяванията, докладвани от оцелели от сърдечен арест, са се случили, когато мозъците им са били изключени, за разлика от периода преди или след предполагаемото им „изравняване“. „Досега няма достатъчно строги, убедителни емпирични доказателства, че хората могат да наблюдават заобикалящата ги среда по време на преживяване близо до смъртта“, казва Шарлот Марсиал, невролог от университета в Лиеж.

Парапсихолозите са склонни да приемат, че дори ако всеки от случаите на истински преживявания близо до смъртта оставя място за научно съмнение, със сигурност натрупването на десетки от тези доклади трябва да се брои за нещо. Но този аргумент може да бъде обърнат с главата надолу: ако има толкова много истински случаи на съзнание, оцеляло след смъртта, тогава защо досега се е оказвало невъзможно да се хване дори един емпирично?

Обратно на случая с Пациент 1

Може би историята, която трябва да се напише за преживяванията близо до смъртта, не е, че те доказват, че съзнанието е коренно различно от това, което сме мислили, че е. Вместо това, процесът на умиране е много по-странен, отколкото учените някога са подозирали. Спиритуалистите и парапсихолозите са прави да настояват, че нещо много странно се случва с хората, когато умрат, но грешат, като приемат, че това се случва в следващия живот, а не в този. Поне това е изводът от това, което откри Джимо Борджигин, когато разследваше случая с Пациент Едно.

В миговете след като пациентка Едно беше свалена от кислорода, имаше прилив на активност в умиращия й мозък. Области, които бяха почти безшумни, докато тя беше на животоподдържаща апаратура, внезапно забумтяха с високочестотни електрически сигнали, наречени гама вълни. По-специално, частите от мозъка, които учените смятат за „гореща зона“ за съзнанието, драматично оживяха. В един участък сигналите останаха откриваеми повече от шест минути. В друг те са били 11 до 12 пъти по-високи, отколкото са били преди отстраняването на вентилатора на пациент 1.

„Докато тя умираше, мозъкът на Пациент 1 функционираше в един вид хипердвигател“, казва ми Борджигин. В продължение на около две минути, след като й беше спрян кислородът, имаше интензивна синхронизация на мозъчните й вълни, състояние, свързано с много когнитивни функции, включително повишено внимание и памет. Синхронизацията намаля за около 18 секунди, след което отново се засили за повече от четири минути. Избледня за минута, след което се върна за трети път.

В същите тези периоди на умиране различни части от мозъка на Пациент 1 внезапно са били в тясна комуникация помежду си. Най-интензивните връзки започнаха веднага след спирането на кислорода й и продължиха близо четири минути. Имаше още един изблик на връзка повече от пет минути и 20 секунди след като тя беше свалена от животоподдържащата система. По-конкретно, зони от нейния мозък, свързани с обработката на съзнателния опит – области, които са активни, когато се движим през будния свят и когато имаме ярки сънища – комуникираха с онези, които участват във формирането на паметта. Такива бяха и части от мозъка, свързани с емпатията. Дори докато тя се плъзгаше безвъзвратно по-дълбоко в смъртта, нещо, което изглеждаше удивително като живот, се случваше в продължение на няколко минути в мозъка на Пациент Едно.

Тези проблясъци на нещо като живот противоречат на очакванията на почти всички, работещи в областта на реанимационните науки и изследванията на близки до смъртта преживявания. Преобладаващото убеждение – изразено от Грейсън, психиатърът и съосновател на Международната асоциация за изследване на близки до смъртта преживявания, в поредицата на Netflix Surviving Death – беше, че веднага щом кислородът спре да отива в мозъка, неврологичната активност спада рязко. Въпреки че няколко по-ранни случая на мозъчни вълни са докладвани в умиращи човешки мозъци, никога не е било открито нищо толкова подробно и сложно като това, което се е случило при пациент Едно.

