Базирана на обичаната постановка, „Любов в насрещното“ изпъстря историята с нови сцени и детайли, допълнени със запазената марка на Здрава Каменова – взривоопасни диалози, шеметен хумор и голямо сърце.

Присъединете се към Мая и Генади – двама души, чиято любов сякаш малко е поръждясала под дъждовете на живота на възрастните. Тръпката помежду им е отстъпила място на онова течение, по което всяка вече „пораснала“ любов има опасност да се пусне.

Докато един ден животът буквално не ги запраща „в насрещното“. Две коли. Един сблъсък. И една съдбовна възможност да се изправят очи в очи с версиите си от миналото.

Какъв би бил животът на Мая, ако пътищата им с Генади се бяха разделили? Кои са онези наглед дребни решения, които разрушават тъканта на човешките взаимоотношения? И може ли любовта наистина да се удави в океана на рутината?  Зареден с високо напрежение, ударни комедийни диалози, но и сърцераздирателни откровено човешки сцени, „Любов в насрещното“ е история за кривите пътеки на любовта и търпението като най-сигурен компас.

Ураганът от емоции, който Здрава Каменова отприщва в първия си роман, я нарежда сред най-впечатляващите нови гласове на литературната сцена у нас. В тази книга читателите ще открият безброй причини да се посмеят, поне няколко момента, на които да поплачат, както и възможността да си припомнят, че понякога всичко, от което се нуждаеш е: една пейка, половин сандвич и ръката на любим човек, готов да сподели своето „завинаги“ с теб.

Из „Любов в насрещното“ от Здрава Каменова

3

Ето ни, мила моя!

На шосето сме, не се гледаме и мълчим, Генади шофира разсеяно, движи се по средата на двете платна, точно върху осевата линия и тя някак отчетливо ни разделя на две, той от дясната ѝ страна, аз от лявата. Нервни шофьори бибиткат и му правят знаци. Той не реагира, гледа напред, но всъщност иска да направи обратен и с бясна скорост да подкара назад, от което бръчката между очите му се вдлъбва още повече. По-странното е защо и аз не искам да стигнем там, накъдето сме се запътили? Нали толкова се тръшках и тропах с крак. А сега? Да не би и двамата да се боим от едно и също: че наяве ще излязат всички причини да НЕ сме заедно и нито една, ЗА да сме заедно. От тази мисъл ми се обръща коремът, а винаги когато нещо ме плаши, започвам да си представям досадните битовизми около справянето с него, за да не полудея. В този момент трескаво обмислям: „Кой ще се изнесе от апартамента? Аз или той? Или можем да го разделим на две с два отделни входа?“. Ха! Това е хитро. Вече ровя в телефона, изписвам в търсачката „разделяне на апартамент, строителни бригади“. Обаче как ще се гледаме на стълбището, докато отваряме двете различни врати на бившия ни общ живот? Уж имам опит в разводите, а защо сега тази опция ме смразява? Написвам в търсачката: „как да избягваш срещи с бившия, ако живеете в един вход“. Не излизат никакви резултати. По радиото зазвучава „When We Wеre Young“ на Адел, вдигам глава от телефона си, за да сменя радиостанцията, песента ме натъжава, протягам ръка към копчето на радиото и… УДАР!

Коланът се обтяга, чува се „щрак“, усещам болка в раменете, ейр бегът се надува и малко странно празнично го чувствам това бяло надуто нещо в този стресов момент, главата ми потъва в него.

Странен мирис.

Тишина.

Машинално махам колана, отварям вратата, излизам на зигзаг от колата, подкосяват ми се краката, присядам на тревата и чак тогава започвам да крещя „Майчице“, при положение че с майка ми не сме в блестящи отношения.

– Добре ли си? Добре ли си, Шуши? – чувам Генади, не го виждам, навсякъде има пушек. Ех, много се дразня, като повтаря едно и също. И изведнъж се материализира като призрак сред бялата мъгла до мен задъхан, притеснен, кляка и започва да опипва тялото ми, сякаш го мери с педи.

