Българският поет, писател и преводач Найден Вълчев е роден на 30 август 1927 г. в с. Брестница, община Ябланица, в семейство на учител. Основното си образование завършва в родното си село, а средното – в  Плевенската мъжка гимназия, където прави и първите си поетически опити. През 1951 г. завършва Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, но не практикува професията си, защото се отдава на литературата.

За първи път публикува свои творби във в. „Лост“  през 1946 г. По време на следването си е член на литературния кръжок „Васил Воденичарски“. Докато е в казармата пише стихове, посветени на войнишкото всекидневие, които издава в първата си стихосбирка „На южната граница“, която излиза през 1953 г.

През периода 1954 – 1955 г. работи като редактор в сп. „Български воин“ и  в. „Народна армия“, от 1956 г. до 1983 г. – в сп. „Септември“, от 1983 г. до 1988 г. – в сп. „Съвременник“, а от 1988 г. до 1989 г.  е главен редактор на сп. „Дарители“. От 1996 г. до 1997 г. е културно аташе в посолството на България в Минск, Беларус. Найден Вълчев е бил член на Съюза на българските писатели, а през 1983 г. е избран за председател на секция „Поезия“ на съюза.

Найден Вълчев е автор на стихосбирките „На южната граница“ (1953), „Тиха победа“ (1954), „Малка повест“ (1956), „Пъстра палитра“ (1960), „Химни и повести“ (1964), „Люлякова вечер“ (1968), „Лунапарк“ (1970), „Синьо цвете, влак, жена“ (1975), „Златен август“ (1977), „Северна светлина“ (1965), „Зърна за посев“ (1976), „Златен август“ (1977), „Две снежинки“ (1980), „Написано кленов лист“ (1984), „Гигантски слалом“ (1986), Избрани произведения в 2 тома (1987), „Младата луна и старата луна“ (2001), „Рай за грешни“ (2003), „През три води преплавено“ (2004), „Една българска роза“ (Избрани стихотворения, 2013). В пет книги, наречени „Попътни срещи“, издадени между 2007 г.  и 2016 г., Найден Вълчев разказва в есеистично биографични четива за Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Панчо Владигеров, Христо Радевски, Валери Петров, Станка Пенчева, Веселин Ханчев, Иван Радоев, Лиана Даскалова, Светослав Обретенов, Любомир Пипков, Тодор Попов, Димчо Дебелянов, Георги Райчев, Димитър Талев, Елиас Канети, Николай Лилиев и др. През 2007 г. е публикувана „Литературна анкета“ на Панко Анчев с писателя. През 2022 г. по повод 95-ата му годишнина е издадена стихосбирката му „Лебед“. За нея Найден Вълчев казва: „Така се казва последното ми стихотворение от 2022 г. То не е посветено на никого, но инвенцията води към лебедова песен. Включено е и първото ми стихотворение от 1952 г. „На границата щъркели прелитат“ от войнишките ми стихове. Това са 70 години стихове.“

Част от поетичното творчество на Найден Вълчев е посветено на децата, като пише под псевдонима Чик Чирик. Това са стихосбирките „Българска земя“ (1963), „Звъни звънче“ (1968), „Фото Есперанто“ (1983), „Жълъдче със шапка“ (2004) и др.

Найден Вълчев е сред създателите на Съюза на преводачите в България и е негов председател от 11 март 1989 г. до 2 март 1991 г. Той е преводач от руски език. Превел е книги със стихове на поетите – Александър Пушкин, Адам Мицкевич, Михаил Лермонтов, Сергей Есенин, Роберт Рождественски, Бела Ахмадулина и др. За работата си като преводач поетът разказва: „Превеждам стихове и автори, които са ми въздействали силно и които съм искал да бъдат прочетени и от други. Това право на желанието натоварва преводача с огромната отговорност да пренеса автора жив и  здрав на другия бряг на реката. Да спаси всичките или почти всичките му достойнства и да го покаже с мисловната, емоционалната и образната му мощ.“ Според Найден Вълчев истинският преводач трябва да превежда това, от което не би се срамувал, да го превежда със съзнанието, че защитава вече две имена – на автора и своето.