Като се имат предвид нивата на активност и свързаност в определени региони на нейния умиращ мозък, Борджигин вярва, че е вероятно Пациент едно да е имало дълбоко преживяване близо до смъртта с много от основните му характеристики: усещания извън тялото, видения на светлина, чувства на радост или спокойствие и морални преоценки на собствения живот. Разбира се, пациент едно не се възстанови, така че никой не може да докаже, че необикновените събития в умиращия й мозък са имали емпирични двойници. Грейсън и едно от другите величия в изследванията на близки до смъртта, холандски кардиолог на име Пим ван Ломел, твърдят, че мозъчната дейност на пациент едно не може да хвърли светлина върху преживяванията на близки до смъртта преживявания, тъй като сърцето й не е напълно изравнено, но това е самоунищожаващ се аргумент: няма строги емпирични доказателства, че преживяванията близо до смъртта се случват при хора, чиито сърца са напълно спрели.

Най-малкото мозъчната активност на пациент едно – и активността в умиращия мозък на друг пациент, изследван от Борджигин – 77-годишна жена, известна като пациент три – изглежда затваря вратата пред аргумента, че мозъкът винаги и почти веднага престава да функционира по съгласуван начин в моментите след клиничната смърт. „Мозъкът, противно на всички вярвания, всъщност е супер активен по време на сърдечен арест“, казва Борджигин. Смъртта може да е много по-жива, отколкото сме смятали, че е възможно.

Тя вярва, че разбирането за умиращия мозък е един от „светите граали“ на неврологията. „Мозъкът е толкова издръжлив, сърцето е толкова издръжливо, че са нужни години на насилие, за да бъдат убити“, посочи тя. „Защо тогава, без кислород, напълно здрав човек може да умре необратимо в рамките на 30 минути?“ Въпреки че повечето хора биха приели този резултат за даденост, Борджигин смята, че на физическо ниво всъщност няма смисъл.

Борджигин се надява, че разбирането на неврофизиологията на смъртта може да ни помогне да я обърнем. Тя вече има данни за мозъчната активност от десетки починали пациенти, които чака да анализира. Но поради паранормалната стигма, свързана с изследванията на близки до смъртта преживявания, тя казва, че малко изследователски агенции искат да й отпуснат финансиране. „Съзнанието е почти мръсна дума сред финансиращите“, добави тя. „Закостенелите учени смятат, че изследването на това трябва да принадлежи може би на теологията, философията, но не и на твърдата наука. Други хора питат: „Каква е ползата? Пациентите така или иначе ще умрат, така че защо да изучаваме този процес? Не можете да направите нищо по въпроса“, категорична е тя.

Напредъкът на науката

Вече се появяват доказателства, че дори пълната мозъчна смърт може някой ден да бъде обратима. През 2019 г. учени от Йейлския университет събраха мозъците на прасета, които са били обезглавени в търговска кланица четири часа по-рано. След това те перфузират мозъците в продължение на шест часа със специален коктейл от лекарства и синтетична кръв. Учудващо, някои от клетките в мозъците отново започват да показват метаболитна активност, а някои от синапсите дори започнали да се задействат. Сканирането на мозъка на прасетата не показва широко разпространената електрическа активност, която обикновено свързваме с чувството или съзнанието. Но фактът, че изобщо е имало някаква дейност, предполага, че границите на живота може един ден да се простират много, много по-навътре в царствата на смъртта, отколкото повечето учени си представят в момента.

Продължават и други сериозни пътища за изследване на преживяванията близо до смъртта. Марсиал и нейните колеги от университета в Лиеж работят по много въпроси, свързани с преживяванията близо до смъртта. Единият е дали хората с история на травма или с по-креативни умове са склонни да имат такива преживявания в по-високи нива от общото население. Друг е върху еволюционната биология на преживяванията близо до смъртта. Защо, от еволюционна гледна точка, изобщо трябва да имаме такива преживявания? Марсиал и нейните колеги спекулират, че това може да е форма на феномена, известен като танатоза, при който съществата в цялото животинско царство се преструват на умрели, за да избягат от смъртни опасности. Други изследователи предполагат, че приливът на електрическа активност в моментите след сърдечния арест е само последният припадък на умиращ мозък или са предположили, че това е последен опит на мозъка да се рестартира, като запалването на двигателя на автомобил.