– Защо ме пипаш?

– За да проверим къде те боли – оправдава се той и вдига ръце, сякаш се предава.

– Хубаво, щото аз реших, че използваш ситуацията, за да… сещаш се.

– Мая, катастрофирахме и не съм в настроение за… сещаш се.

– Е, ти кога ли си бил в настроение за… сещаш се?

– Е, сега на шосе 32 ли да се… А и ти досега крещеше, а когато крещиш, извинявай, но звучиш като гъска на заколение и не е много… секси.

Майкооо, сравни ме с гъска… Търся животно, на което аз да го оприлича, но такова животно като него не съществува. Ама гъската няма да пропусне да го клъвне:

– Аха, а мислиш ли, че е секси, че заради теб катастрофирахме?

– Заради… заради… мен?

Много ми е нелеп, като не знае какво да каже, прилича на прахосмукачката ни, когато е глътнала чорап и почва да се дави:

– Аз… аз… аз опитвам да разбера как е, а тя почва да ме напада…

– Ами тогава попитай ме „Как си“, да му се не види!

Той нарочно повтаря „Как си, да му се не види?“ с моята интонация, но със свръхдосада, а аз изкрещявам:

– Може ли да проявиш малко тактичност и да бъдеш кавалер в тази ситуация?

– Кога не съм бил кавалер?

– Ох, моля те, точно на шосе 32 ли ще обсъждаме кога си бил кавалер?… И освен това виждам, че си доволен…

– Доволен, че колата ми е за скраб…?

– Не се правѝ! Толкова мрънка, че не ти се ходи на терапевт, че няма да се учудя, ако нарочно си ни блъснал.

– Това вече е прекалено! Това вече е… – Прахосмукачката тука вече глътна и втория чорап.

– Ето, цял живот отказваш да се развиваш емоционално, затова никога не можеш да опишеш какво чувстваш. – Аз с вирнат показалец се навирам в лицето му.

– Ами да, трудно е да опиша колко много ме вбесяваш!

– … но затова пък отменяме сеанса, щото ти реши да ни треснеш. Невероятен пъклен план си измислил, признах те!

Прахосмукачката си поема дъх, опа, готви се да ме издуха и го прави:

– Цял живот отказваш да се научиш да караш, превърна ме в личния си шофьор, за да се возиш като кралица и да имаш цялото време на света да правиш забележки.

Боже, никога не ми е противоречал и това винаги ме е дразнило, но сега като ми е наопаки, май ме дразни повече, а освен това и не се спира.

– И ще ти кажа, Мая, това да НЕ изкараш шофьорски курс е далеч по-пъклен план от моя да пропусна сеанса!

Пушекът се разнася и виждам очертания на друга кола, залепена с предницата си за муцуната на нашата.

– Господи, той ни тряска в друга кола и отново не е виновен?

– Но в катастрофата участват две коли. Тази трясна нашата, не ние нея. Не видя ли? Този се движеше в насрещното!!!

Чак сега ми хрумва, че в другата кола най-вероятно има и хора, изтръпвам, а Генади не спира да бърбори:

– … но как да видиш къде се е движела другата кола, като си все в телефона. И какво гледаш? Маймунки, облечени в детски дрешки. Нека ти напомня, Шуши, че ти си женена за мен, а не за телефона си, но имаш много по-емоционална връзка с маймунките.

– Генади… Генади, защо никой не излиза от другата кола?

– И спри да ме наричаш Генади, звучиш като майка ми, която знае, че съм получил двойка. Съпругът ми чак сега успява да асимилира думите, които преди секунди излязоха от устата ми, обръща се и по челото му вече е избила студена пот:

– Мамка му… Дали шофьорът вътре не е…?

