Участници в представянето на книгата бяха синът на Недялко Гешев – Димитри Гешев, писателят Захари Карабашлиев, изследователят и автор на предговора Борислав Скочев и Луиза Славкова – директор на „Софийска платформа“.

Събитието откри посланикът на Франция в България Н. Пр. Мари Дюмулен, която сподели пред публиката, че „една европейска демокрация се измерва по това, което е готова да научи за себе си. От опит знаем каква е цената на мълчанието.“ И изтъкна, че лагерите, създадени и използвани от тоталитарните режими в Източна Европа, трябва да станат тема на по-широк обществен дискурс. „Дълг е да помним миналото и да съхраним свидетелства за бъдещите поколения, за да не забравят никога на какво е способно човешкото същество, когато сляпо се подчинява на една идеология“, каза Томас Георгиопулос – заместник-ръководител на дипломатическата мисия на Белгия в България, който също поздрави присъстващите.

„Както всички знаем, историята има склонност да се повтаря и заличаването ѝ винаги служи на интересите на тези, които са на власт“, каза президентът на фондация „Америка за България“ Нанси Шилър и сподели, че демокрациите оцеляват единствено ако гражданите участват активно в оформянето на своето бъдеще.

Събитието се проведе на френски и български език, а специален гост беше синът на Недялко Гешев – Димитри Гешев. Той сподели вълнението си и определи книгата като „история за много хора, които са си помагали”. Самият той разкри, че е научил много неща за баща си, за „привързаността му към определени ценности като свободата” и за неговата смелост. 

„Да разказваме истории е единственият начин да се противопоставим на пропагандата”, сподели писателят Захари Карабашлиев. Той изрази мнението си, че „Белене – Островът на забравените“ се вписва в традицията на мемоарната литература на Йордан Вълчев и Стефан Бочев. „Този поток от книжнина е изключително важен за опазването на тази памет и очертаването на една по-пълна картина на нашата съпротива“, допълни Захари Карабашлиев.

Историкът Борислав Скочев разказа повече за масовите обществени бунтове през 1951 г. и присъдите на тоталитарния режим. Директорката на фондация „Софийска платформа” Луиза Славкова, която модерира разговора, сподели: „в модерния български език думата „уникално“ много се използва. В случая, тази книга е наистина уникална”. Вечерта приключи с въпроси от публиката и важна дискусия за паметта, борбата срещу забравата и завета към младите поколения, който книгата съхранява сред страниците си.

 „Белене – Островът на забравените“ от Недялко Гешев е документален разказ за репресиите и съпротивата срещу комунистическия режим в България и възкресен от спомените на оцелял в своето бягство към свободата човек. Издадена е през 1983 г. в Белгия, книгата и до днес остава едно от най-ценните свидетелства за случващото се в „българския ГУЛАГ“.

Това е историята на забравения герой, опълчил се срещу режима, която може да служи на човечеството като универсален и все по-актуален урок за влиянието на информацията (и дезинформацията) и самоотвержеността да рискуваш всичко в името на истината.

Из „Белене – островът на забравените“ от Недялко Гешев 

ПРЕДГОВОР

от Борислав Скочев и
Борислав Димитров

Тази книга е една от първите – ако не и първата – за концлагера „Белене“. Издадена е през 1983 г. в Белгия, в емиграция.

Нейният автор Недялко Гешев е роден на 5 септември 1928 г. в с. Момина баня, днес Хисаря, в семейство на селски стопанин. На 11 април 1951 г. баща му и големият му брат са арестувани и въдворени в ТВО „Белене“. Няколко месеца по-късно, като войник, Недялко и няколко други момчета, с мисъл за съдбата на семействата им, за селските бунтове и сраженията на горяни със сили на режима, замислят конспирация, но са издадени от агент, арестувани са и са осъдени – Недялко Гешев на 8 години затвор. Първоначално е в затвора в Шумен, тогава Коларовград. През юни 1952 г. с други млади политически затворници е преместен в ТВО „Белене“. Историята му в концлагера е разказана в книгата.

След един неуспешен опит за бягство от концлагера през 1953 г., през 1956 г. Недялко Гешев успява да избяга, да прекоси България и да премине южната граница. След месеци на разпити и неизвестност в емигрантски лагер в Гърция пристига в Белгия през 1957 г. През първите години е строителен и фабричен работник, а после учи индустриална химия и работи в лаборатория за синтез на полимери. Той среща бъдещата си съпруга по време на изложението „Expo 58“ в Брюксел, сключва брак и има двама сина: Димитър и Виктор. Димитър завършва физика в Брюкселския университет, а Виктор изучава биология.

Още с пристигането си в Белгия Недялко Гешев става активен участник в емигрантската организация на д-р Г. М. Димитров – Български национален комитет, и в младежката ѝ секция. Взима участие като техен представител в работата на Събранието на поробените европейски народи и на Международния селски съюз. След смъртта на д-р Г. М. Димитров и създаването на Българското освободително движение – организацията на земеделците емигранти в Европа – е неин член. Сътрудничи на емигрантското списание „Освобождение“ и на вестник „Младежка борба“ и публикува статии за концлагера „Белене“. През 1983 г. издава тази книга в Брюксел. Отново идва в България за първи път през май 1991 г.

Тази книга е един от най-ценните свидетелски разкази за концлагера „Белене“. Поради своята младост тогава и устойчивата си психика Недялко Гешев помни и предава много вярно фактите, обстоятелствата, хронологията на събитията.

Но книгата е ценна не само като документ. Непретенциозният, неподправен и естествен разказ има качествата на епос не само заради драматичните обстоятелства на концлагера и невероятната съдба на автора си.

Недялко Гешев пише за мотивите на двете си бягства от концлагера: „Не се чувствувах виновен за нищо. Бях жертва на една тирания и не можех да се примиря с мисълта, че ще трябва да престоя цели осем години по лагери и затвори“.

Виталността и смелостта, с които Недялко Гешев се отнася към живота, определят и литературния му стил. Потъващият под дунавските води остров, космическият студ и понтонната лодка на наказаните – все сцени с библейска наситеност.

Същата лаконична експресивност имат и последните думи на книгата, изричащи чувствата му на беглец към свободния свят през 1956 г., но и една вечна хъшовска надежда и болка за поробения народ: „Затварям очи. Сега, когато пиша тези редове, аз се виждам отново сред  непроходимите Родопи, с изранени от дългия път крака. И пред мен е границата – свободата. Под робство оставаше моят народ, целият български народ. От десетилетия насам той влачи този хомот и се надява. Той се надява! Както продължавах да вярвам и аз, както продължават да вярват всички онези, които един ден или една нощ са прекосили границата като мен, за да търсят свободата и за да кажат на света истината за моя народ“.

В книгата си Недялко Гешев отделя много внимание на другарството. За него то е от особена важност. И в книгата, и в кореспонденцията си със съзатворници той често споменава загиналите си другари.

Това издание на книгата се дължи също на едно приятелство. През 2024 г., няколко години след смъртта на Недялко Гешев, една негова близка приятелка белгийка, Евелин Карлие, се свърза с фондация „Софийска платформа“, за да посети лагера „Белене“. И го направи заедно с племенницата на Недялко Гешев – Ивана Гешева, племенника му Неделчо Гешев и съпругата му Стоянка.

Оказа се, че Евелин Карлие е колежка, съседка и близка семейна приятелка на Недялко Гешев, който е и кръстник на нейната дъщеря. Евелин говори добре български, научила го заради намеренията на Недялко Гешев да я заведе някой ден в родната му Хисаря. Това нейно посещение в България даде идеята спомените на Недялко Гешев  да бъдат отново издадени. В реализацията на тази идея принос имат: Димитри Гешев, Евелин Карлие, екипът на фондация „Софийска платформа“ и специално Деница Виделова, Борислав Скочев и издателство „Сиела“.

––––––––––––––

В последните тринайсет години фондация „Софийска платформа“ работи с хиляди учители и ученици по темите гражданско образование и история на комунизма. На платформата www.belene.camp фондацията е документирала под формата на виртуални разговори историята на редица български концлагеристи и политически затворници.

