Сега, вече доказан майстор на фантазното и с няколко награди зад гърба си, писателят ни поднася изумителната си първа поредица в чисто ново редактирано и допълнено издание с твърди корици.

Обновената „ЛАМЯ“ ЕООД“ съдържа актуализираните три части на историята, както и непубликувания до този момент разказ в същата вселена – „Нощем горите живеят“. А душеядите и чудатите твари от сюжета оживяват в над 30 графични илюстрации, някои от които непоказвани досега. Техен създател отново е художникът на оригиналното издание Веселин Чакъров.

Градското фентъзи и смразяващият хорър срещат българския фолклор и романтиката в тази шеметна сага с размаха на „Общежитие за чудовища“ и „Софийски магьосници“. От брега на морето, през тъмните улички на столицата, до мистичните дебри на Родопите, Марин Трошанов отвежда читателя на опасно приключение с вълнуващи мистерии и зли сили, спотайващи се в сенките.

Бургас, 1999 г.

Между Станимир и Мая цъфти очарователна младежка любов. Един ден обаче момичето сякаш потъва вдън земя. Докато всички приемат, че то е станало жертва на убиец, единствено Станимир е твърдо убеден, че зад изчезването на Мая стои нещо много по-ужасяващо.

Дали трагедията има общо с демоничната фигура, която Мая вижда в кошмарите си, преди да се изпари?

София, 2015 г.

Станимир все още не се е отказал да търси любимата си и вярва, че нечисти сили стоят зад мистерията. Прекарал десетилетие в проучвания на свръхестествени случаи, мъжът вече е „ловец на аномалии и мистериозни явления“ в своята детективска агенция „ЛАМЯ“ ЕООД.

Увлечен във водовъртеж от нови ужасяващи събития, той е готов на всичко, за да разкрие загадката. А по време на разследванията си ще открие, че злодеите, разхождащи се сред обикновените хора, са не по-малко опасни от страшилищата от недрата на самия пъкъл.

Смесвайки най-вълнуващото от фантастиката с най-страшното от света на ужасите, Марин Трошанов дръзко предизвиква читателя с многожанров пъзел от мистерии.

С жив език и напрегната динамика, „ЛАМЯ“ ЕООД“ не е просто книга за разярени чудовища и призраци, жадни за разплата. Тя е история за искрицата надежда, която оцелява и в най-мрачната нощ, както и за любовта като най-големия антидот срещу злото.

Марин Трошанов е автор на поредицата „Роботът Чапек“, „Еми и Крадецът на сенки“, „Чудният нов свят“, „Сказание за Карина и Габриел“, както и на редица разкази, сценарии за комикси и статии. Носител на престижни отличия, сред които национални награди „Перото“ (2019 г.) и „Константин Константинов“ (2020 г. и 2022 г.). Мениджър в „DXC Technology“ и член на борда на AIBEST – най-голямата организация на IT сектора в България. Един от водещите млади бизнес лидери у нас.

Из „ЛАМЯ“ ЕООД“ от Марин Трошанов

ГЛАВА 1

„ЛАМЯ“ ЕООД

* * *

Когато Станимир се престрои, за да влезе в София, денят вече преваляше. Издължените сенки на сгради и дървета цапаха с тъмни краски прашните улици. Шофираше в лявата лента на „Ботевград­ско шосе“. От уредбата гърмяха рок парчета на Кирил Маричков и „Щурците“. Слушаше с половин ухо и се чудеше какво ли ще завари вкъщи…

Мястото, което от две години и половина наричаше „вкъщи“, бе импозантна двуетажна сграда с олющена жълта фасада в самия център на града. Пред жилището, опасан с ограда, се изтягаше завзет от гъсти драки двор. По-стара от къщата изглеждаше единствено собственич­ката ѝ – леля Станка. Станимир не можеше да определи възрастта на хазяйката си, затова просто считаше, че е някъде между 80 и 120-го­дишна. Ексцентричната дама приемаше да се обръщат към нея с „ле­льо“, но вземеха ли да я „бабосват“, веднага се разлютяваше и само в най-добрия случай всичко се разминаваше със сърдито мърморене под нос.