Найден Вълчев е написал текстовете на редица популярни песни. Той е автор на текста на песента „Една българска роза“ в изпълнение на Паша Христова по музика на Димитър Вълчев. Найден Вълчев пише текста през 1968 г. за 9-ия Младежки фестивал в София, но комисия го отхвърля. През 1970 г. композиторът  Димитър Вълчев пише музиката към текста на Найден Вълчев за три дни и предлага на поета да участват с песента в Международния фестивал „Златният Орфей“. Песента е изпълнена от певицата Паша Христова и печели първа награда на фестивала. През 2000 г. песента „Една българска роза” е обявена за песен на 20-и век. През 2022 г.  песента прозвучава по нов начин, изпълнена от  „Пеещи артисти“ на Игор Марковски.

По текстове наВълчев са написани песните „Голяма песен”, „Младежки марш”, „Тиха вечер”, „Аз те чаках”, „Ние сме на всеки километър”, „Кажи коя е тъмната жена”, „Синя вечер”, „Някога, но не сега”, създадени по музика на композиторите Светослав Обретенов, Любомир Пипков, Филип Кутев, Константин Илиев, Тодор Попов, Йосиф Цанков, Петър Ступел, Атанас Бояджиев, Емил Георгиев, Тончо Русев, Митко Щерев и др.

През целия си творчески път Найден Вълчев се стреми да бъде актуален като проблематика, като тема. Свидетелство са: интимните му стихотворения „Жена“, стихотворенията, посветени на природата – „Еделвайс“, стихотворенията пътеписи, стихотворенията, свързани с героичното минало и любовта към родното.

Найден Вълчев притежава колекция от над 60 книги с автографи на свои колеги с посвещения към него, събирани през творческия му живот.

Той е носител на много български и чужди отличия. През 1979 г. той печели първа награда за текст на песента „Българска кръв“ в Конкурса на Министерството на народната отбрана с военно-патриотична тематика за 1977-1978 г.. Той е удостоен с наградата за превод на Съюза на преводачите в България през 1982 г.,  с наградата за поезия „Димчо Дебелянов“ на сп. „Български воин“ през 1987 г. Носител е на медал „За заслуги по охраната на границата“ по случай 30-годишния юбилей на Граничните войски през септември 1976 г. През септември 1977 г. е удостоен с  орден „Кирил и Методий“ първа степен по случай 50-ата годишнина от рождението му и за неговата литературна дейност. На 23 май 2013 г. отново е удостоен с орден „Св. св. Кирил и Методий“ първа степен за големите му заслуги в областта на културата и изкуството. През май 1982 г. е удостоен е със званието  „Заслужил деец на културата“. На 11 юни 1998 г. той е удостоен с Наградата за цялостно творчество на Съюза на българските писатели за 1997 г. На 6 юли 2000 г. е удостоен с държавната награда на Беларус – медал „Франциск Скорина“. На 29 септември 2017 г. Найден Вълчев е удостоен с най-високото си отличие „Златен век“ с огърлие във връзка с неговата 90-а годишнина и като признание за дългогодишното му поетическо и преводаческо творчество.

Поклон пред паметта му! 

Материалът Отиде си авторът на „Една българска роза“ – доайенът на българската поезия Найден Вълчев е публикуван за пръв път на News Life.

На деня, в който се навършват 110 години от кончината на поета, – вторник, от 11 часа, Националният литературен музей организира поклонение на гроба на Пейо К. Яворов на Централните софийски гробища. Очакваме столичани и гости на София да почетем паметта му. Ще бъде отслужена панихида и ще прозвучат стихове в изпълнение на актьора Теодор Елмазов.