Не довършва изречението от страх да не го материализира и започва да се оправдава, сякаш репетира за пред КАТ:

– Той беше виновен, той изскочи в насрещното, полицаите ще успеят да проследят по следите от гумите… Мамка му, не ми се лежи за убийство!

– От друга страна, там поне ще смениш обстановката, ще срещнеш нови хора – търся аз позитивното.

– Не е забавно! – проплаква Генади.

– Не, наистина, само си го представѝ!… Аз ще идвам на свиждане. Може би това ще ни помогне? Ще раздвижи брака ни – продължавам.

– Ти си чудовище!

– Звучи жестоко, но само на пръв поглед, помислѝ! От толкова време не ни се е случвало нещо толкова различно. Ти ще си там, зад решетките, ще се мъчиш, аз ще остана сама, няма да има кой да ми хвърля боклука, ще престанем да се дразним и ще започнем може би дори да си липсваме. Да си пишем писма. – Ау, това с писмата е много романтично. Добре де, усещам, че съм прекалила, затова го лъжа: – Естествено, че не искам да ходиш в затвора.

– Колко ли човека са вътре? – пита той. – В килията ли?

– В колата! За Бога, Мая! – Дано е само един, за две убийства не ти мърда до живот.

Ох, не трябваше да го казвам, но когато съм стресирана, в главата ми се раждат само страхотии и което е по-лошо – излизат и от устата ми. От това нещата никога не стават подобре.

– Лошо ми е… – Генади се олюлява и стене.

Подхващам го и му помагам да седне на земята, той подпира гръб на гумата, докато аз размачквам малкия му пръст, както ме е учила баба.

– Дишай и издишай… Аз съм тук, спокойно… и забележи как проявявам съчувствие, когато изпадаш в паника. Ако бях като теб, сега щях да кажа: „Айде, моля ти се, един затвор, не се лигави! Ще изтърпиш компанията на няколко здравеняка. Айде де, само ти ли си единствен, та да правим от мухата слон?… Другите хора как търпят?“…

Виждам, че въпреки масажа на пръстчето, ще му докарам инфаркт.

– Добре, все едно нищо не съм казала! Извинявай! Дишай! Спокойно, естествено, че няма да ходиш в затвора! Щом никой не е излязъл с писъци от колата, явно е просто леко зашеметен и се свестява… Ще броим до десет и ще се появи. Дай да визуализираме как човекът е жив и здрав и излиза… Ей, само дано не се окаже някой млад мъж в добра спортна форма. Знаеш ги какви са младите… агресивни на пътя! Ако вземе, че излезе от колата и се развика: „Къв си ти, бе?“. Не дай си боже да тръгне срещу тебе, да те хване за реверите и… да те…

И точно в този момент млад мъж излиза от колата, тръгва към мъжа ми, хваща го за реверите и се разкрещява:

– Ей, къв си ти, бе?

Материалът Внимание, взривоопасна книга: Здрава Каменова изненадва читателите с първия си роман „Любов в насрещното“ (ОТКЪС) е публикуван за пръв път на News Life.

Между страниците на сборника „Нашата Коледа 3“ ще намерите 18 разказа, създадени от майстори на перото, новодомци в литературата и пазители на културата и духа. Осемнадесет разказа, различни по глас и ритъм, но близки по усещане. Истории, които обагрят живота в цветовете на всичките му противоречия, горчивина, усмивки, тъга, прошка и светлина.

Българската коледна песен зазвучава с думите на Георги Марков, Виктория Бешлийска, Дамян Дамянов, Здрава Каменова, Мартин Колев, Радослав Петров, Йорданка Белева, Оля Стоянова, Бойко Василев, Евгени Черепов, Васил Попов, Яна Титова, Теодора Духовникова, Анджела Родел, Палми Ранчев, Александър Ривиев, Радослав Бимбалов и Стефан Цанев.