Борислав Скочев

Борислав Димитров (Пенков),

фондация „Софийска платформа“

1. СЪПРОТИВАТА НА СЕЛЯНИТЕ

Неделя, 11 април 1951 г. Осем часът сутринта.

Някой почука на пътната вратa. Кучето залая по пощенския раздавач. Тази сутрин Макавея Макавейски не носеше писмо, но съобщи устно на баща ми и на по-възрастния ми брат Димитър да се явят незабавно в общината за някаква справка. След десет минути двамата се отправиха към селсъвета, който се намираше недалеч от нашата къща. Никой от семейството не подозираше нещо лошо, тъй като никому лошо не бяха направили.

Майка ми и буля, съпругата на Димитър, шетаха както винаги. Нито на ум не им идваше, че близките ни заминават за дълго време, за месеци и години.

Измина повече от половин час, а мъжете още ги нямаше. Жените започнаха да се тревожат и ме изпратиха до общината да видя какво се бе случило с тях. От селсъвета ми отговориха, че били заминали за Хисаря, да „изяснят“ някои неща.

Върнах се бързо вкъщи и разказах какво се бе случило. Тогава жените решиха да заминат веднага за Хисаря, хем да се опитат да научат нещо повече, пък и този ден беше пазар в града.

От участъка им съобщили, че арестуваните били откарани в околийското управление в Карлово, без повече обяснения. Работата ставаше сериозна.

От есента на 1950 г. аз работех в този град и тази неделя се бях върнал вкъщи да прекарам празника сред семейството. От друга страна, очаквах да бъда повикан да отбивам военната си служба. Брат и баща арестувани, аз щях да замина войник и никой не оставаше да работи земята.

Наложи се най-малкият ми брат, който също работеше в Карлово, да напусне работа и да замести нашите на полето, макар че беше още млад и неопитен. Още същата вечер аз реших да се върна в Карлово и да направя опит за свиждане.

Първите два дни не получих никакво потвърждение, че се намират в Държавна сигурност. На третия ден съобщиха, че са там, и приеха малко храна и по една завивка. На въпросите ми защо са задържани и в какво ги обвиняват, ми се отговори с пренебрежително мълчание. Същото беше отношението и към другите хора, които като нас търсеха изчезналите си близки. Следобед ходих до един приятел на баща ми отпреди войната, който сега беше на власт. Но той ми заяви, че не може нищо да помогне. На връщане срещнах един връстник, от нашето село, ученик в техническото училище. Иван срещнал преди един час група от 14–15 арестанти, между които и баща ми и брат ми Димитър. Карали ги към гарата. Но когато стигнах там, те бяха отпътували вече за Пловдив.

Всяка неделя се връщах у дома, за да помагам в полската работа. Мъжете ги нямаше, а имаше толкова работа на полето и добитъка. Не напуснах „Промкомбината“, където работех, защото скоро щях да отида войник и работата падаше пак на майка ми и братовата жена. Но тъй като съпругата на брат ми очакваше първата си рожба след два месеца, цялата работа оставаше изключително на плещите на майка ми. През това време цялото село коментираше задържането на моите близки и на другите трима от местното ръководство на БЗНС: Никола Серкьов, бивш кандидат за народен представител от опозицията, Марин Джински и Илия Паспалски.

Цялото село ръмжеше против незаконните арести, само комунистите мълчаха гузно или потриваха ехидно ръце.

Един ден реших да отида при дядо Рачо Джарков, с чийто внук бяхме съученици. Пристигнах в село Богдан след тридесет и пет – четиридесет километра на велосипед и капнал от умора. Аз бях приет от същия човек и семейството му. Разказах им нашите орисии и защо бях дошел. Неговият по-млад син, комунист с важна длъжност, живееше в София. Дано той помогне с нещо за освобождението на нашите!

Дядо Рачо ме изслуша внимателно. Натъжи се и едва не заплака – не толкова от новината, която научи, колкото от поведението на собствения си син!

– Слушай, млади момко – ми каза той. – Питаш ме дали моят син, който е член на комунистическата партия, може да помогне нещо? Ако би трябвало да направи зло, ще го направи, без да му мигне окото. Но добро – никога! Как можах да отгледам такъв фанатик! Зверове, готови майка и баща да продадат заради партията!

Няколко дни след моето посещение при дядо Рачо нашите получили картичка от пазарджишкия затвор. Баща ми с няколко думи съобщавал, че са живи, и нищо повече.

Един месец по-късно, на 4 май 1951 г., ме уволниха от предприятието, под предлог че скоро ще вляза в казармата, без да ми платят четирите дни, от първи до четвърти, нито пък получих облигациите от „Народния заем“, равен на месечна заплата.

Народен заем, който уж беше „доброволен“, но който не запишеше, биваше уволняван.

Прибрах се окончателно на село, за да помагам в селската работа до заминаването ми в казармата. Повиквателното не закъсня. Останах изненадан, че не е за трудовите части. На 13 май 1951 г. трябваше да се явя в Пловдив на посочения адрес. Нищо повече.

Неделята преди да замина в казармата, потеглих за Пазарджик, исках да видя нашите.

Бях пред затвора към десет часа сутринта.

Затворът се намираше извън града, сред полето. Пред него една голяма тълпа чакаше вече на опашка. Имаше най-малко 150 души, жени, мъже и деца. Всички чакаха да предадат чисти дрехи, храна или нещо друго на близките, скоро арестувани. Наредих се на свой ред и зачаках. Едва към пет часа следобед можах да предам пакета с дрехите. Храната не приеха и нищо не научих за арестуваните. Трябваше отново да бързам, за да хвана влака за Пловдив и Хисаря.

Докато чаках пред затвора, група затворници, вероятно с малки присъди и не за политически деяния, минаха край нас. Отиваха на външна работа, придружени от един надзирател. Докато се строяваха пред портала, един от тях ни направи знак, за да разберем, че човекът, подпрян на велосипеда, е опасен. Аз споделих новината с един човек от пловдивските села. Към обяд човекът, който беше доста добре облечен, остави велосипеда до стената на затвора и се нареди на опашката. Моят събеседник от Пловдивско забелязал, че на рамката на велосипеда, в синята калъфка, има някакво оръжие. Пипнешком през калъфката можахме да се уверим, че това беше автомат със сгъваема ръкохватка. И тук не оставяха хората на мира. След като им бяха взели баща, съпруг или брат, идваха и тях да подслушват пред затвора.

Материалът „Белене – Островът на забравените“: Страховит разказ за репресиите и съпротивата срещу комунистическия режим в България (ОТКЪС) е публикуван за пръв път на News Life.

По инициатива на „Съюз на репресираните от комунистическия терор“ – Пловдив с председател Атанас Узунов, всяка година на този ден се провежда възпоменателно събитие. Тази година честването имаше особен статут, след като с Решение № 461, взето с Протокол № 20 от 18.12.2025. на Общински съвет – Пловдив, датата бе официално вписана в Календара на културните събития на община Пловдив за 2026 година.

На честването присъстваха народният представител Красимир Терзийски,  заместник-кметът по култура, археология и туризъм на община Пловдив Пламен Панов, заместник-председателят на ОбС – Пловдив и председател на комисията по култура, туризъм, евроинтеграция и международни отношения – Стефан Послийски, кметът на район Западен Тони Стойчева, представители на районните кметства, общински съветници, Здравко Зафиров – народен представител в 38-ото НС, бивш зам.-министър на отбраната, бивш зам.-министър на МВР, заемал е длъжността заместник-кмет на Пловдив и председател на Националния комитет за войнишките паметници, Стефан Стоянов – дългогодишен заместник-кмет на община Пловдив, Божидар Здравков, Тони Симидчиева – председател на РЗК-Пловдив, Георги Иванов – автор на паметника „Свидителят“, много общественици, наследници и родственици на репресирани от тоталитарната власт, граждани и медии.