Междувременно в части от културата, където ентусиазмът е запазен не за научни открития в този свят, а за опрощение или благословия в следващия, спиритуалистите усилено разпространяват своите истории за отвъдния живот. Забравете пословичния тунел от светлина: по-специално в Америка беше открит канал за пари от вратата на смъртта, през християнските медии, до списъка с бестселъри на New York Times и оттам до лъжливите, лековерни кресла на дневните токшоута на нацията.

Но има нещо, което свързва много от тези хора – физикалистите, парапсихолозите, спиритуалистите – заедно. Това е надеждата, че чрез надхвърляне на настоящите граници на науката и на нашите тела, ние ще постигнем не по-дълбоко разбиране на смъртта, а по-дълго и по-задълбочено преживяване на живота. Това може би е истинската привлекателност на преживяването близо до смъртта: то ни показва какво е възможно не в следващия свят, а в този, пише още The Guardian.

Материалът Има ли живот след смъртта: Ключът към загадката се крие в мозъка е публикуван за пръв път на News Life.

Шведският лектор и автор Дейвид Дж. П. Филипс изгражда кариера в обучението на хората да общуват по-добре помежду си. Неговият TED Talk е гледан над два милиона пъти. Сега той иска всички ние да се научим как да си взаимодействаме със собствените си хормони. Дълбокото гмуркане в химическата фабрика на собственото му тяло му помогна да се измъкне от личните трудности. След като е страдал от депресия, той се е научил да използва хормоните си, за да контролира по-добре настроението си. „Ако се научите да оптимизирате химическата фабрика на тялото си, можете да промените емоционалното си състояние, когато пожелаете“, казва Филипс с широка усмивка. Неговата книга High on Life беше публикувана с голямо признание в родината му.

Той е избрал шест ключови вещества: допамин, окситоцин, серотонин, кортизол, ендорфин и тестостерон – и е обяснил как те влияят на настроението и цялостното ни здраве. „Това е най-трудният свят, в който мозъкът ни някога е живял. Има толкова много стимули. Това е трудна работа. Това са инструменти, за да можем да съществуваме със себе си и да се наслаждаваме на този феноменален свят, който имаме. Ако не поемем отговорността за собствения си мозък, светът е много труден за живеене“, категоричен е той.

Ето и пълно описание на хормоните и на начините, по които можем да им влияем:

Кортизол

„Най-големият потенциален враг от всички хормони“, така Филипс описва кортизола и казва, че поставянето му под контрол е най-важното нещо. В стресови ситуации вашите надбъбречни жлези освобождават хормона в кръвния поток, което от своя страна предизвиква огромно освобождаване на глюкоза. Тази глюкоза ви дава енергията, от която се нуждаете, за да се справите със стресова ситуация.

„Ако нивата на кортизола ви са твърде високи, тогава те ще повлияят негативно на останалите ви вещества до такава степен, че останалите неща, които правите, няма да бъдат толкова въздействащи“, уточнява той. Въпреки че при бързи изблици кортизолът може да бъде невероятен. „Това е част от химията, която ни кара да се вълнуваме за живота. Бавният, продължителен стрес обаче не е добър“, допълва специалистът.

Как да го контролираме?

Като цяло, избягването на стресови ситуации и хора е задължително: „Ако има някой, който ви кара да не сте в добро настроение, избягвайте го“. „Ако прекаляваме с негативните новини, тогава това става наша реалност и ни стресира“, казва Филипс. „И когато кортизолът се увеличи, вашият серотонин се повлиява“, казва още той.