Непрежалимият дисидент и писател Георги Марков връща спомена за онази стара българска Коледа, миришеща на слама и комин. Виктория Бешлийска избродира нежна и деликатна притча за несбъднатия копнеж, художникът Дамян Дамянов гледа към небето, за да открие колко човешка е всъщност безкрайността, а актрисата Здрава Каменова предлага своя съвременна версия на уютната дядова ръкавичка. Мартин Колев превръща зимата в мистерия, където реалното и невидимото си разменят местата, а съавторът на проекта „Карти срещу българщината“ Радослав Петров успява да вдигне стълба към човечността. Поетесата и писател Йорданка Белева извезва своя елегия на загубите, а Оля Стоянова предизвиква героите си да надскочат ежедневното. Докато журналистът Бойко Василев създава съкровен балкански разказ за свободата и изборите, които правим, то литературата среща празника в разказа на Евгени Черепов.

Вдъхновяващата Теодора Духовникова е онази с белите кънки, която припомня чистотата и простотата на коледния дух. Васил Попов картографира хрониките на онези решения, след които няма връщане назад. Коледите на Яна Титова, Анджела Родел, Палми Ранчев, Александър Ривиев и Радослав Бимбалов носят усещане за близост, за съучастие и топлина. А финалният текст на Стефан Цанев възпява простото „Хора, обичайте се“, което въплъщава коледното чудо.

„Тези разкази са неочаквани, забавни, невероятни, драматични или болезнено откровени срещи със сложността на живия живот, но разгърнати на фона на Рождество – пише Захари Карабашлиев в предговора. – В тях има топлина – не като от огън от камина, пусната на телевизионния екран, а топлина на домашна кухня, в която различни поколения приготвят една и съща храна по един и същ начин (въпреки разликите си), топлина на човешка връзка, на доброта, на спомен, който ни уверява, че сме живели, били сме обичани и сме имали значение.“

Третото издание от поредицата оставя трайна следа в съвременната българска разказваческа традиция – с вярата, че именно споделените думи ни спасяват от забрава и ни връщат към най-устойчивите и неизкореними човешки качества – добротата, състраданието и нежността един към друг.

Напоен с вяра и носталгия, греещ като звезда,  „Нашата Коледа 3“ е  внимателно подбран подарък – опакован с желание дар от думи, предназначен да бъде откровение за всички минали, настоящи и бъдещи празници. Този сборник е и общата вълнуваща история за  тихото чудо, която носи в себе си семейния уют, любовта към книгите и духа на най-вълшебното време от годината.

Коледа иде. Нека е наша.

ИЗ „НАШАТА КОЛЕДА 3“ СЪС СЪСТАВИТЕЛ ЗАХАРИ КАРАБАШЛИЕВ

КОЛЕДА – ВЪЗМОЖНОСТ ЗА РАЗКАЗ

Захари Карабашлиев

В зимните вечери има нещо, което сякаш побутва хората към разказване на истории. Дали е заради по-малкото светлина, дали заради контраста на топлия дом със студения свят навън, дали защото в точно това време на годината сме естествено предразположени към по-малко действие и повече размисъл и разговори – не съм сигурен. Струва ми се, че зимата и разказването са почти синоними. А какво да кажем за самия празник Коледа – не е ли той празник на разказа, на онзи най-велик и най-простичък разказ за раждането на Бог в едно дете? Разказ, обединяващ (но и разделящ) милиарди жители на планетата, разказ, в който хората вярват, заради който се събират, обичат и воюват?

Скъпи читателю, ти държиш третия поред сборник „Нашата Коледа”, в който отново съм поканил някои от най-четените и обичани съвременни български автори, всеки от които предлага пролука към своето усещане за празника – историите тук са неочаквани, забавни, невероятни, драматични или болезнено откровени срещи със сложността на живия живот, но разгърнати на фона на Рождество.