Водещ бе актьорът от Драматичен театър Пловдив – Симеон Алексиев. „Събрали сме се тук, пред паметника „Свидетелят“, не просто по протокол, а по силата на съвестта си. Защото паметта е най-висшата форма на справедливост, която дължим на хилядите наши сънародници – достойни българи, държавници, интелектуалци и обикновени хора, чийто глас бе насилствено заглушен от терора на тоталитарната власт. Пловдив винаги е бил град на свободния дух и днес, за поредна година, ние заставаме заедно, за да кажем, че жертвите не са забравени.“, подчерта в своето въведение Симеон Алексиев.

Датата 1 февруари носи тежък исторически товар. На този ден през 1945 г. т.нар. Народен съд произнася смъртните присъди на регентите, 22-ма министри, 67 депутати, съветници на царя и висши военни. Присъдите са изпълнени незабавно в същата нощ. Въпреки името си, „Народният съд“ няма нищо общо с легитимното правосъдие. Той е създаден под натиска на Москва и е инструмент за ликвидиране на потенциалната опозиция. Освен разстреляните на този ден, хиляди други са изпратени в лагери, изселени или лишени от право на работа и образование.

Официалното слово пред паметника „Свидетелят“ по повод Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим бе произнесено от арх. Илко Николов – една от най-разпознаваемите фигури в съвременния обществен и политически живот на Пловдив, съчетаващ професионализма на утвърден архитект с опита на висш администратор. Дългогодишен председател на Регионалната колегия на Камарата на архитектите в България (КАБ), председател на Общинския съвет в Пловдив в мандат 2011–2015 г., дългогодишен лидер на „Синя коалиция“ и местни коалиции в Пловдив.

След словото на арх. Николов присъстващите граждани, общественици и наследници на репресирани семейства почетоха с едноминутно мълчание паметта на жертвите на комунистическия режим и положиха венци и цветя на паметника „Свидетелят“, дело на скулптора Георги Иванов (Жорж Трак).

Вижте пълния текст на словото на арх. Илко Николов по повод 1 февруари – Деня на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим:

Уважаеми дами и господа, приятели и съмишленици

За пореден път се събираме да почетем паметта на жертвите на комунистическия терор. На днешния ден – 01 февруари 2025 г. се навършват 81 години от произнасянето и изпълнението на първите присъди на т.н. „народен съд“.

Като редови член на Съюз на репресираните – Пловдив имам поръчение от неговия председател – Атанас Узунов , лагерист от Белене, който временно е на домашен болничен режим – да произнеса възпоменателно слово по този мрачен и мъчителен повод.

До болка ни е известен броят на десетките хиляди избити и мъчително репресирани невинни български жертви. Знаем документираните факти за действията на т.н. Народен съд , „узаконяващ“ избиването на цвета на българската нация.

Ще направя опит да подходя методично и безпристрастно да повторя някои от исторически доказани и документирани ключови етапи на системни репресии на режима на комунистите след 9 септември 1944 г. Ще ги повторя, защото все още в учебниците по история,  терорът понякога се представя като „неизбежен контекст на епохата“ или се отделя повече място на икономическите постижения, което „размива“ престъпния характер на режима.

1. Период на „безотговорните убийства“ (септември – декември 1944 г.)

Веднага след преврата започва вълна от насилие без съд и присъда.

09. септември 1944 г- началото на масови арести и саморазправи по места

12.септември 1944 г. Правителството на ОФ официално постановява ареста на всички министри от периода 1941-1944 г. и депутатите от 25-тото народно събрание

Септември – октомври 1944 г.: Масови убийства на кметове, полицаи, учители, свещеници и офицери по места.

Ноември 1944 г.: Министърът на вътрешните работи Антон Югов докладва за арестувани 28 630 души.

2. Институционализиран терор: „Народният съд“ (1944 – 1945 г.)

30 септември 1944 г.: Приемане на Наредба-закон за Народния съд. Терорът придобива „законова“ форма чрез този извънреден трибунал

1 февруари 1945 г.: Произнесени са смъртните присъди на регентите, министрите и депутатите от 25-ото Народно събрание. Присъдите да изпълнени в нощта срещу 02 февруари. Екзекутирани са 67 депутати, 22 министри, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници както и регентите на малолетния тогава цар Симеон Втори

До април 1945 г.: Проведени са 133 процеса срещу 10 919 души; произнесени са 2 730 смъртни присъди. 

3. Създаване на концентрационни лагери (1944 – 1962 г.)

Паралелно със съдебните процеси се изгражда система за въдворяване на „политически опасни лица“. – това е най-тежкия инструмент на репресиите

20 декември 1944 г.: Създадени са Трудововъзпитателни общежития (ТВО).

1945 г.: Откриване на лагери в Скравена, Куциян, Росица, Енидже и други.

27 април 1949 г.: Създаване на най-големия лагер – „Белене“ на остров Персин. През 1950 г. се превръща в основна място за политическо въдворяване. Към м.юли 1952 г. там и в други обекти са затворени наз 2800 души.

1959 – 1962 г.: Съществуване на лагери край Ловеч е Скравена известни  с изключителна жестокост и убийства без съд

4. Ликвидиране на опозицията (1947 – 1948 г.)

1947 г.: Процес срещу Никола Петков, завършил с неговите екзекуция и забрана на БЗНС „Никола Петков“.

1948 г.: Национализация на индустрията и налагане на пълен контрол върху икономиката.

След 1950 г. комунистическият режим в България, под ръководството на Вълко Червенков, навлиза във фаза на пълна сталинизация, белязана от системни репресии срещу „враговете с партиен билет“, селяните и остатъците от опозицията. 

Основните аспекти на репресиите през този период включват:

5. Концентрационни лагери и затвори

Белене (ТВО): Най-големият лагер за принудителен труд. Там са въдворявани политически опоненти, бивши полицаи, офицери и духовници без съд и присъда.

„Хулиганската акция“ (1958): След кратко затишие, през 1958 г. е организирана масова кампания срещу „хулигани“ и „западни влияния“, довела до създаването на лагерите край Ловеч („Слънчев бряг“) и Скравена, известни с изключителна жестокост. 

6. Политически процеси и чистки

Вътрешнопартийни репресии: Продължава разправата с т.нар. „трайчокостовисти“. Хиляди комунисти са изключени от партията, арестувани или интернирани по подозрение в нелоялност към Москва или Червенков.

Процеси срещу духовенството (1952): Проведени са мащабни съдебни процеси срещу католически и протестантски духовници, обвинени в шпионаж, завършили със смъртни присъди и дългогодишен затвор. 

7. Насилствена колективизация

Терор в селата: Между 1950 и 1952 г. държавата упражнява огромен натиск върху селяните за влизане в ТКЗС. Нежелаещите са обявявани за „кулаци“, облагани с непосилни държавни доставки (наряди) и често интернирани.

8. Потискане на Горянското движение

Въоръжена съпротива: В началото на 50-те години Горянското движение достига своя пик (особено Сливенския отряд през 1951 г.). Режимът мобилизира огромни сили на МВР и армията за ликвидиране на четите, като следват екзекуции и репресии над цели семейства, помагали на горяните. 

9. Административни мерки

Изселвания (интерниране): Хиляди семейства от големите градове и граничните райони са насилствено изселени в отдалечени села с цел „прочистване“ на градовете от политически ненадеждни елементи.

Държавна сигурност (ДС): През 1950 г. се създава специален отдел в ДС за борба с „диверсията и терора“, който затяга контрола над армията и администрацията. 

Връзката между Йосиф Сталин и Георги Димитров по отношение на чистките в българската армия е документирана в дневниците на Димитров и чрез шифрограми между Москва и София. Ето конкретните детайли и механизми на тези репресии:

10. Преките указания от Москва (есента на 1944 г.)

В края на септември 1944 г. Георги Димитров, намирайки се в Москва, изпраща серия от шифрограми до ръководството на БКП (Трайчо Костов и Вълко Червенков). В тях той предава линията на Сталин за „революционна чистка“:

„Революционна целесъобразност“: Димитров нарежда на местните комунисти да не чакат съдебни процедури, а да действат решително срещу „фашистките елементи“ в армията и полицията. В една от телеграмите си той изрично указва „революционната чистка“ да продължи още една седмица, преди да започне работата на Народния съд, за да се разчистят най-неудобните фигури без формалности. . 