Ако гледате телевизия, гледайте комедии, съветва Филипс: „Хората се чувстват живи, когато гледат завладяващи предавания. Мисля, че много хора не се чувстват достатъчно живи, така че това е лесен начин за тях за емоции, но повишава кортизола ни и то често точно преди да си легнем“. Дейностите, които ще помогнат на нивата на кортизола, са медитация и леки упражнения като тай-чи и йога.

Допамин

Благодарение на допамина ние изпитваме стремежа и мотивацията да се поддържаме живи. Първоначално беше необходимо, за да ни накара да търсим храни с висока награда и да се научим на възнаграждаващо поведение, когато се изискват усилия. Въпреки това, нашият свят сега разполага с изобилие от източници на допамин, които не са съществували по времето на пещерните хора. По-специално, казва Филипс, смарт телефоните напълно изкривиха връзката ни с допамина.

„Ние имаме устройство в ръцете си, което постоянно ни обучава да бъдем недоволни от живота. Искаме да виждаме нови неща през цялото време. Животът се превръща в препускане, постоянно бързаме към следващия стимул”, казва той. Ние също така се превърнахме в складове за допамин: ако някога сте гледали филм, докато периодично превъртате на телефона си, тогава вие сте виновни за натрупването. „Отдаването на лесно достъпни източници на допамин ви кара да се нуждаете от повече стимулация с течение на времето, за да се насладите на същия приятен ефект“, уточнява специалистът.

Това, съчетано с нездравословната храна, пренасищането с телевизионен сериал, са примери за дейности, предизвикващи отделянето на допамин, които в крайна сметка ни карат да се чувстваме неудовлетворени.

Как да го контролираме?

За да забавя допамина си и да се откажа от навиците за бърз допамин, като превъртане в социални медии и прескачане на раздели в интернет. „Трябва да го замените с нещо друго“, казва Филипс. Неговите най-добри заместители са да участва в учебни дейности. Изберете старо хоби, пишете стихове, четете книги, решете кръстословица или слушайте цял албум.

Това са дейности, които ще ви бъдат полезни в бъдеще и чиито ползи се простират отвъд настоящия момент; за разлика от безкрайното превъртането на социалните мрежи, което в крайна сметка ни кара да се чувстваме по-зле.

Добрият баланс на това, което Филипс нарича бързи и бавни удари на допамина, е 20 процента бързо и 80 процента бавно. „Ще бъде трудно през първата седмица. Ще стане по-лесно и след две седмици ще си помислите „Уау, преди бях зомби, бях контролиран от неща, с които други хора ме хранеха“, казва Филипс. На практика той препоръчва да настроите телефона си така, че да се заключва след определено време. Той заключва своя в 19:00 всяка вечер, като остава само възможността да приема обаждания.

Серотонин

Когато се чувствате изпълнени, доволни и спокойни със света, имате повече серотонин. Той е силно свързан със социалния статус и самочувствието. „Въпреки това, допаминът винаги ни поставя на ръба на желанието за повече. Така той действа срещу серотонина“, казва Филипс.  Съвременният свят предизвика криза на самокритиката и серотонина: „Нямаме най-добрата представа за себе си“, казва още той.

Как да го контролираме?

„За серотонина супер важно е да се разхождате сутрин“, обяснява специалистът. Упражненията и добрият сън помагат за поддържане на високи нива на серотонин. наблюдаването на изгрева и залеза ще помогне за настройването на циркадния ритъм.

Социалният контекст също е важен. „Виждайте се с приятели, които ви вдъхновяват и ви карат да се чувствате ценен. Обадете им се, прекарайте време с тях“, съветва специалистът. Ако си необвързан, онлайн запознанствата могат да навредят на серотонина, казва Филипс: „Ако постоянно се сблъсквате с отхвърляне, тогава вашето самочувствие и гледна точка за себе си в йерархията ще бъдат засегнати“, уточнява той. Ако имате ниско самочувствие, добро упражнение е да разпознаете кога се самокритикувате и вместо това да си направите три комплимента: „Не е нужно да вярвате на комплиментите, просто ги направете“, казва Филипс.