Станка Пехливанова твърдеше, че е наследница на именит възрожденски род, но историите, които разказваше, не си приличаха една с друга. Дедите ѝ ту бяха основатели на килийното училище в Ко­тел, където се изучил Софроний Врачански, ту прославени майстори килимари от Чипровци. В Ловеч легендарният архитект Кольо Фичето посветил в тайните на майсторлъка си далечен праотец на леля Стан­ка, докато градил покрития мост над река Осъм. Друг неин прародител бил дясна ръка на войводата Цанко Дюстабанов и три пъти му спасил живота, преди да разбият четата им на връх Марагидик.

Някъде в зората на демокрацията леля Станка бе изгубила цялото си семейство в автомобилна катастрофа на жълтите павета. Оттога­ва изпитваше тотална ненавист към парламента и цялата политическа класа. Неведнъж сумрачната къща се огласяше от закани и псувни, докато гледаше вечерните новини в стаичката си на приземния етаж.

В най-неочаквани моменти лицето ѝ помръкваше от тъга по изгу­бените близки и леля Станка дълго бъбреше полузабравени спомени и бършеше насълзени очи. Станимир плащаше нищожния наем от 170 лева, разполагаше с повече пространство, отколкото му бе необходи­мо, и живееше на няколко крачки от университета, където преподава­ше. Но старата жена го приемаше за член на домакинството и често го пращаше на пазар или до аптеката, като винаги даваше пълни ин­струкции и му връчваше списък, създаден с помощта на древна и не­четима писменост. Освен това ѝ помагаше в поддържането на гради­ната и от време на време се захващаше с дребни ремонти, като често причиняваше на архаичната постройка повече вреда, отколкото полза.

* * *

Станимир направи плавен завой и подкара шкодата по улица „Сан Стефано“. Откъм гърба му се понесе разяреното бибиткане на пер­нишки голф четворка. Шофьорът разпалено ръкомахаше иззад пред­ното стъкло. Когато потъна в хладната прегръдка на сенчестата улица, Миро се изпълни с неочаквано задоволство, защото откри свободен за паркиране кът пред близкия зоомагазин. Докато внимателно манев­рираше, за да вмести колата в тясното пространство, едно пухкаво коте дращеше по клетката си зад витрината. Най-сетне, доволен от постигнатото съвършенство, изключи двигателя, прекъсна звучното кресчендо на Стоян Михалев, който тъкмо изпълваше автомобила с поп хитове от края на деветдесетте, и слезе. Пресичайки улицата, се размина с няколко забързани минувачи, вглъбено впили погледи в настилката от захабени павета.

Станимир си задели няколко мига и се полюбува на златистата табелка върху ръждивокафявата врата, водеща към двора на къщата. Под набиващите се на очи черни букви „Станимир Гелев – ЛАМЯ ЕООД“ в скоби и с много по-ситен шрифт бе изписано: „Ловец на аномалии и мистериозни явления“. Отдолу се зъбеше най-близкото до ламя, хала или дракон зелено същество, което Стоян бе успял да нарисува.

Стоян беше един от студентите, на които Миро преподаваше история – върлинест младеж с брадато лице и кръгла обеца на дясното ухо. Веднъж го забеляза как драска демонични твари на омачкан ка­риран лист по време на лекция. Къде на шега, къде сериозно Миро го привика и му нареди да направи лого за новосъздаденото дружество, ако възнамерява да завърши успешно курса по история. Стоян прие задачата присърце и не само нарисува разкошна стилизирана ламя, но и сам пожела да изработи цялата табелка. На въпроса защо не е в Ху­дожествената академия, а в Софийски университет, той сви рамене и отвърна, че родителите му са го изнудвали да учи право, но оценките от изпитите едва стигнали за история.