13. „Възродителният процес“ е най-мащабната кампания на БКП за насилствена асимилация на мюсюлманското население (турци, българо-мохамедани, роми и татари). Тя протича на няколко етапа, като кулминацията е през 1984–1985 г.

Началото (1960-те – 1970-те): Първите опити са насочени към българите мюсюлмани (помаците) в Родопите. Подмяната на имената е съпроводена с насилие, като при сблъсъците в селата Корница, Брезница и Лъжница (1973) има убити и ранени.

Масовата кампания (декември 1984 – януари 1985): За по малко от два месеца държавната машина (армия, милиция и Държавна сигурност) насилствено подменя имената на над 800 000 души. Забраняват се турският език, традиционните облекла (шалвари) и религиозните ритуали (обрязване, мюсюлмански погребения).

„Голямата екскурзия“ (1989): След масови протести и гладни стачки на турското население през май 1989 г., Тодор Живков отваря границата с Турция. Около 360 000 души напускат страната в рамките на три месеца, изоставяйки домовете и имотите си.

Броят на жертвите на комунистическия терор в България  се определя по няколко периода :

1. Убити без съд и присъда (септември – октомври 1944 г.)

Това е периодът на най-интензивния „червен терор“ веднага след преврата на 9 септември.

Оценки на историци: Повечето независими изследователи и фондация „Памет“ сочат цифри между 20 000 и 30 000 души.

Минимум: Дори източници, близки до бившите служби (като Димитър Иванов), признават за около 20 000 избити. 

2. Жертви на „Народния съд“ (1944–1945 г.)

Официална статистика: Издадени са 2730 смъртни присъди, които са изпълнени незабавно.

3. Лагери и затвори (1944–1989 г.)

Според разследванията на Христо Христов:

Преминали през лагерите: Над 300 000 души са преминали през общо 86 концлагера и десетки затвори.

Изселени: изселените семейства са над 25 000 семейства  – това са  хората, чийто живот е бил трайно съсипан от репресиите

Ще цитирам част от едно изследване на  Христо Христов, един от най-изявените български разследващи журналисти, посветили кариерата си на разкриването на тайните на комунистическия режим и архивите на Държавна сигурност

·  БКП установява еднопартиен режим в България с помощта на съветската армия и Сталин чрез убийства без съд и присъди, скалъпени съдебни процеси срещу опозицията, заточения в лагери, изселвания на хиляди семейства от домовете им.

.·  По броя на жертвите и размера на насилието спрямо населението България отстъпва само на СССР в целия Източен блок.

·  Най-продължителната въоръжена съпротива срещу комунистическото управление в Източна Европа е на българските горяни, продължила до 1954 г.

·  Първите бунтове срещу комунистическо управление зад желязната завеса са на българските селяни от Кулско през 1951 г., предшестващи работническите бунтове в ГДР през 1953 г., а въоръжената съпротива на горянското антикомунистическо движение датира още от 1945 г. и продължава до 1956 г.

·  Първата държава от социалистическия лагер, която изпада в неплатежоспособност, е НРБ през 1960 г. при управлението на Тодор Живков. В резултат първият секретар на БКП еднолично и тайно продава златния резерв на България – 23 тона, на Хрушчов, за да върне малка част от дълговете на комунистическата власт към основния ѝ кредитор СССР.

·  Последният комунистически концлагер в страните от съветския лагер в Източна Европа е „Белене“, в който в периода декември 1984 г. – октомври 1987 г. са въдворени без съд и присъда над 500 български граждани от турски произход, съпротивляващи се срещу насилствената асимилация, извършвана от комунистическата власт начело с генералния ѝ секретар  Тодор Живков. БКП създава и поддържа близо 40 концлагери в страната в периода 1945-1987 г. с различни прекъсвания. Лагерът край Ловеч, който функционира в периода 1959-1962 г. и е един от най-жестоките, се ръководи по устни указания от зам.-вътрешния министър и дясна ръка на Тодор Живков Мирчо Спасов.

·  Човекът, който е лежал най-продължително време – 33 години – в затворите на Източния блок (повече от Нелсън Мандела в ЮАР), е българският дисидент и борец за свобода Илия Минев, интерниран и наблюдаван зорко от Държавна сигурност до 1990 г.

·  Управлението на БКП  е  използвало Държавна сигурност  за да спре гласовете на своите критици зад граница като писателя Георги Марков (1978) и емигранта Борис Арсов (1974) чрез отвличане и убийство.

·  Специално създадени от Държавна сигурност фирми извършват под контрола на Политбюро на ЦК на БКП десетилетия наред контрабанда в нарушение на международните норми, включително и контрабанда на оръжие и наркотични вещества, както и износ на държавни капитали.

·  Държавна сигурност след 9 септември 1944 г. е конструирана, развивала се е и е пряко подчинена на КГБ до 1990 г. в идеологическо, кадрово, оперативно и техническо отношение. Тодор Живков дава указанието „координацията и взаимодействието между ДС и КГБ да се издигат на такова равнище, че те да функционират като единна система, Държавна сигурност да работи като филиал на КГБ”.

·  През 1956 г. Тодор Живков наследява от Вълко Червенков политическата полиция в Държавна сигурност в лицето на Трето секретно политическо управление за „борба с контрареволюцията” и развива нейния всеобхватен контрол над обществото с Шесто управление на Държавна сигурност за борба с идеологическата диверсия, контрареволюционни, националистически и други противодържавни прояви в НРБ през 1967 г. Репресията над всеки инакомислещ сред интелигенцията, духовенството, научните среди, средствата за масова информация, студентите, включително и членове на БКП, е в основата на комунистическия режим.

·  През януари 1990 г., броени месеци преди първите демократични избори в България след краха на комунизма, изпратеният от триумвирата Петър Младенов – Андрей Луканов – Александър Лилов за министър на вътрешните работи ген. Атанас Семерджиев дава строго секретна от особена важност заповед за унищожаване на досиетата на Държавна сигурност тайно от опозицията и от обществото. Целта е БКП да прикрие и запази контрола на своя агентурен апарат и да се прочистят архивите от компрометиращите комунистическото управление материали.

Искам да обърна специално внимание на отразяването на комунистическия терор в българските учебници , което претърпя основна промяна с новите учебни програми от 2019 г., след дълги години на обществени и политически дебати, като темата за комунистическия терор е заложена по-детайлно с акцент  върху системния характер на насилието.

Ключови аспекти на съвременното преподаване:

Законова рамка: Във всички одобрени учебници по история за 10. клас задължително е включен цитат от Закона за обявяване на комунистическия режим в България за престъпен. от 26.04.2000 г-

ТЕРМИНОЛОГИЯ: За първи път учениците изучават понятия като „червен терор“, „политически репресии“, „концентрационни лагери“ и „Народен съд“.

Конкретни факти: Учебниците вече отделят специално внимание на лагера „Белене“, съдбата на горянското движение и репресивната роля на Държавна сигурност.

Контекст на режима: Тоталитарният характер на управлението се обяснява чрез политическото насилие веднага след 9 септември 1944 г. и системното потъпкване на човешките права. 

След промените в учебните програми от 2019 г., темата за комунистическия терор е заложена по-детайлно, като акцентът е върху системния характер на насилието.

Конкретни елементи в учебниците за 10. клас:

Народният съд (1944–1945): Описва се като извънреден орган, създаден в нарушение на Търновската конституция. Подчертава се, че чрез него е „обезглавен“ политическият и военният елит на страната, като решенията често са били диктувани от Москва.

Системата на лагерите: Учебниците включват уроци за ТВО (трудово-възпитателни общежития), като най-подробно са представени „Белене“ и лагерът край Ловеч, известен с ироничното име „Слънчев бряг“.

Съпротивата: Вече се изучава Горянското движение – първата и най-продължителна въоръжена съпротива срещу комунистически режим в Източна Европа.

Държавна сигурност (ДС): Ролята на ДС е дефинирана като основен инструмент на БКП за налагане на страх, следене и репресии над гражданското общество. 