Друго предизвикателство е да избирате различно сетиво всеки ден: обоняние, докосване, усещане, вкус и зрение и да се настройвате към тях. „Почувствайте водата върху себе си, докато се къпете, вкусвайте храната си по-бавно, забелязвайте цветовете на нещата“, казва той. Изпитайте страхопочитание към околния свят, казва Филипс: „Не просто слушайте песента на птицата, помислете колко невероятно е, че може да лети. Колкото повече практикувате това, толкова по-свързани със света ще бъдете и по-добре ще се чувствате“, казва той.

Окситоцин

Окситоцинът има уникалната функция да ви създава усещане за връзка с другите. Чувството на страхопочитание е ключово за това. Въпреки това, казва Филипс, ние се борим като общество, защото светът става все по-изолиран, а ние не прекарваме времето си естествено, както преди, с любимите хора. Когато увеличим окситоцина, той може да балансира нивата на кортизола и да намали кръвното налягане.

Как да го контролираме?

Сексът освобождава огромни количества окситоцин в мозъка. „Ако можете, повече близост е това, което е необходимо. Масаж, докосване, интимност, целувки, всичко това помага изключително много. Така че каквото и темпо да имате, трябва да го увеличите”, обяснява Филипс.

Още: Окситоцинът: Хормонът на любовта, който движи света напред

Контактът с животни и деца също е от значение, добавя той. „Прекарвайте време с хора, които са ви добри приятели, където наистина се чувствате като у дома си с тях“, допълва специалистът. Обратно, съветва той: „Не прекарвайте време с хора, които прекарват 95 процента от времето си в говорене за себе си.“

Практикуването да се отдадете на чувството си на удивление също е от ключово значение. Излезте сред природата, практикувайте осъзнатост. Слушайте успокояваща музика.

Ендорфини

Морфинът, произведен в тялото, ви кара да се чувствате възхитен от живота. Ендорфините са пептиди, произвеждани в мозъка, които блокират усещането за болка и увеличават чувството за благополучие.

Семейството на ендорфините включва алфа-ендорфини, гама-ендорфини и бета-ендорфини. Последните са подчертани в проучвания, изследващи социалните взаимоотношения и чувството за свързаност. Една теория е, че това може да е система за възнаграждение, свързана със социални ситуации.

Как да го контролираме?

Когато Филипс обучава клиенти, нуждаещи се от интензивен курс за ендорфини, неговият най-добър съвет е да гледате комедии в продължение на една седмица. Обикновено има незабавно подобрение в това как се чувстват, заменяйки кортизола с ендорфини. Основната цел е да си позволите да се смеете и да се усмихвате повече.

Въпреки че можете да получите ендорфини от упражнения, те изискват вид усилие, което ви причинява болка след тренировка. Танцът също е добър, казва Филипс. Както и излагането на студ. „Студеният душ е супер бустер, който има незабавен ефект върху ендорфините“. Накратко, казва Филипс, ендорфините не са толкова сложни. „Усмихвайте се и тренирайте, ако можете“, е неговият съвет.

Тестостерон

Вероятно свързвате тестостерона с агресия, но Филипс казва, че основният му ефект е усилване. „Тестостеронът усилва инструментите, които вече използвате, за да подобрите социалния си статус. И така, докато нивата на серотонин отразяват текущия ви социален статус, тестостеронът ви дава инструментите да го подобрите“, казва Филипс.

„Един инструмент може да бъде насилието. Но ако предпочитаният от вас инструмент е хуморът, щедростта или креативността, тестостеронът ще ви предостави инструменти за подобряването му. И мъжете, и жените имат тестостерон и естроген, като мъжете имат повече от първия и по-малко от втория. Тестостеронът също играе роля при поемането на риск и повишаването на увереността“, обяснява специалистът.

Как да го контролираме?