Викове откъм къщата грубо откъснаха Станимир от разсеяните мисли и завлякоха умореното му съзнание към реалността. Писклив глас прониза ушите му. Неволно си спомни натрапчивия звук от уси­ления докрай телевизор на глухия комшия в предната му квартира – старецът започваше деня с парламентарни дебати, разнообразяваше следобеда с няколко турски сапунки и се наслаждаваше на риалити предавания до късно вечер.

Станимир бегло познаваше източника на шумовото замърсява­не – висока и едра жена на име Маргарита. Надхвърляше шейсетте. Беше роднина на леля Станка и той свързваше всяко нейно посещение с проблеми и скандали. Широката памучна рокля в убит морав цвят безуспешно прикриваше тлъстините ѝ. Отгоре бе наметнала кремав плетен елек. Няколко пласта грим превръщаха в маска подпухналото ѝ лице, а напуканите устни бяха напоени от червило с цвят на прясна кръв. Все пак първото, което привлече погледа на Миро, бе косматата брадавица под дясната ѝ ноздра. На главата си беше нахлупила старо­модна капела, украсена с пластмасови цветчета, изпод която стърчаха няколко рошави кичура къносана коса. Предният път, когато я беше видял, носеше около врата си шал от лисица и Станимир още усещаше изцъкления поглед на животното върху себе си. Маргарита стоеше пред леля Станка, преграждайки тясната дворна пътечка, и гълчеше, ръкомахайки отривисто.

– Не можеш да продължаваш така… Жена на толкова години… Ще ти стане лошо, ще паднеш. Няма кой да те погледне…

– Добре съм си аз…

– Виж къщата на какво е заприличала! Разпада се. Язва в центъра на София. Всички ни разправят, како. Ако продължава така, после няма да можем да я продадем и на половин цена.

– Докато съм жива, къщата няма да се продава. – При други об­стоятелства тонът на леля Станка щеше да е много по-остър и заядлив, но явно се бе уморила да води този спор отново и отново.

Маргарита си пое въздух и се накокошини. Станимир улавяше с поглед пръските слюнка, хвърчащи от устата ѝ:

– Мислиш само за себе си. Вместо да продадем къщата, докато още можем, и да купим два апартамента на Мартинчо и Роси. Бива ли такова нещо? Защо си толкоз себична на тия зрели години? Децата вече са студенти. Имат нужда от самостоятелност. Да си учат на спо­койствие…

– Децата могат да дойдат тук, когато решат – отвърна спокойно леля Станка. – Има място и за двамата. Хем ще ми помагат с градина­та…

– Как ли пък не? – Маргарита се разлюти. – При непознатите хора. При тоя лудия от провинцията.

Станимир ги подмина тихомълком. Кимна едва доловимо на ха­зяйката и дори не удостои другата жена с поглед.

Сумрачната вътрешност на къщата го посрещна с дъх на влага, хлад и онази миризма на старост, прах и сънливи спомени, която се просмукваше в стените и мебелите на подобни домове. Иззад вратата на кухнята изскочи Лина и го стресна. Чупливите ѝ ръждивочервени­кави коси се спускаха по врата ѝ в пълна бъркотия. Беше нахлузила размъкнат дамски пуловер с голи рамене, а на босите ѝ крака синееха гумените джапанки, които Миро си беше купил за два лева от Жен­ския пазар. Държеше нагризана ябълка от запасите на леля Станка.

– Как е, шефе? Какво иска оная дебелана? Пак ли ще ни гони?

– Иска да продаде къщата и да тикне леля ти Станка в старчески дом или в някоя панелна боксониера. Иска да си уреди децата, внуците и племенниците. Знам ли я какво иска?

– Нещо май не си в настроение. Как беше в Търговище? Взе ли ми магнитче?

– Нямах време за твоите глупости. – Миро сви устни. – Не беше весело. Мирела е в психодиспансера. Разказа ми доста необичайни неща. Родителите ѝ, естествено, са в нервна криза. Никой не може да потвърди със сигурност какво се е случило в онзи влак. Все още имам повече въпроси, отколкото отговори…

Той заобиколи момичето, измъкна от джоба си увито в целофан магнитче за хладилник със снимка на Свещаровата къща и го подхвър-ли към Лина, която се стресна, оплете ръце и го улови във въздуха, но изпусна ябълката.