Възродителния процес – репресиите срещу българските турци и насилствената смяна на имената са включени като част от политиката на комунистическия режим

Продължаващи дебати и критики

Въпреки реформите, историци като проф. Евелина Келбечева и организации като фондация „Софийска платформа“ отбелязват някои слабости:

Смекчен език: В определени учебни помагала терорът понякога се представя като „неизбежен контекст на епохата“ или се отделя повече място на икономическите постижения, което „размива“ престъпния характер на режима.

Липса на време: Поради обемистия материал по история, темата често се препуска в края на учебната година, което пречи на учениците да осмислят мащаба на репресиите.

Лични истории: Често липсва живият разказ на жертвите, поради което граждански организации организират уроци на открито в Белене, за да запълнят празнините в официалното образование. 

Уважаеми дами и господа, приятели и съмишленици,

Това са част от фактите, определящи истинското лице на комунистическия режим тероризирал собствения си народ. Тези факти са повтаряни десетки години – не само на първи февруари, а винаги, когато все още съществуващата мантра за прекрасния живот по време на социализма пропагандира лъжите си . Аз и семейството ми – майка и баща ми – не сме били в Белене, не са ни били, изселвали или малтретирали. Най-голямото политическо престъпление на баща ми – д-р Никола Николов, бог да го прости – беше ,че е бил бранник. Това престъпление му беше затворило пътя за професионално и кариерно развитие.  По никакъв начин не се чувствам присъединен и съизмерим с ужасът и страданията, които сте изпитали пряко репресираните от режима като бай Наско и част от вас тук присъстващи. Поклон и смирение пред вас, страдалци!

Членувам в Съюза на репресираните воден не от желание за някаква реабилитация, разплата или политическа конюнктура , а защото искам тази позорна част от българската история да се знае, помни и предава на поколенията. Защото, както казва един от видните мислители – Джордж Сантаяна – …тези, които не помнят миналото си ,са осъдени да го преживеят отново!

Затова сме тук, да помним, да напомняме и да не допуснем това да се случи отново, въпреки тоталното разделение на българския народ в последните години !

Ще завърша с цитат на едно изказване на оцеляла жена от немските концлагери:

„Нека споменът да доведе до отговорност. Нека отговорността доведе до действие. И нека действието гарантира, че „Никога повече“ не е просто лозунг, а траен ангажимент“.

Бог да прости избитите и репресирани от комунистическата партия горди българи!

Поклон пред паметта им…

Материалът „Да не допуснем това да се случи отново“: Пловдив почете паметта на жертвите на комунистическия режим (СНИМКИ) е публикуван за пръв път на News Life.

По инициатива на „Съюз на репресираните от комунистическия терор“ – Пловдив с председател Атанас Узунов, всяка година на този ден се провежда възпоменателно събитие, а с Решение № 461, взето с Протокол № 20 от 18.12.2025 на Общински съвет – Пловдив, 1-ви февруари – Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим, стана част от Календара на културните събития на община Пловдив за 2026 година.

Решението за обявяване на 1 февруари за Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим е взето от Министерския съвет на Република България на 19 януари 2011 г. по предложение на президентите Желю Желев (1990–1997) и Петър Стоянов (1997–2002). В официалния документ на правителството датата е определена като: „Ден на признателност и почит към жертвите на комунистическия режим“.

Изборът на 1 февруари не е случаен. На този ден през 1945 г. Първи и Втори състав на т.нар. Народен съд произнасят смъртните присъди на регентите, 22-ма министри, 67 депутати от XXV Народно събрание, съветници на царя и висши военни. Присъдите са изпълнени същата нощ. Официалното честване има за цел да съхрани паметта за репресираните и да даде гласност на събитията, които десетилетия наред са били премълчавани или изкривявани. С това решение България се присъединява към европейската практика за почитане на жертвите на тоталитарните системи през XX век.

Слово пред паметника „Свидетелят“ в Пловдив ще произнесе арх. Илко Николов, водещ ще е актьорът от Драматичен театър Пловдив – Симеон Алексиев.

Церемонията включва и полагане на венци и цветя. Паметникът е дело на скулптора Георги Иванов (Жорж Трак) и е издигнат през 2005 г.

Кой е арх. Илко Николов?

Арх. Илко Николов е една от най-разпознаваемите фигури в съвременния обществен и политически живот на Пловдив, съчетаващ професионализма на утвърден архитект с опита на висш администратор. Като архитект, той е проектирал множество ключови обекти в Пловдив и страната. Дълги години е бил председател на Регионалната колегия на Камарата на архитектите в България (КАБ), доказателство за уважението на неговата колегия.

Арх. Николов бе Председател на Общинския съвет на Пловдив в мандат 2011–2015 г. В тази роля той се отличи с умението да балансира между различните политически сили и да налага експертното начало в местното самоуправление. Той е активно ангажиран с каузи, свързани с градското планиране, опазването на културното наследство и развитието на Пловдив като модерен европейски център. Често е призоваван като експерт по въпроси, касаещи архитектурния облик на Стария град и централната градска част.

Дългогодишен лидер на „Синя коалиция“ и местни коалиции в Пловдив, винаги е застъпвал тезата за прозрачност и професионализъм в управлението на общинската собственост и ресурси. Арх. Илко Николов е пример за „гражданин и експерт“, който успешно пренася архитектурната визия и логика в сложния свят на местната политика.

Материалът На 1 февруари в Пловдив ще бъде почетена паметта на жертвите на комунистическия режим е публикуван за пръв път на News Life.

Сега авторът насочва погледа си към събитията в СССР от 1917 г. до смъртта на Сталин през 1953 г. в най-мащабното си издание до момента – впечатляващия труд „Синове на Сатаната“.

В „Синове на Сатаната“ проф. Лилков разглежда възхода на болшевишката партия в Русия, разправата с буржоазната класа и разпалването на световния комунистически пожар, който се разпростира и към българските ширини, нанасяйки дълбоки рани на обществото ни, чиито последствия продължават да отекват и до днес.

С характерния за автора четивен и задълбочен език в повече от 600 страници изданието поднася информация, написана въз основа на документи от Държавния архив на Руската федерация, научни публикации на изследователи на болшевизма, свидетелства на потърпевши и мемоари на хора, оцелели от терора.

В „Синове на Сатаната“ читателят ще открие в хронологичен ред изчерпателни факти за:

• болшевишкия преврат през октомври 1917 г.,
• Червения терор и военния комунизъм;
• присъединяването на престъпници към Червената армия и ВЧК и престъпленията им през Гражданската война;
• терора над буржоазията и интелигенцията;
• разгрома на Църквата и безбожническото движение;
• масовите екзекуции, които „червените“ палачи изпълняват в цялата страна;
• гладоморите през 20-те и 30-те години;
• трагедията на милиони селяни при колективизацията;
• арестите, следствията, съдебните дела на абсурда, концлагерите и свързаните с тях мъчения;
• ликвидирането на елита на Коминтерна и дейците на международното комунистическо движение, в т.ч. на стотици български комунисти, обявени по-късно от българската комунистическата пропаганда за жертви на фашизма.

Допълнено с речник на специфичните термини и автобиографични бележки на най-ключовите фигури от периода, изданието проследява злокобната трансформация на руското общество, трагедията на милионите погубени животи и жертвите на политическите репресии.

Трудна за преглъщане, но болезнено навременна в предупрежденията си, „Синове на Сатаната“ е книга, която разбива наратива на мощната пропаганда и продължаващото премълчаване или дори открито фалшифициране на историята. Малко известни факти и потресаващи истини оставят кървава следа по страниците на това монументално изследване.

Обръщайки поглед към Съветска Русия отвътре, проф. Вили Лилков оборва мита за „комунистическия рай“ и изобличава истинското лице на болшевишкия терор като машина за убийства и лъжи. И предупреждава, че ако Европа не се осъзнае, това време може да се върне.