В литературната ни история името на Пейо К. Яворов остава свързано с посланията на кръга „Мисъл“, Народния театър и драмите „В полите на Витоша“ (1910) и „Когато гръм удари, как ехото заглъхва“ (1912). В пантеона на световната лирика като шедьоври остават десетки стихове, сред които: „Две хубави очи“, „Благовещение“, „Вълшебница“.

Кореспонденцията между Яворов и съпругата му Лора Каравелова е знакова за българската епистоларна любовна литература, както и свидетелство за бурна любов, белязана от трагичен край в две действия. Първото – на 29 ноември 1913 г., когато Лора се застрелва, а Яворов прави опит за самоубийство. Второто – на 29 октомври 1914 г., когато поетът умира, след като приема отрова и се застрелва.

Материалът „Душата ми е стон. Душата ми е зов…“: 110 години от кончината на Пейо К. Яворов е публикуван за пръв път на News Life.

В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен редник в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик.

В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари (29 януари) 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните. Подпоручик Дебелянов пада убит в това сражение на 2 октомври 1916 г. близо до Горно Караджово (днес Моноклисия) едва 29-годишен.

Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демирхисар (днес Сидирокастро). Четири години след смъртта му Николай Лилиев, Димитър Подвързачов и Константин Константинов издават първата му книга. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“ костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1957 г. е превърната в къща музей. Името на Димчо Дебелянов носи морски нос на Антарктика.

Сиротна песен

Ако загина на война,

жал никого не ще попари —

изгубих майка, а жена

не найдох, нямам и другари.

Ала сърце ми не скърби —

приневолен живя сирака

и за утеха, може би,

смъртта в победа ще дочака.

Познавам своя път нерад,

богатствата ми са у мене,

че аз съм с горести богат

и с радости несподелени.

Ще си отида от света —

тъй както съм дошъл бездомен,

спокоен като песента,

навяваща ненужен спомен.

Материалът „Ако загина на война, жал никого не ще попари“: 108 години от гибелта на Димчо Дебелянов е публикуван за пръв път на News Life.

За книгите:

„Не е въпрос на вкусове и на харесване, когато Поезията те блъсне челно. Когато думите не са хубави или лоши, оптимистични или суицидни, слънчеви или в затъмнение, а единствено възможните, разбираш, че си срещнал Поет и че тази среща всъщност е… неизбежна. Такава ще е съдбата на бъдещите читатели на „Писма до Цветаева“ на Пейчо Кънев. Твърдя го от пресен личен опит. Това не е е книга, която ще затвориш на 13-а страница и ще продължиш следобед или вдругиден. Сгъстената емоция просто не те пуска, докато те разхожда през света и хората, без да напуска в същото време килията на сърцето.”

Камелия Кондова за „Писма до Цветаева”

„Излизане от тъмното“ е озаглавил най-новата си стихосбирка Пейчо Кънев. Тъмнината в нея е многогодишна, сложноцветна, увлича те с аромата си, понякога те смачква… И точно като Орфей Пейчо Кънев не спира да се обръща назад, към тъмното, от което излиза, докато се качва нагоре, при живите… И много любов има в поезията на Пейчо Кънев. Вероятно любовта е тази, която винаги чака излизащия от мрака, навлизащия в него… „Излизане от тъмното“ е книга за живеенето в светлосенките на думите поради някого. Книга за пораженията и провалите, и въпреки тях. Обезпокоена, обезпокояваща поезия.”

Йорданка Белева за „Излизане от тъмното”

Пейчо Кънев е поет, преводач и редактор. Автор е на 12 книги с поезия и един сборник с разкази, издадени в България, САЩ и Индия..Той е сред най-публикуваните съвременни български поети на английски с множество публикации в литературни списания и антологии в САЩ, Великобритания, Канада, Австралия, Индия и други страни. Превел е от английски език 40 книги, като сред тях са нобеловите лауреати Сол Белоу, Джон Максуел Кутсѝ и Ърнест Хемингуей. За себе си твърди, че е „единствено поет, а всички други неща, с които се занимава, са приятно допълнение“.

