Защото във „Вещерът: Кръстопътят на гарваните“ историята тепърва започва. И в нея, въпреки добрите си намерения, един млад вещер тепърва ще трябва да открие пътя си и да преодолее враждебността на свят, отказващ да го приеме.

Но как иначе да започне пътят на един ловец на чудовища освен с… убийство на чудовище в човешка форма.

Гералт от Ривия все още не е Белия вълк, нито страховитият Касапин от Блавикен. Той е неопитен младеж, излязъл от Каер Морхен, който тепърва трябва да научи правилата на занаята и да се сбогува с илюзиите си за героизъм.

Когато първата му доблестна постъпка завършва с арест, той е спасен от бесилото от Престън Холт – стар вещер, чието минало пази тъмни тайни. Под негово ръководство Гералт ще открие, че трябва да се пази не само от чудовищата, но и от човешките предателства.

Това е  разказ за първите уроци, за съзряването и за цената, която трябва да платиш, ако искаш да оцелееш. Летопис за началото на една легенда.

Сапковски отново доказва защо е смятан за един от майсторите на съвременното фентъзи като умело преплита динамика и философски подтекст, мрак и ирония, действие и психологическа дълбочина. С емблематични чувство за хумор и напрегнат и изпълнен с дилеми сюжет, той успява да изплете история, която не просто разширява митологията на „Вещерът“, а я прави още по-близка, по-човешка и по-въздействаща.

„Вещерът: Кръстопътят на гарваните“ е самостоятелно приключение в познатия мрачен и магически свят на Сапковски – роман, който ще очарова новите читатели и ще напомни на старите фенове защо Белия вълк е сред най-емблематичните герои на модерното фентъзи.

Гарваните вече чакат на кръстопътя.

A заедно с премиерата на предисторията издателство „Сиела“ ще зарадва почитателите на поредицата с изцяло нови издания с цветни порезки и корици на художника Ясен Стоилов.

Из „Вещерът: Кръстопътят на гарваните“ от Анджей Сапковски

Втора глава

Горна Мархия беше поставила знака си на границата при река Гвенлех. Известно е, че амбицията на та­мошните маркграфове е да осъществяват инвазия в долините на Драконовите планини, затова обикно­вено наричат своята територия цисмонтанска, на­мек, че скоро ще се разшири до трансмонтанската част, когато елфите бъдат прогонени по-надалеч, дълбоко в планините. Обаче годините си минават, а нищо подобно не се случва.

Балдуин Адовардо,

Regni Caedvenie Nova Descriptio

Кралство Каедвен беше известно в целия обитаван свят със своето хладно и капризно време. Преградена на север от бариерата на Драконовите планини и на изток от мощния масив на Сините планини, страната страдаше от непредска­зуеми и чести премествания на въздушни маси, от което в резултат имаше дълги и мразовити зими, студени пролети и кратки, дъждовни лета. Що се отнася до есента, тя беше най- различна – понякога слънчева, топла и приятна, а понякога съвсем не.

Сега, през месец март, наричан от елфите Бирке, снегът все още лежеше на места по дерета и буреломи, бели петна се стелеха в полите на хълмовете. Ледът все още покриваше с жълтеникави корички някои локви и канавки. Слънцето уж грееше, но вятърът от планините, щом повееше, режеше с мраза си като през януари.

Гералт беше тръгнал от Каер Морхен ден преди Равно­денствието. Такъв беше обичаят на вещерите. Опитът по­казваше, че след зимата чудовищата са най-гладни и толкова агресивни, че хората по селата и селищата бяха склонни да се бръкнат за наемане на вещер, въпреки че на прага на пролетта са изяли запасите си и са практически без средства за препи­тание. Но на Гералт не му се отвори възможност да бъде нает. Случи се това, което се случи – на едва два дни път от плани­ните хоп, селянин и дъщеря му, мародери, плешив здравеняк с развалени зъби, бум-бам, ето на. Попадна под правосъдието на кмета Булава от селището Нойхолд и от това правосъдие, а и от заплахата от линчуване от страна на войниците от мест­ната стража, го спаси този странен белокос тип с два меча на гърба и с кафяв кон, по петите на който Гералт яздеше сега.