Из „Синове на Сатаната“ от Вили Лилков

1.4. Болшевиките и смъртното наказание

Когато през февруари 1917 г. на власт идва Временното правителство, то отменя смъртното наказание, но през юли 1917 г. го възстановява за военни престъпления, убийства, изнасилвания, мародерство и грабеж, извършвани от действащата армия. Болшевиките, които тогава са в опозиция, веднага издигат лозунг срещу смъртното наказание: „Долу смъртното наказание, възстановено от Керенски!“.

След октомври 1917 г., когато вече са на власт, болшевиките изпълняват смъртни присъди с необикновена лекота, въпреки че един от първите декрети на тяхното правителство от ноември 1917 г. е за отмяна на смъртното наказание[1]. През февруари 1918 г. е обявен декрет „Социалистическото отечество е в опасност“, който предвижда контрареволюционни агитатори, спекуланти, хулигани, шпиони и „членове на буржоазната класа“, които се отклоняват от задължението да копаят окопи, да бъдат разстрелвани на място. С постановление на СНК от 15 април 1919 г. във всички губернски градове са организирани лагери за принудителен труд. В градовете на Кримския полуостров болшевиките закарват на принудителен труд всички мъже и жени, които имат по-интелигентен вид и са по-добре облечени. Който откаже, е застрашен от разстрел[2].

Юристите, които обслужват болшевиките в Киев, излизат със становище, че „смъртното наказание е в разрез със социалистическото правосъзнание“, но „в настоящото преходно време то се прилага от революционните трибунали и административните органи изключително, като оръдие на класовата борба“[3]. Върховният съдебен контролен съвет пояснява, че „при наличие на масови опити на контрареволюцията да подкопава по всякакъв начин съветската власт, право на издаване на смъртни присъди имат и народните съдилища“[4].

През февруари 1920 г. смъртните присъди отново са отменени. И точно в нощта преди да бъде публикувано обявлението за амнистия, във всички затвори и арести са извършени масови разстрели. Тъй като отмяната на смъртното наказание не важи за местата, в които има военно положение (в тях влизат Киев и Киевска губерния), Специалният отдел на ВЧК изпраща на 15 април 1920 г. циркулярно писмо, в което пише: „Във връзка с отмяната на смъртното наказание предлагаме всички лица, които за извършените от тях престъпления подлежат на смъртни наказания, да бъдат изпратени в местата на военни действия, където декретът за отмяна на смъртното наказание не важи“. Смъртното наказание е възстановено отново на 24 май 1920 г., но е наречено „висша мярка на наказание“. От 1935 г. в Наказателния закон е въведено и смъртно наказание за деца над 12 години. Със секретен указ от 15 юни 1939 г. Президиумът на Върховния съвет на СССР разрешава да се изпълнява смъртно наказание в концлагерите срещу „най-опасните дезорганизатори на лагерния живот и производството“, което развързва ръцете на ръководствата на лагерите да се справят с политически неудобните за тях концлагеристи, както и с болни и инвалидизирани хора, които само „тежат“ на лагера[5].

През 1947 г. смъртното наказание в СССР е отменено, но три години по-късно е възстановено „за изменници на Родината, шпиони и диверсанти“.

През всичките години на комунистическа власт в СССР смъртното наказание няколко пъти се обявява за „временна мярка“ и в същото време тайно се прилага. Тази демагогия е характерна черта на болшевиките: „Цели месеци те бяха най-горещи защитници на Учредителното събрание и всичката им борба с другите партии бе построена върху неговата защита, а после изведнъж го разтуриха след първото му заседание. Те бяха против смъртното наказание, а после сами го въведоха като система … и едва ли не всеки техен декрет завършва със заплаха с разстрел. Бяха за свобода на печата, а се оказаха такива гонители на печата, каквито Русия никога не е виждала. Бяха против затворите, а се превърнаха в техни страстни любители и най-жестоки тъмничари. Говореха за мир, а дадоха война, която обхвана цяла Русия. Говореха за хляб, а дадоха на народа камък“. Причината за това демагогско поведение е, че „у болшевиките съвестта е партийна, за тях не съществува човешки морал, за тях честта е също партийна – в непартийните дела те са без чест и морал и съвест, без отговорност за собствените постъпки. Те са хора без сърце. За тях не съществува чуждо нещастие, а право и справедливост за тях са празни думи“[6].

[1] От 1901 до 1911 г. смъртните присъди по политически причини в Руската империя са средно от 50 до 100 на месец. – В: Игнатов, Владимир. Палачи и казни в истории России и СССР. Москва, Вече, 2014.

[2] Мельгунов, Сергей. Красный террор в России 1918–1923. Изд. Директмедиа Паблишинг, 2021.

[3] Пак там. Известия, № 70, Киев, 20 юни 1919. Вестник „Известия“ е ежедневник, основан на 28 февруари (13 март) 1917 г. в Петроград като орган на Петроградския съвет на работническите депутати. От март 1918 г. започва да излиза и в Москва. Името му се променя през годините, а след разпада на СССР е независим вестник.

[4] Пак там. Начало, № 9, 24 юли 1919.

[5] До революцията в Русия за изпълнението на всяка смъртна присъда има публични известия, на осъдените на смърт са разрешавали да напишат предсмъртни писма до роднини, да се сбогуват с близки, които присъстват на екзекуцията, да получат последно причастие, а телата им са предавани за погребение. Болшевиките изобщо не се церемонят – те просто убиват. – В: Разгон, Лев. Плен в своём Отечестве. Изд. Книжный сад, 1994, с. 58–59.

[6] Бурцев, Владимир. Бъдете проклети, болшевици. София, Печатница „Земеделско знаме“, 1920. (Отворено писмо до болшевиците), с. 9–10

Материалът „Синове на Сатаната“: Проф. Вили Лилков изследва Съветска Русия и болшевишкия терор (ОТКЪС) е публикуван за пръв път на News Life.

В продължение на години, чрез задълбочен прочит на архивите на Държавна сигурност, проф. Методиев реконструира една от най-деликатните и премълчавани области на комунистическата намеса – вътрешния живот на Българската православна църква. Книгата проследява съдбата на десет духовници – жертви на репресията, и петима сътрудници на службите, заемащи висши позиции в йерархията, за да разкрие дълбочината на подмяната, извършена под диктовката на тоталитарната държава.

„Разрушаване на общността“ аргументира позицията, че административният произвол и оперативната намеса на Държавна сигурност водят до разкола в БПЦ през 90-те години, оставяйки трайни последствия за църковната и обществената тъкан. Наред с това книгата отдава заслужено внимание и на онези архиереи, които въпреки натиска успяват да запазят автономията и достойнството на Църквата.

С характерната си аналитичност и документална прецизност, проф. Момчил Методиев представя както жертвите на системата, така и някои от знаковите агенти и оперативни работници, разкривайки механизмите, чрез които Църквата е била използвана, инструментализирана и обезсилвана. Книгата е съществен принос в усилията за осветяване на близката история, като се отдаде дължимото на онези, които са отстоявали принципи – често с цената на кариера и репутация.

„Разрушаване на общността“ не е просто историческа книга – тя е усилие за разбиране на раните, които продължават да кървят в тъканта на българското общество. И отворена покана към осъзнаване, памет и морална преценка, която остава болезнено актуална в съвременен контекст.

Момчил Методиев е професор по история в Нов български университет, ръководител на Института за изследване на близкото минало и главен редактор на сп. „Християнство и култура“. Научните му интереси са свързани с историята на комунизма в България с фокус върху архивите на Държавна сигурност и историята на Българската православна църква. Автор е на монографиите „Нюйоркски митрополит Андрей. Биография, спомени, дневници“ (2016), „Държавна сигурност – предимство по наследство. Професионални биографии на водещи офицери (2016, в съавторство с Мария Дерменджиева), „Между вярата и компромиса. Българската православна църква и комунистическата държава, 1944–1989“ (2010) и „Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава“ (2008).

Материалът Изследването „Разрушаване на общността“ разкрива съдбата на Църквата в сянката на Държавна сигурност е публикуван за пръв път на News Life.