Най-лесният начин да повишите нивото на тестостерон в седмицата е да си осигурите победи, казва Филипс: „Всеки път, когато се чувстваме като губещи, тестостеронът намалява, а когато чувстваме победи, той се увеличава“, допълва той. В края на седмицата преценете какво сте направили добре.

Социалните медии осакатяват самочувствието и увереността, като ни приканват да правим неблагоприятни сравнения с другите. Рекламата е предназначена да ни накара да се чувстваме сякаш имаме нужда от неща и да мислим, че сме „по-малко от“, ако нямаме пари да си купим луксозен часовник, кола или дрехи. „Запитайте се каква е историята, която сами разказваме на себе си? Това е толкова важно“, казва Филипс. „Често не можем да контролираме какво ни се показва, някой друг избира рекламите, които се захранват в мозъците ни. Стоенето далеч от социалните медии ще помогне“, категоричен е специалистът.

Материалът Тези шест хормона ръководят живота ни, ето как да ги управляваме е публикуван за пръв път на News Life.

Наречен 2007 FT3, 300-метровата космическа скала беше забелязана за малко повече от ден преди 16 години, след което избледня и изчезна. Официално характеризиран като изгубен астероид, той е наблюдаван достатъчно дълго, за да могат учените да определят орбитата му и всички потенциални точки, в които би могъл да удари нашата планета.

Центърът на НАСА за изследване на обекти, близки до Земята, идентифицира десетки потенциални въздействия – включително едно на 5 октомври 2024 г. За щастие на онези, които имат планове за по-късно тази година, шансът 2007FT3 да ни удари е около едно на 11,5 милиона.

Говорител на НАСА каза пред Standard: „Няма известни заплахи от сблъсък с астероид за Земята в нито един момент през следващия век. НАСА и нейните партньори усърдно наблюдават небето, за да намерят, проследят и категоризират астероиди и близки до Земята обекти, включително тези, които може да се доближат до Земята“.

„Важна бележка тук е, че планетарните учени определят приближавания на астероиди, които идват в рамките на около 50 милиона километра от орбитата на Земята, като близки доближавания. Колкото по-голям е астероидът, толкова по-лесно е за нашите експерти по планетарна защита да го намерят, което означава, че техните орбити около слънцето са обикновено много добре познат и разбран от години или дори десетилетия“, обяснява той.

Далеч по мащаби от астероида, избил динозаврите

Въпреки че теглото му от 54 милиона тона звучи страшно, в космически мащаби то е малко. Експерти смятат, че астероидът, който е унищожил динозаврите преди 66 милиона години, е бил широк около 10 километра, близо един трилион тона и се е сблъскал със скорост около 72 000 километра в час. Силата на взрива се изчислява на около 10 милиарда атомни бомби.

Смята се, че е ударил Земята на около 40 километра от пристанището на полуостров Юкатан в Мексико. Полученият кратер е широк повече от 180 километра и дълбок 32 километра. Половината е под вода, а останалата част е покрита с тропическа гора. Той изиграва значителна роля в измирането от периода Креда-палеоген, което унищожава почти три четвърти от растителните и животинските видове, включително най-големите сухоземни животни.

Ударът има глобални последици, изхвърляйки огромни количества прах, сяра и въглероден диоксид в атмосферата. Прахът и сярата образуват облак, който отразява слънчевата светлина и драматично намалява температурата на Земята. Проучване, базирано на по-ранни оценки, предполага, че то е понижило повърхностните температури с цели 26 градуса по Целзий. Температурите под нулата се задържат най-малко три години и вероятно продължават десетилетия.

Материалът Заплашен ли е животът на Земята от гигантски астероид? е публикуван за пръв път на News Life.

Трима българи, нуждаещи се от животоспасяваща трансплантация, получиха втори шанс за живот след 22-та донорска ситуация на 2023 г., реализирана от екип на УМБАЛ „Св. Анна“ – София, с координатори доц. д-р Мария Костадинова и д-р Симеон Кузманов. Това стана възможно след като вечерта на 31 декември близките на изпаднала в мозъчна смърт 35-годишна жена взеха благородното решение да дарят нейните органи и да дадат живот на други напълно непознати хора.