Материалът Поетът Пейчо Кънев гостува в Пловдив е публикуван за пръв път на News Life.

В края на октомври 1912 г. Димчо Дебелянов е мобилизиран в 22-ри пехотен тракийски полк в Самоков. През Балканската война е обикновен редник в Самоков. От септември 1913 г. е преместен в Школата за запасни офицери в Княжево. Две години по-късно е произведен в чин подпоручик.

В началото на Първата световна война сам настоява да бъде изпратен на фронта, макар че не подлежал на мобилизация. В края на януари (29 януари) 1916 г. заминава като доброволец на Македонския фронт. През нощта на 30 септември ротата, чието командване му е поверено от няколко дни, влиза в сражение с англичаните.  Подпоручик Дебелянов пада убит в това сражение на 2 октомври 1916 г. в близо до Горно Караджово (днес Моноклисия) едва 29-годишен.

Погребан е на следващия ден в двора на българската църква в Демирхисар (днес Сидирокастро). Четири години след смъртта му Николай Лилиев, Димитър Подвързачов и Константин Константинов издават първата му книга. През 1931 г. по инициатива на литературния кръг „Живо слово“ костите му са пренесени в родната му Копривщица. По-късно скулпторът Иван Лазаров е поканен да направи паметник на поета. Родната къща на Димчо Дебелянов в Копривщица е реставрирана и през 1957 г. е превърната в къща музей. Името на Димчо Дебелянов носи морски нос на Антарктика.

Черна песен

Аз умирам и светло се раждам –

разнолика, нестройна душа,

през деня неуморно изграждам,

през нощта без пощада руша.

Призова ли дни светло-смирени,

гръмват бури над тъмно море,

а подиря ли буря – край мене

всеки вопъл и ропот замре.

За зора огнеструйна копнея,

а слепи ме с очите си тя,

в пролетта като в есен аз крея,

в есента като в пролет цъфтя.

На безстрастното време в неспира

гасне мълком живот неживян,

и плачът ми за пристан умира

низ велика пустиня развян.

Материалът „Аз умирам и светло се раждам – разнолика, нестройна душа“: 107 години от гибелта на Димчо Дебелянов е публикуван за пръв път на News Life.

Светлозар Игов е роден на 30 януари 1945 г. в село Радуил, Софийска област. Преподавател е в Софийския и в Пловдивския университет, професор. Автор е на книги с монографични литературоведски изследвания, студия, статии, очерци.

Завършва славянска филология в Софийския държавен университет през 1966 г. Специализира славянски литератури в Белград и Загреб (1967-1968). Преподавател е в Софийския университет (1967-1969) и в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ (от 1978). Редактор е във вестник „Литературен фронт“ (1969-1970), списание „Съвременник“ (1972–1977), главен редактор на списание „Език и литература“ (1994-2005). Работи в Института за изкуствознание при БАН (1976-1978). Научен и старши научен сътрудник (1978, 1988) е в Института за литература при БАН. През 1978 г. защитава докторска дисертация на тема „Иво Андрич – творческо развитие и художествена структура“.

Създател е на наградата „Дъбът на Пенчо“. Председател е на журито на националната награда за поезия на името на Иван Николов за 2019 г.

Светлозар Игов започва да публикува в периодиката през 1960 г. Интересите му са в областта на историята и критиката на българската литература, поетиката на романа, общото и сравнително литературознание, славянски литератури, теория и критика на превода. Познава, изследва и популяризира класическата и модерна философска и литературна мисъл. Активно се занимава с оперативна критика. Изявява се и в областта на художествената литература: поезия, проза, фрагменти, афоризми, есета, пиеси. Има също заслуги като преводач и автор на антологии.

Материалът Отиде си проф. Светлозар Игов е публикуван за пръв път на News Life.