– Виж какво направи! – измрънка с престорен укор и веднага след това се ухили широко. – Но не си ме забравил. Татко ще ме разпитва дали не харча грешни пари за сувенири. Трябва да го убедя, че е по­дарък. После ще иска да знае кой ми го е подарил и защо…

Лина живееше в „Зона Б-5“ с пенсионирания си по инвалидност баща, който още преди години бе изгубил два от пръстите на лявата си ръка, докато струговал метални детайли в някакъв цех. Двамата не се спогаждаха. Тя беше убедена, че татко ѝ е полудял, след като майка ѝ ги беше изоставила. Изпитваше към него повече съжаление, отколкото обич. След лекциите по декоративната – според Миро – специалност „Културология“ Лина се настаняваше в библиотеката или направо идваше тук. Поради незнайна причина леля Станка се отнасяше с нея като с дъщеря или внучка. Споделяше ѝ болежките си и я глезеше с плодове и сладкиши. В признак на високо доверие ѝ връчваше списъците с покупки и я пращаше до бакалията и аптеката, когато Миро не можеше да се заеме.

– Продавам шкодата – изтърси Станимир.

– Необходимо ли е? – разсеяно попита Лина. Тя беше коленичила и хем разглеждаше магнитчето, хем опипваше килима под масата за падналата ябълка.

– Нямам голям избор. Ще ползвам градския транспорт. Парите ми трябват.

– Юхууу! – с престорено въодушевление подвикна Лина. – Ще има заплата за вярната ти асистентка.

– Какво толкова си свършила?

– Ааа, недей така! – тросна се момичето. – Каквото си ми казал, съм свършила. Просто нито имаш случаи, нито клиенти.

– Добра причина да потърсиш някакви. Или това не влиза в тру­довата ти характеристика?

– Защо се заяждаш сега? Все едно ми пука за парите ти. Когато имаш, ще ми дадеш… ако искаш.

– Просто не е редно да те задържам, ако…

– Стига – тихо каза Лина. Показалецът ѝ се озова пред устните му. – Заедно сме в тази твоя глупост.

Станимир се усмихна уморено и се отправи към стаята си на вто­рия етаж. Спря се по средата на скърцащото дървено стълбище и я погледна.

– Имам нужда от малко спокойствие. Смятам да поспя и да по­мисля. Най-добре се прибирай у вас! Баща ти може да звънне.

Миро отвори вратата, метна якето си на закачалката и погледна с копнеж застланото с бял чаршаф легло. През открехнатия прозорец се виждаха кичестите клони на градинския бряст, потръпващи от свежия пролетен вятър. Гласът на Маргарита продължаваше да се носи откъм двора – ту изригваше настървен и заплашителен като артилерийска канонада, ту се снишаваше в дълги умолителни тиради.

Стаята преливаше от събирани с години книги, списания, фи­гурки, религиозни символи и мистични амулети. Погледът му падна върху скрина край леглото, където от черно-бяла снимка в пластмасо­ва рамка свенливо се усмихваше Мая. Не бе забравил живите ѝ очи, жигосали със зелен пламък сърцето му. Помнеше трапчинките и всяка нежна извивка на лицето ѝ. Така и не се отказа от нея. Знаеше, че ще я открие. А нищо чудно един ден просто да я срещне на някоя улица в задушаващата пазва на града… или другаде по широкия свят.

Докато издирваше Мая, Станимир започна да изучава различни случаи на мистериозно изчезнали и отвлечени хора. Неведнъж обмис­ляше думите ѝ за гологлавия мъж с белязано лице и кървящи очи, но така и не бе съумял да сглоби детайлите. Постепенно интересът му се прехвърли към всичко свързано с неразкрити загадки и необясними явления. Купуваше и задълбочено изчиташе стотици книги и статии. Гледаше документални, научно-фантастични и детективски поредици. Регистрира се в специализирани интернет форуми.