Материалът Трима души получиха шанс за нов живот след трансплантации у нас е публикуван за пръв път на News Life.

Но впечатляващият глас на Ема не показва по никакъв начин, че животът й не е като при мнозинството от нейните връстници. Оказва се, че момичето страда от тежка и за съжаление нелечима болест – гастропареза. „Ема има рядко, но ужасно заболяване – стомахът й е парализиран, което означава, че тя не може да яде и трябва да получава хранителни вещества през помпа, която отива директно в стомаха й“, разказа самият Рийо.

Въпреки това Рийо каза, че Ема е решена да следва мечтата си, като маестрото се изказа изключително високо за нейния красив глас. Талантът на момичето блесна в пълна светлина по време на съвместното им изпълнение на песента на Барбара Прави „Voilà“, където тя удиви тълпата с мекия си, ангелски глас. Поп феновете може да разпознаят песента като участието на Франция в конкурса за песен на Евровизия през 2021 г., където се класира на второ място.  Мнозина едва сдъпжаха сълзите си, а холандският цигулар и звезда на класическата музика Андре Рийо не откъсваше очи от нея по време на изпълнението в центъра на Маастрихт.

Припомняме, че световноизвестният цигулар и диригент Андре Рийо идва отново в България като част от световното си турне. Концертът в София е на 15 март догодина в зала „Арена София“, съобщават организаторите от „БГ саунд стейдж“. Кралят на валса гостува за четвърти път пред българската публика и винаги интересът е огромен. Рийо вече е пълнил с лекота залата, известна по-рано като „Арена Армеец“. Специален гост на турнето ще е именно 15-годишната Ема Кок.

Това не е първият път, когато Ема печели сърцата на публиката на голямата сцена, тъй като тя спечели The Voice Kids Холандия като 12-годишна през 2021 г. За своето сляпо прослушване тя изпълни „Warrior“ от Деми Ловато, карайки и четиримата от журито да се обърнат и да я поискат в отборите си. Още тогава тя показа на всички, че е истински боец, който не може да бъде спрян по пътя към мечтата си.

Когато спечели програмата на SBS TV Ministars, тя използва наградния фонд на стойност от 25 000 евро, за да създаде фондация Gastrostars – благотворителна организация за повишаване на осведомеността относно стомашната парализа, с която живее от едва 9-месечно бебе. Тя също е посланик на Фонда за детски изследвания в Лимбург, който набира средства за научни изследвания от Департамента по педиатрия в Маастрихт UMC+

Гастропарезата е хронично състояние, при което стомахът не може да се изпразни по нормалния начин. Храната преминава през стомаха по-бавно от обикновено, а при по-тежко заболяване просто остава в него. Смята се, че е резултат от проблем с нервите и мускулите, които контролират как стомаха се изпразва. Ако тези нерви са повредени, мускулите на стомаха ви може да не работят правилно и движението на храната може да се забави. Проблемът с храненето води до множество други заболявания, което се отразява на целия организъм.

Следствие на гастропарезата е и по-ниският ръст, заради който Ема Кок разказва, че е била обект на подигравки и тормоз. Въпреки това, тя показва постоянно, че е истински боец и нищо не може да я спре да изживее мечтата си – да бъде световна звезда на музикалната сцена. Миналата година тя пусна и първия си сингъл „Laat Mij Een Vlinder Zijn“, в превод „Нека бъда пеперуда“. В песента Ема разказва историята си, борбата да бъдеш различна и да се бориш с болестта, да бъдеш свободен И точно като пеперудата Ема разпери крила и показа на света, че жаждата за живот и стремежа към сбъдване на мечтите могат да преборят всяко препятствие по пътя ни.

Материалът Ема Кок – момичето, което разпери криле като пеперуда и сбъдна мечтата си напук на болестта (ВИДЕО) е публикуван за пръв път на News Life.