– Предлагам – обърна се в седлото този странен тип – да пътуваме известно време заедно. На капитан Карлетон може все още да му се иска да те обеси, личеше си, че много го же­лае. Не е толкова глупав, за да ме преследва, но ти, ако си сам, можеш да станеш лесна плячка. Ако не ти пречи моята ком­пания…

– О, вие пък – бързо го увери Гералт, пришпорвайки жълто-кафявата си кобила. – С удоволствие… Аз… Аз съм…

– Знам кой си. Косата ти побеля след мутациите? След Промените? Изчезване на пигмента, както при мен?

– Да… Но откъде…

– Откъде знам кой си? Оттам, че следя какво се случва при вас в Крепостта. И до мен достигнаха слухове, че там са обучили един вундеркинд, когото наричат Гералт, и че той скоро ще тръгне на път.

– Но Весемир…

– Никога не е споменавал за мен? Името Престън Холт никога не е изскачало? Ще обясня: Весемир и аз от известно време, да го кажем така, се движим в различни орбити. Ако разбираш какво имам предвид.

Гералт не беше много наясно какво е орбита, но кимна с разбираща физиономия.

Известно време пътуваха в мълчание. Рамо до рамо.

– Значи си тръгнал от Каер Морхен по пътищата – обади се най-накрая Престън Холт. – Началото може би не ти се е получило по най-добрия начин, но така е с началата. Аз впро­чем не смятам да те упреквам, напротив, разгледах трупа на онзи мародер и твоите удари могат да се приемат за безупреч­ни. Може би ненужни, може би непремислени, може би не­елегантни – но като цяло безупречни.

Помълчаха отново, наблюдавайки изведеното на пасище­то стадо говеда и пастирчето, което тичаше от крава на крава, за да затопли премръзналите си стъпала в пресните топли купчини кравешки тор. Торът май не затопляше особено, но тичането – определено.

– Извеждат кравите – отбеляза Холт, – макар че тревата едва се е подала от земята. Значи сезонът е започнал и ще на­мериш работа без усилия, Гералт. Селата скоро ще са готови да плащат за охраната на пастирите и добитъка. Да пришпо­рим конете нататък, към брезовата гора по брега на дренажа.

– По брега на какво?

– На дренажа. Този ров тук е дренаж, канал, по който ня­кога е била извеждана водата от мината. Ние, както несъмне­но знаеш, се намираме на територията на кралство Каедвен, наречена Горна Мархия. Богатството на Горна Мархия са по­лезните изкопаеми: главно сол, но също така сребро, никел, цинк, олово, лапис лазули и други подобни. Поне така е било някога, днес повечето полезни изкопаеми като че ли са започ­нали да се изчерпват. Нищо не трае вечно.

Гералт не коментира.

– Виждаш ли хълма пред нас? Нарича се Подкурек, така фигурира в официалните карти. А името идва от това, че пре­ди около сто години човек на име Подкурек случайно изкопал там парче сребро колкото голяма зелка. Тук веднага се появи­ла мина, изкопана в склоновете на планината. Извличали се големи количества сребро и галенит, оловна руда. Но колко­то по-дълбоко копаели миньорите, толкова повече проблеми възниквали с водата. Такива дренажи като този тук има мно­го, ще ги видиш. Накрая разходите за отводняване направили добива неизгоден. Миньорите се преместили в други райони. Оставили след себе си лабиринт от частично наводнени ко­ридори и проходи. А сега най-интересното: изоставената и на­воднена мина била заета от скитащи затравци. Предполагам, знаеш какво представляват затравците, нали?

– Затравците – изрецитира Гералт, поемайки си дъх – са дребни създания, наподобяващи маймуни с кучешки глави. Стадни, живеят под земята, в тъмнина. В стадо са опасни…

– Опасни са като чума – прекъсна рецитацията Престън Холт. – И доста често създават проблеми на миньорите лю­бители, които идват да копаят по склоновете на Подкурек в търсене на среброто, което все още може да се намери тук. О, ето и нагледен пример на моите разсъждения: това, което светлее там, са платнища от фургони и палатки. Ще попаднем право в лагер на смели копачи. Първите за тази пролет.

Смелите копачи ги посрещнаха най-напред с делега­ция, въоръжена с лопати и тояги. Заплашителните лица на посрещащите изпращаха просто послание: махайте се от­тук, пришълци, ние дойдохме първи. Скоро обаче лицата им омекнаха – както показа проверката, пришълците не бяха нежелани конкуренти. И ето че върху неприветливите само преди малко лица се изписа почти радост.