26 април 1986 г. остава в историята с катастрофални последствия за човечеството. Какво знаем и какво да не забравяме 38 години след аварията в АЕЦ „Чернобил„. Датата е 1 май 1986 г. Сряда е и е празник. Ръми, но това не спира хората да честват Деня на труда. В онези години има манифестации – масови улични шествия за изразяване на обществено-политически чувства. Присъствието не е на всяка цена, но е подчертано желателно всеки да е там.

В същия ден над България преминава голям радиоактивен облак, вдигнал се над съветската атомна електроцентрала (АЕЦ) „Чернобил“ няколко дни по-рано – на 26 април. Тогава в четвърти блок на централата става авария и избухва експлозия. Дъждецът е отровен, съдържа силно радиоактивните елементи цезий 137 и стронций 90, които са опасни за здравето и дори за живота. Но това хората не го знаят.

В следващите дни комсомолът ще изпрати над 50 хил. ученици и студенти на полето – на първите за годината бригади – да берат сезонните плодове и зеленчуци. Комсомолът (Димитровският комунистически младежки съюз – ДКМС) е младежка организация по времето на комунизма, членуването в която е задължително за всички на възраст между 14 и 28 г.

В онези дни всичко на открито е радиоактивно. Въздухът, водата, почвата, плодовете и зеленчуците. Млякото и месото на животните. Но и това хората не го знаят. Знае го комунистическото ръководство на България – Политбюро и комсомолът. Но си трае. Защото Съветският съюз иска да запази инцидента в тайна. Тайна, която не може да се опази.

Аварията в Чернобил преди 38 години се превръща в най-голямото предизвикано от човека бедствие в света. Отнема живота на стотици хиляди и повлиява на милиони. Изхвърлената в атмосферата радиация след експлозията е с еквивалента на най-малко 200 ядрени бомби като тези, пуснати над Хирошима и Нагасаки в Япония през август 1945 г. Радиационният облак минава над Източна, Централна Европа и Скандинавието.

Съветският съюз и комунистическият блок не предупреждават веднага за инцидента. Милиони са подложени на радиация в огромно престъпление срещу човечеството, изследвано в България от проф. Димитър Вацов, преподавател по философия в Новия български университет. Той определя информационното затъмнение около катастрофата в Чернобил като „едно от най-тежките престъпления на комунизма в България“.

Радиационният облак

След аварията преди 38 години огромен радиоактивен облак преминава над повече от 200 хил. кв. км от територията на тогавашния СССР – сегашните територии на Беларус, Украйна и Русия. На 52 хил. кв. км са разпръснати силно радиоактивните елементи цезий 137 и стронций 90 с период на полуразпад съответно от 30 и 28 години. На пряка радиация са изложени над 8 млн. души. В следващите дни радиационният облак преминава и през цяла Европа.

Според официалните данни преките смъртни случаи са само няколко десетки, но има спор за влиянието на радиацията при по-късна смърт от ракови и други заболявания. В следващите десетилетия засегнати се оказват стотици хиляди хора, никой не може да изчисли колко точно. Предполага се, че през годините над 115 хил. души са починали от заболявания, причинени от радиацията.

Според доклад на ООН от 2005 г. 50 смъртни случая са причинени директно от радиацията след инцидента, а други 4 хил. от починалите са сред местните жители и т.нар. ликвидатори. Това са близо 600 хил. граждани, резервисти и военни, изпратени в Чернобил, за да се борят с последиците от инцидента. Според здравното министерство на Украйна 20 хил. ликвидатори умират всяка година от болести, които са получили заради пряката радиация. Организацията Грийнпийс твърди, че близо 200 хил. смъртни случая между 1990 и 2004 г. са настъпили в резултат на чернобилската авария. Неизброими са случаите на преждевременно остаряване, неврологични и психически заболявания.

Дезинформационният облак

Събитията, последвали аварията, са печално известни заради желанието на съветските власти да я запазят в тайна. Огромният радиационен облак, който се вдига след експлозията, е засенчен от дебел облак от дезинформация. Дори година след експлозията някои от включилите се в операциите по разчистване на щетите го правят, без да знаят за размера на опасността.

Държавната информационна агенция на Съветския съюз – ТАСС, съобщава за инцидента два дни след него – на 28 април 1986 г. На 29 април Министерският съвет на СССР разпространява съобщение, в което се признава, че е имало „известно изтичане на радиоактивни вещества“ и че при аварията са загинали двама души. „Сега радиационната обстановка в електроцентралата и в местността около нея е стабилизирана“, пише в съобщението.

„В Чернобилската атомна електроцентрала стана авария. Повреден е един от атомните реактори. Вземат се мерки за ликвидиране на последиците“, гласи лаконичното съобщение, отразено в бюлетина на държавната Българска телеграфна агенция (БТА) на 29 април.

Комунистическият блок, разбира се, съобщава „с половин уста“ за опасността на населението си. Частичното информационно затъмнение обаче бързо се пропуква. „Властите ги е шубе да съобщят на населението, опасяват се от брожения“, казва Димитър Вацов. Такива граждански демонстрации стават в Полша, стига се до сблъсъци с полицията.

Това става след като на 28 април Финландия и Швеция съобщават за радиация, а облакът вече е преминал „тихомълком“ над Полша. На 30 април полските власти са принудени да съобщят за радиацията и препоръчват първи мерки. Следват протести, хората искат допълнителна информация, сухо мляко за децата. „Получава се абсурдът, че всички страни около нас обявяват, че има радиация, но не и България“, казва Вацов.

Още на 2 май румънският тоталитарен диктатор Николае Чаушеску информира населението и го предупреждава да не пие вода от открити водоеми. На същата дата и властите в Белград предупреждават и съветват бременните жени и децата да не излизат навън, а да останат на затворени прозорци. Гърция, която е демократична, веднага съобщава, че има проблем и се опитва да вземе мерки.

Какво става в България?

В България обаче информационното затъмнение е най-тежкото, казва проф. Вацов. „Никъде информационното затъмнение за опасната радиация не е толкова силно, колкото у нас“. Той знае това, защото от 2021 г. изследва масивите от архивни документи в България за Чернобил.

През май 1986 г. 160 деца от софийската класическа гимназия са изпратени на полето – да берат спанак. Осмокласниците, сред които е Димитър Вацов, също са там. Два или три дни след началото на ученическата бригада директорката Гергина Тончева я спира. Без обяснение, просто нарежда автобусите да върнат децата и обявява край на мероприятието. Сега, няколко десетки годни по-късно, Вацов и съучениците му си говорят за това. Четирима от тях вече са починали от рак, един е онкоболен – преди да навършат 50 години.

Най-бруталното безумие на комунизма, което парадоксално не е изследвано

Връзката с радиацията от Чернобил е недоказуема, разбира се, но този факт подтиква Вацов да се зарови в архивите. За да открие по думите му „най- бруталното безумие на комунизма, което парадоксално не е изследвано“. Българските власти „са знаели отлично какво се случва“, те са първоначално предупредени от съветския посланик, се вижда от документите. „В архивите е запазена доста пълна картина за това как тече информацията и как се увеличава радиацията“, казва той.

От 30 април военните окръжия започват да мерят радиацията във всички области на страната. Те докладват данните три пъти на ден на щаба на Гражданската отбрана, който ги предава на Политбюро и правителството в сводки, запазени до днес. „Ден по ден, окръг по окръг, се мери радиацията във въздуха, водата, почвата, млякото, месото, плодовете и зеленчуците“, става ясно от документите.

В същото време мерят и лабораториите на Селскостопанската академия, на Софийския университет, на Медицинската академия. Има и специално оборудван хеликоптер, който облита България и мери радиацията. „Все още не съм достигнал до архива на химически войски, който е във Велико Търново. Надявам се и там да са запазени данни“, казва Вацов.

Т.е. властите в България са напълно наясно, че радиацията идва над страната на 1 май, но нищо не казват в продължение на седмица. На 2, 3 и 4 май БТА пуска съобщения от името на Комитета за изследване на атомната енергия за мирни цели, че „се следи радиационният фон, но няма никакво опасност за населението“. В същото време обаче в поверителното приложение на БТА пише, че западните осведомителни агенции съобщават друго: че „по единодушното мнение на западни специалисти [аварията] вероятно е причинила смъртта на много хора“. Според всички западни информации самият факт, че СССР официално съобщава за бедствието – „нещо безпрецедентно в информационната му практика“ – говори, че „се е случило нещо много сериозно“.