Всеки от нас носи своите спомени, случки, емоции, равносметки, очаквания и разочарования от този празник. Колко различен е за всички този най-светъл празник в най-тъмната част на годината!

Осемнайсет автори разказват своята Коледа – не гримираната, фотошопна рекламна Коледа от картички и филми, а друга: с нейните конфликти, напрежения, колизии или горчивина, с нейната абсурдност и смях.

Сборникът започва с непрежалимия ни дисидент Георги Марков (който крачи по лондонския коледен булевард, а си спомня Бъдни вечер в България) и завършва със Стефан Цанев. Двама писатели, приживе близки приятели – единият убит в Лондон, другият, слава богу, жив и здрав в Балчик, – са отново заедно тук, между кориците на това томче, заедно в словото и заедно с нас, техните читатели. И колко красиво и символично е това!

Струва ми се, че българската книжовност никога не е била по-жива и по-разнообразна, и със сигурност – никога по-свободна. В този сборник ще срещнете както утвърдени и опитни гласове, така и обещаващи „новодомци“ в литературата или пък творци в други области, като художника Дамян Дамянов, който измерва космическо време през една трагедия, като Здрава Каменова, която изплита една забавно стопляща версия на дядова9

та ръкавичка с чудото на Коледа, като Яна Титова, която не успява да изрежисира перфектната коледна вечер, или Теодора Духовникова – момичето от детските спомени, което чака мечтаните бели кънки. Тук Виктория Бешлийска ни изкушава с изкуството на дантелата и несбъднатия копнеж на своята героиня, Мартин Колев ни разхожда в своето коледно градче от витрината, Радослав Петров слиза от покрива заради киселото зеле, Оля Стоянова изследва тревогата в коледната шумотевица, Йорданка Белева ни потапя в Коледа на загубата, Бойко Василев ни вкарва в една поразителна история за война, дете и спасение, Евгени Черепов описва случайна среща на живота с литературата, Васил Попов мрачно катастрофира реалността и абсурда, Палми Ранчев предава вътрешния глас на един кандидат Дядо Коледа в мол, Александър Ривиев си спомня за подаръците на 90-те, Радослав Бимбалов – за изкуството на сармите и грижата, с която обвиваме любимите хора, а Анджела Родел – за любовта между българския Гринч и американската наивност.

Мисля, че нито една от тези толкова различни истории не се опитва да впечатли с високохудожествени лупинги или жанрова екзотика. Това, което ги обединява, не е някаква сходна стилистика, тон или литературна традиция, а готовността на техните автори да се вгледат в Рождество по нов начин, с нови очи. Като възможност за разказ.

В тези разкази има топлина. Не като от огън от камина, пусната в телевизионния екран, a топлина на домашна кухня, в която различни поколения приготвят една и съща храна по един и същ начин (въпреки разликите си), топлина на човешка връзка, на доброта, на спомен, който ни уверява, че сме живели, били сме обичани и сме имали значение.

Докато ги четете, може би ще се разпознаете в някои от героите, ще научите нещо, ще се смеете, умилите или натъжите малко, но и се надявам, че ще погледнете на света от различен ъгъл и ще откриете онова, което доброто разказване носи – съчувствие, внимание, осъзнаване на сложността и красотата на света.

Бих се радвал тези страници да ви окуражат да потърсите в паметта си свой закътан спомен за своя Коледа, да разопаковате някоя отдавна забравена случка, да извикате в съзнанието си лица – на отишли си родители, роднини и приятели, да посегнете към кутията с отминали преживявания или да се сетите за нещо, което сте позабравили в суетенето и коледната суматоха.

Защото това, което тези разкази рисуват по прозорците на въображението ни, вече не принадлежи на авторите си.

То става част от общата памет за Нашата Коледа.

Приятно четене!

Материалът Най-вълшебното време оживява в разказите на 18 български автори в сборника „Нашата Коледа 3“ е публикуван за пръв път на News Life.