– О, богове, благодарим на боговете! – извика главният копач, като скри зад гърба си мотиката, която преди малко беше размахвал заплашително. – Благодарим на боговете!

О, богове, това е благородният господин вещер! Понеже до нас достигна новината, че сте в околността, вече бяхме реши­ли да изпратим при вас делегация! И ето ви тук като паднали от небето!

– Такъв навик имам. – Престън Холт се изправи в сед­лото. – Да падам от небето при нуждаещите се. Защото съм вещер.

Междувременно към копачите се присъединиха няколко разплакани жени. Ставаше все по-шумно и все по-хаотично. Престън Холт с жестове и думи започна да въвежда ред. Отне известно време, докато най-накрая се изясни какво всъщност искат копачите и техните жени.

– Вещер ни трябва, вещер! – викаше, размахвайки моти­ката, главният копач. – Грабнаха ни момчето тези подземни твари, които живеят под планината! Нападнаха ни, грабнаха го, завлякоха го в бездната! Кой ще го спаси сега, ако не вие?

– Няма и две седмици – рече Холт, – откакто ви преду­преждавах да се държите далеч от шахтата и тунелите. Какво? Не ви ли казах? Да копаете от другата страна на планината? Затравците ви грабнали момчето, казвате? На колко години е? Пет? Отдавна ли се случи? Ааа, онзиден? Нещо не сте се разбързали да ме повикате. Слизай, Гералт.

Престън Холт слезе от коня. Гералт не пропусна да забе­лежи, че това му се удаде с усилия. И че куца силно с левия си крак. Той отстрани с жест обградилите го плачещи жени. Поговори малко със стария копач, след което дръпна Гералт за ръкава.

– Какво пък, млади вещере – каза той. – Ще се наложи да помогнеш на хората в беда, пострадали от чудовища. Защото току-що ни наеха.

– Ако затравците са грабнали момчето онзиден – изръ­мжа Гералт, – няма големи шансове да е още…

– Жив? Да, съмнително е. Но може би поне ще наме­рим… Хм… Ще дадем възможност на майката да погребе това, което е останало… Откъде тези колебания, млади Гералт? Изведнъж без колебание се хвърляш да защитаваш честта на момиче и убиваш човек, а сега колебания?

– Казал ли съм нещо? – сви рамене Гералт. – Да се коле­бая? Не се колебая.

***

Материалът Феноменът „Вещерът“ продължава: новата книга на Сапковски вече е на български (ОТКЪС) е публикуван за пръв път на News Life.

Във „Вечна светлина“ – трета част на хуситската трилогия от автора на сензацията „Вещерът” – краят на света е на крачка разстояние, а резултатът е  епично, наситено с интриги и обрати приключение в самия край на Средновековието.

Настъпва денят на гнева, на прах ще се срине векът… Ще има там страх, трепет ще бъде, щом дойде Съдията Земята да съди. Тръбата тръби, надига мъртъвци от гробове и всичките към трона ги зове...

Рейнмар от Белава е загубил илюзиите си. В търсене на светлината е намерил единствено мрак. Свидетел на това как високите идеали се превръщат в пепел, а борбата срещу терора в нов терор, този беглец, магьосник и злополучен любовник все още е готов на всичко за изгубената си любима Юта. И нито Инквизицията, нито Черните конници, нито самият дявол могат да го спрат.

На фона на бушуващите хуситски войни Рейнмар ще премине през кръв и пепел, ще се изправи срещу крале, папски служители и зло, дебнещо отвъд света на живите, за да открие не само любовта, но и самия себе си.

Финалната битка наближава.  Но дори и в края на света има място за избор… и за спасение.

Като вплита алюзии за реални личности  и събития в мрачна приказка за война, власт и избор, Анджей Сапковски създава взривоопасна смесица от история, теология, мистика, философия и остър като меч хумор. Почти исторически роман, в който  идеали и реалност, магия и наука, доблест и предателство се сблъскват и оформят мащабна и безпогрешна карта на човешката душа.

Проницателен и оригинален, брутално красив и предизвикателно мащабен, романът „Вечна светлина“ е логичният завършек, който превръща трилогията в събитие не само във фентъзи жанра, но и в съвременната литература изобщо.