БТА винаги е излъчвала всички новини, само че по времето на комунизма всички неманипулирани и необработени пропагандно вести са достигали до крайно ограничен кръг на тогавашната номенклатура – партийна и държавна. Това казва пред Свободна Европа Панайот Денев, дългогодишен журналист в държавната информационна агенция. Той издаде книга, в която описва 125-годишната история на БТА, изравяйки от архивите информацията, крита по времето на комунизма.

Едва на 7 май тогавашният шеф на комитета за ядрена енергия Иван Пандев и тогавашния главен санитарен инспектор Любомир Шиндаров „споменават, че има някаква радиация, но тя не е опасна“. Те препоръчват две „дребни мерки“: да не се ядат марули и листни зеленчуци и децата да не играят в пясъчници и да се мият по-често. „Учените, които мерят радиацията по онова време, препоръчват много повече мерки. Те обаче са принудени да подпишат декларации за конфиденциалност“, казва Вацов.

Така мерки има в България от 7 до 24 май, когато властите съобщават, че всички опасности са отминали и съветват хората да ходят по морета и почивки.

Нещо повече – през 1986 г. 237 хил. български ученици и студенти са изпратени на полето – от комсомола в сътрудничество с министерството на народната просвета. Над 50 хил. от децата и младежите са пратени през май и юни – месеците с най-високата радиоактивност. „Политбюро, и ДКМС са знаели, че младите хора се изпращат в радиоактивно заразена среда“, казва той.

В същото време висшите ръководители на България са хапвали безопасна храна и са пиели нерадиоактивна вода.

Година по-късно комунистическата върхушка допуска втори радиационен пик, след като не се съобразява с предупрежденията на учените и пуска за изхранване на животните радиоактивните фуражи, окосени през май 1986 г. Така през април, май и юни 1987 г. храните – най-вече млякото и месото – достигат нива на радиационна замърсеност дори по-високи от нивата година по-рано. Тази вторична радиация представлява около 30% от облъчването, което българите са поели за целия период след Чернобил, казва Димитър Вацов.

Copyright (c) 2018. RFE/RL, Inc. Препубликувано със съгласието на Radio Free Europe/Radio Liberty, 1201 Connecticut Ave NW, Ste 400, Washington DC 20036.

Материалът „Властите са знаели отлично какво се случва“: Как комунистическият режим скри истината за Чернобил? е публикуван за пръв път на News Life.

Честването по традиция се провежда пред паметника „Свидетелят“ на площад „Стефан Стамболов” пред сградата на общината. На събитието, организирано от „Съюз на репресираните от комунистическия терор“- Пловдив, присъстваха Областният управител проф. д-р Христина Янчева, заместник-кметът Пламен Панов, районните кметове Георги Гатев и Тони Стойчева, зам.-кметове на райони, много общински съветници, бившият председател на ОбС Пловдив – арх. Илко Николов, Здравко Зафиров – народен представител в 38-ото НС, бивш зам.-министър на отбраната, бивш зам.-министър на МВР, заемал е длъжността заместник-кмет на Пловдив и председател на Националния комитет за войнишките паметници, много общественици, пловдивски творци, юристи, членове на Съюза, наследници и родственици на репресирани от тоталитарната власт, граждани и медии. Сред пловдивчаните, които всяка година присъстват на 1 февруари пред паметника беше и Юлий Славов – народен представител от 38-ото Народно събрание, автор на книги, посветени на паметта на Пловдив.

Честването започна със слово на организатора – дългогодишният председател на Съюза на репресираните от комунистическия терор за Пловдив и областта Атанас Узунов, в което той припомни събития, факти и цифри от случилото се на 1 февруари 1945 г., когато са изпълнени смъртните присъди, издадени от Първи и Втори върховни състави на т. нар. Народен съд, организиран от новата комунистическа власт под диктовката на Георги Димитров от Москва.

Слова произнесоха също арх. Илко Николов и общинският съветник и бивш, дългогодишен заместник-кмет Георги Титюков, както и наследници на фамилии, пострадали от режима.

От името на община Пловдив, слово произнесе заместник-кметът по култура, археология и туризъм Пламен Панов, който също припомни за трагичните събития на 1 февруари 1945 г. Тогава Първият състав на Народния съд осъжда на смърт десетки представители на политическото и военно ръководство на България. Екзекутирани са 67 депутати и 22-ма министри, 47 генерали и висши офицери, 8 царски съветници, регенти. Сред осъдените политици са министър-председателите Богдан Филов, Иван Багрянов и Добри Божилов. Присъдите са изпълнени в нощта срещу 2 февруари. Действащият между декември 1944 г. и април 1945 г. извънреден съд арестува 28 630 души и издава 9155 присъди. От тях 2730 са смъртни присъди, 1305 – за доживотен затвор, а останалите – за затвор от 1 до 20 години.

„Затова днес сме тук да покажем, че нацията помни този срамен период от нашата история, да предадем спомена за случилото се на бъдещите поколения, за да не се повтаря. Днес е Ден за признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Ден, в който трябва да се помолим за душите на жертвите, но трябва да отправим своя апел и към живите, към бъдещите поколения да не забравят, да помнят и да вярват, че доброто винаги побеждава. Важно е днес да можем добре да четем историята, но да не оставаме в миналото. Но най – важното е българската национална гордост и самочувствие да бъдат пренесени чрез достойни действия в следващите години, десетилетия и столетия. Вечна памет на жертвите!“, подчерта в словото си заместник-кметът Пламен Панов.

След словата присъстващите почетоха с едноминутно мълчание паметта на жертвите на комунистическия режим и положиха венци и цветя на паметника „Свидетелят“.

Материалът „Нацията помни този срамен период“: Пловдив отдаде почит към жертвите на комунизма (СНИМКИ) е публикуван за пръв път на News Life.

На всички осъдени са наложени глоби, конфискации на имуществото и лишаване от определени права.

Материалът 80 години от произнасянето на присъдите на Народния съд е публикуван за пръв път на News Life.

Припомняме, че през септември 2023 г. паметникът бе ограден, а няколко месеца по-късно започна неговият демонтаж. Административният съд разпореди спиране на демонтажа. Тогавашният премиер Николай Денков обаче обжалва съдебното решение и паметникът беше изцяло демонтиран и транспортиран за реставрация.

Година след демонтажа на Паметника на съветската армия частите от него остават разпръснати в двора на държавен склад в село Лозен. По обществената поръчка за реставрацията на монумента няма развитие. Части от фигурите, тежащи няколко тона, продължават да тънат в кал, съобщи БНТ преди месец.

Материалът ДБ внася законопроект срещу паметника на Альоша и останалите, символизиращи комунистическия режим е публикуван за пръв път на News Life.

След словото на Атанас Узунов, ще бъдат положени венци и цветя. Датата 1-ви февруари е свързана със събития, случили се през 1945 г., когато са изпълнени смъртните присъди на бившите регенти, дворцови съветници, министри и народни представители от 25-то Народно събрание. Присъдите са издадени от Първи и Втори върховни състави на т. нар. Народен съд, организиран от новата комунистическа власт под диктовката на Георги Димитров от Москва.

Датата 1 февруари се чества за първи път през 2011 г., когато е утвърдена с решение на  Министерски съвет като официален Ден за признателност и почит към жертвите на комунистическия режим. Това става по предложение на президентите на Република България д-р Желю Желев (1990-1997) и Петър Стоянов (1997-2002), които възприемат идеята за това от политическия емигрант общественик и филантроп Дими Паница.

Паметникът „Свидетелят“ е дело на скулптора Георги Иванов (Жорж Трак) и е издигнат през 2005 г.

Материалът На 1 февруари: Пловдив почита паметта на жертвите на комунистическия режим е публикуван за пръв път на News Life.