Научи се да заделя фактите и зрънцата истина от небивалиците и измишльотините. Пред него плавно се разкриваше необятен, стра­ховит и мистичен свят отвъд рационалните представи и възприятия. Свят на атавистични сили, чиято мощ е просмукана в костния мозък на земята още от изгрева на времето. Свят на гладни духове, които биха удавили човешкото битие в кървава стихия на лудост, ридание и болка. Свят на уродливи същества в усойни дъбрави и кухи пещери, откъдето последната капка светлина се е изцедила преди хилядоле­тия. Свят на твари, които дращят с нокти плесенясалите дълбини на мъртви кладенци или се надигат от студени гробове, когато нощите са безлунни и светулки описват кръгове във въздуха. Свят на очи, грейнали сред вехториите на мазета, чиито заключени врати пазят ко­ридори и стълбища към тайните на древни култове. Станимир четеше за прокълнати на вечен тлен страдалци и изпепелените им до корен души; за умели заклинатели, които с лекота преодоляват невидимите прегради между измеренията; за пагубните сили на скитащи ренега­ти… и още… и още…

През всички тези години Миро се бе люшкал между отчаянието, гнева и любопитството. Страстта му към необяснимото прерасна от хоби в начин на живот и призвание. Ето защо най-сетне реши да го превърне и в своя професия.

Всяка сутрин, с изключение на неделите, Станимир заделяше око­ло час за тежки физически упражнения. Спазваше дисциплина, защото вярваше, че му предстои неравна борба срещу злото, което неспирно подкопаваше устоите на мирозданието.

Ровеше се в антикварни книжарници и университетската библи­отека, където хем утоляваше жаждата си за нови знания в сферата на свръхестественото, хем подготвяше материалите си за поредната лек­ция по история, която много от студентите така или иначе проспиваха. Именно там се запозна с Лина. А тя толкова се вдъхнови от разказите му, че пожела да стане първия сътрудник на „ЛАМЯ“ ЕООД. И така дружеството беше регистрирано, Стоян изработи табелката със зеле­ното чудовище и се канеше да направи рекламни листовки, а Миро бе напрегнат, уморен и почти банкрутирал още преди да е започнал.

Въздъхна и тежко се срина в леглото. Очите му мигновено се затвориха и в просъница мислите му полетяха някъде далеч и назад, на­зад в годините. Върна се в безметежните летни дни, когато двамата с Мая тайно се качваха на велосипедите и с километри въртяха пе­далите. Накрая потни и премалели от жега откриваха самотен плаж. Хвърляха се в кристалните води и под прежурящите лъчи отдаваха последни сили на себе си и морето.

Веднъж Миро бе отишъл на гости в селската къща на бабата на Мая. Вълнуваше се, че ще прекарат почивните дни заедно. Помне­ше твърдите седалки на скрибуцащия автобус „Чавдар“, който под­минаваше разхладените от ранната есен поляни. Двамата решиха да изследват околните гори и още по изгрев на следния ден навлязоха дълбоко в трънаците и суровата красота на Странджа. Изгубиха се сред гъсталака, а следобед от надвисналите туловища на облаците се изля проливен дъжд. Гушиха се между няколко огромни дялани камъ­ка, докато сърдитата стихия отмине. Мая твърдеше, че са останки от тракийска гробница. След дълго лутане откриха пътя и се прибраха по залез – изнемощели и кални. Баба Магда ги огледа от глава до пети и развеселена запита Миро: „Мойто момче, кажи ми само защо се во­диш по акъла ѝ?“. „Обичам я“ – беше отвърнал.

Мая отдавна я нямаше, но той продължаваше да я търси, да очаква и да се надява. След толкова години бе допускал в живота си други момичета и жени, но онова усещане не се беше върнало. Изпитваше непрестанно чувство на неудовлетвореност и апатия. Самовнушение или не, в сърцето му зееше празнина, която така и не съумя да запълни.

Материалът В ново издание четем „ЛАМЯ“ ЕООД“ – първата трилогия на обичания писател Марин Трошанов (ОТКЪС) е публикуван за пръв път на News Life.