Из „Вечна светлина“ от Анджей Сапковски

ГЛАВА ПЪРВА,

в която опитващият се да попадне на следите на своята любима Рейневан се сблъсква с различни неприятности. По–точно, бива прокълнат. У дома и на­вън, стоящ, седящ и работещ. А междувременно Европа се променя. Приспособява се към нова техника на сражение.

Утрото беше мъгливо и доста топло като за февруари. Цяла нощ течеше размразяване, на разсъмване снегът се топеше, отпечатъците от подковани копита и отъпканите от колелата на каруците коловози моментално се пълнеха с черна вода. Осите и гредите в каруците скърцаха, коларите сънено кълняха. Наброя­ващата около триста каруци колона се движеше бавно. Над нея се носеше тежкият, задушлив мирис на солена херинга.

Сър Джон Фастолф сънено се поклащаше на седлото си.

***

След няколко дни мраз изведнъж настана затопляне. Мокрият сняг, падал цяла нощ, се топеше бързо. От смърчовете капеше разтапящ се скреж.

– Към тях! Бий!

– Хаааа!

Врявата от разразилата се битка подплаши враните, птици­те се откъснаха от голите клони, оловното февруарско небе се изпъстри с черна, подвижна мозайка, наситеният с влага от то­пенето въздух се изпълни с грачене. С дрънченето и грохота на желязо. С викове.

Битката беше кратка, но яростна. Копитата риеха снежната киша, смесваха я с блатото. Конете пръхтяха и тънко цвилеха, хо­рата крещяха. Едни войнствено, други от болка. Започна внезап­но, свърши бързо.

– Хооо! Оттегляме сееее! Оттегляме сееее!

И още веднъж, по-тихо, по-надалеч. Ехото отекваше из гората.

– Хооо! Хооооо!

Враните грачеха, кръжейки над гората. Грохотът постепенно се отдалечаваше. Виковете утихнаха.

Кръвта оцветяваше локвите, попивайки в снега.

***

Раненият армигер чу приближаващия се конник, разтрево­жи го пръхтенето на коня и дрънченето на сбруята. Армигерът изстена, опита се да се надигне, но не успя, напрягането засили кръвоизлива, изпод плочите на бронята запулсира още по-силно карминената струя, плискайки се по метала. Раненият притисна още по-силно рамене в поваления дънер, извади кинжала си. Съз­наваше колко безполезно е това оръжие в ръцете на човек, който не може да се изправи, чийто хълбок е прободен от копие, а кра­кът навехнат при падането от коня.

Приближаващият се дорест жребец беше раванлия, нетипич­ната походка веднага се набиваше на очи. Войникът на дорестия кон нямаше на гърдите си знака на Бокала, тоест не беше един от хуситите, с които отрядът на армигера току-що се беше сража­вал. Конникът нямаше оръжие. Нито пък доспехи. Приличаше на обикновен пътник. Ала раненият ескуайър знаеше, че сега, през февруари лето Господне 1429-о, в района на Стшегомските хълмове няма пътници. През февруари 1429 година никой не пъте­шестваше из Стшегомските хълмове и Яворската равнина.

Конникът дълго го наблюдава от височината на седлото. Дъл­го и мълчаливо.

– Кръвоизливът трябва да се спре – обади се той най-на­края. – Аз мога да го направя. Но само в случай че хвърлиш на­страна този кинжал. Ако не го направиш, ще си тръгна, а ти ще се оправяш сам. Решавай.

– Никой… – изстена армигерът. – Никой няма да даде откуп за мен… Да не кажеш после, че не съм те предупредил…

– Ще хвърлиш ли кинжала, или не?

Армигерът тихо изруга, замахна силно и хвърли кинжала. Езда­чът слезе от коня, отвърза дисагите си и приклекна с кожена кесия в ръце. С къс сгъваем нож преряза ремъците, съединяващи плочите на нагръдника и нараменника. Свали плочите, разряза и разтвори напоения с кръв гамбезон[1], наведе се ниско и огледа раната.

– Не е добре – промърмори. – Ох, не изглежда добре. Vulnus punctum, прободна рана. Дълбока. Ще направя превръзка, но няма да минем без по-нататъшна помощ. Ще те откарам до Стшегом.

– Стшегом… е обсаден… от хуситите.

– Знам. Не мърдай.

– Аз те… – въздъхна армигерът. – Аз май те знам…

– На мен, представи си, твоята физиономия също ми се стру­ва позната.

– Аз съм Вилкош Линденау… Оръженосец на рицаря Борш­ниц, Бог да упокои душата му… Турнирът в Жембице… Аз те во­дех до кулата… Защото ти… Ти си Рейнмар от Белава… Нали?

– Аха.

– Та ти нали… – Очите на армигера изумено се опулиха. – Ису­се… Та ти нали…

– Съм прокълнат в дома и навън? Точно така. Сега ще те за­боли.

Армигерът стисна зъби. Точно навреме.

[1]Гамбезон (акетон) е подплатено защитно яке, носено като броня отделно или комбинирано с ризница или нагръдник. – Б.р.

Материалът Денят на Страшния съд се задава във „Вечна светлина“ от автора на „Вещерът“ Анджей Сапковски (ОТКЪС) е публикуван за пръв път на News Life.

Превръщайки се в едно от най-големите събития в света на фентъзи литературата за годината, книгата ще излезе на български език с логото на издателство „Сиела“ на 30 септември 2025 г. в хартиен и дигитален формат, едновременно с преводите на над 20 други международни издателства.

 „Кръстопътят на гарваните“ е идеална отправна точка за новите читатели на поредицата и задължително четиво за дългогодишните фенове. Този самостоятелен роман проследява историята на осемнадесетгодишния Гералт от Ривия – емблематичния Вещер, който завладя публиката в 8 книги, множество разкази, чупещите рекорди видеоигри на CD Projekt Red и хитовия сериал на Netflix – всички с името „Вещерът“.

Когато напуска за пръв път крепостта на вещерите, Каер Морхен, Гералт открива чудовища, предатели, нови приятели и познати герои, както и прозрението колко страховити и презирани могат да бъдат вещерите.

Преводач на „Кръстопътят на гарваните“ от полски на български език е Васил Велчев, който превежда и останалите книги от поредицата.

По повод изданието авторът Анджей Сапковски казва: „В „Кръстопътят на гарваните“ се завръщам към корените на пътешествието на Гералт – но не безстрашния убиец на чудовища, когото познаваме, а млад вещер, който едва започва да разбира теглото на съдбата си. Представете си Гералт, но по-млад, с по-малко белези и малко по-високомерен. Това е история за израстването, за срещата на идеализма със суровата реалност и изборите, които изковават една легенда. История за откриването на себе си в свят, който постоянно те предизвиква да бъдеш повече, отколкото си мислел, че можеш. Когато тази нова история намери пътя си към читателите по цял свят, нямам търпение те да тръгнат редом с един по-млад Гералт, да преминат през изпитанията, които са го изградили, и пътешествието, отвело го към съдбата му.“

Кой е Анджей Сапковски?

Анджей Сапковски е един от най-влиятелните гласове в съвременното фентъзи, най-известен като автор на поредицата „Вещерът“ и трилогията за хуситите.

Започнала като кратък разказ за Гералт, поредицата „Вещерът“ се превръща в един от най-известните фентъзи франчайзи за всички времена. Преведен на над 40 езика и продаден в повече от 30 милиона екземпляра, „Вещерът“ е глобален феномен, който завладява нови и нови поколения читатели.

Възхвалявана заради морално сложните си герои, заплетените сюжети и острия диалог, поредицата преосмисля съвременния фентъзи жанр и съчетава политически интриги, фолклор и приключения с високи залози.

Трилогията на Сапковски за хуситите, чието действие се развива по време на хуситските войни през XV в., показва още по-ярко способността му да съчетава история с фентъзи елементи.

Авторът е носител на редица престижни награди, сред които наградата David Gemmell Legend Award (2009 г.) и Световната награда за фентъзи за цялостно творчество (2016 г.). През 2024 г. списание „Форбс“ обявява „Вещерът“ за една от 30-те най-велики книжни поредици на всички времена.

Оттогава франчайзът се превърна в глобален мултимедиен феномен, като забележителните видеоигри на CD Projekt Red и хитовите адаптации на Netflix достигнаха до още по-широка аудитория.

Материалът Нов роман от световната поредица бестселъри „Вещерът“ на Анджей Сапковски излиза през втората половина на 2025 г. е публикуван за пръв път на News Life.